Хърбърт Уелс
Засега (17) (Портрет на една дама)

III
Лейди Катерин няма какво да прави

Щом Филип замина, госпожа Райландс реши да се залови с основно изясняване и подреждане на мислите си. Беше във възторг, но и малко разтревожена от буйния пристъп на самокритика у мъжа й и изявеното му твърдо решение да обмисли всичко сам. Струваше й се, че той може много лесно да я изпревари в умственото съвършенство, щом се устреми в тази насока, и затова искаше самата тя да избърза по този път колкото може, преди той да успее да я надмине. Изглежда, тя осъждаше другите хора за глупостта им твърде лесно, но какво ли би било да подложат на преценка нея? Колко ли далеч от беззащитна глупост бяха философските и верските предпоставки, от които изхождаше тя? Какво в същност можеше да каже, че вярва за този свят? Заради какво според нея живееше, ако случайно й зададяха такъв всеобемен въпрос? И ако можеше да приеме този въпрос дотолкова, че да си представи как й го задават, не я ли задължаваше съвестта да се заеме с подготвянето на отговора?

Един от оксфордските братовчеди преди няколко години й бе поднесъл много приятен и примамлив подарък — три бележника от много хубава ръчно изработена хартия със златен ръб отгоре, подвързани със зелена кожа. Беше веднага решила да записва в тези бележници най-различни неща, толкова много различни неща, че страниците им още оставаха девствени. Но сега бе дошъл големият случай. Беше ги донесла със себе си в Италия. Тя ги потърси, намери ги, извади едно от тези томчета, заопипва го, запрелиства страниците му. Навлязла в тази нова фаза от съществуването си, откри, че изпитва много по-голямо удоволствие от усещането на допира, и й се струваше, че изящните и хубавите неща я радват много повече, отколкото преди. Тя, кажи-речи, милваше книжчицата и застанала пред прозореца, я държеше с двете си ръце и мечтаеше за нещата, които ще записва в нея. Виждаше, макар и не много ясно, натежали от мисъл афоризми и нещо като показалец на нейните знания и вярвания да изпълват тези хубави страници. Подвързията бе украсена с прекрасни винетки, от кожата лъхаше слаба, едва доловима миризма, форзаците бяха кремави, изпъстрени със златни звездички, всички свързани с ромбоидна мрежа.

Тя дълго размишлява какво щеше да пише на първо място, но за известно време не можа да седне да доизмисли нещо за написване, защото Катерин все настояваше да говори с нея. Досега двете се бяха разбирали много добре, без всякаква излишна откровеност или интимност. Винаги беше приемала гледището на мъжа си и неговия кръг, че Катерин е „свестен човек“ и че повече другите прегрешават спрямо нея, отколкото прегрешава самата тя, но никога не е била склонна да блуждае с въображението си в романтичните толкова различни от нейните увлечения на Катерин.

Ролята на Катерин беше да бъде елегантна и прекрасна красавица, магнит и пробен камък за мъже. Мъже, които отиваха на изток, се обръщаха на запад, когато минеше край тях, и за добро или за зло, вече не оставаха същите. Беше привлякла и изпитвала богатия си съпруг, докато той почти на драго сърце прие да стане ответник срещу съответна незначителна личност и й помогна да стане най-свободната жена на света. Всичко, което вършеше тя, беше правилно; пълната непорочност на характера й не толкова се приемаше, колкото се развяваше пред света като знаме. Тя вършеше доста неща. Синтия бе избягвала изповедите й между другото и поради това, че в тяхната светлина нейните собствени отношения с Филип щяха да й се видят жалки. Но изповедите не закъсняха.

— Бих искала да те заведа днес с колата по горния Корниш и оттам до Пюже Тение или Ано — каза Катерин. — Ще бъде хубаво и за двете ни. Това разотиване на всички ме направи свадлива.

— Може да се натъкнем там на твоя господин Семпак — отговори Синтия. — Ано? Не са ли там някъде Вердонските ждрела^[1]?

— Не виждам причина всичките сини планини на Франция да бъдат забранени за нас само защото господин Семпак блуждае там с раница в лошо настроение и се мъчи да си спомни нещо, което всъщност никога не е забравял.

Госпожа Райландс не си даде труд да я разбере.

— Ще трябва да поканим господин Плантаджинет-Бъкън да дойде с нас — забеляза тя.

С красива гримаса лейди Катерин изрази крайната си антипатия към господин Плантаджинет-Бъкън.

— Малката ти всекидневна е единственото убежище… „Драга лейди“ — казва той. Защо не отиде при тоя друг културен американец в Торе Пеличе? — Тя продължи да говори с пренебрежение за господин Плантаджинет-Бъкън: — Видях го през прозореца си. Вървеше по пътеката към мраморния фавн, размахваше ръка и се кланяше. Сам на себе си. Сигурно репетираше някоя нова забележка.

Мислите й взеха друга насока:

— Синтия, вярваш ли, че мъж като господин Плантаджинет-Бъкън може някога да люби жени, искам да кажа, наистина да люби, в прекия смисъл на думата?

Госпожа Райландс отказа да участвува в това размишление. Но след време лейди Катерин започна да трупа съображения:

— Може да има седемдесет години. Разбира се, той се е консервирал на петдесет и пет. Обича да казва разни неща. Елегантни неща. Той е самата изисканост. Готов е да каже всичко, което трябва да се каже безупречно, но после?… — Тя жлъчно запрехвърля наум възможни положения. — Предполагам, че мъжете формално продължават да ухажват до края на живота си, също както кокошката продължава да скача, след като й отрежат главата.

Този род размишления я доведе до онова, което явно я тревожеше и занимаваше най-много.

— Виж, господин Семпак говори! — каза тя. И се отпусна: — Какво мислиш за господин Семпак, Синтия? Какво мислиш за него? Какво мислиш за такъв един мъж? Той създава впечатление за сила и величие. А пък какво прави всъщност? Какво представлява той от себе си: клопка или заблуждение?

Тя приседна на крайчеца на кушетката, странишком като на дамско седло, стъпила с единия крак на земята, и в очакване загледа приятелката си.

— Какво смяташ да правиш с господин Семпак? — запита Синтия.

— Да се карам.

Госпожа Райландс не прие това за отговор. Тя запази въпросително мълчание.

— Той ме изкарва из търпение — рече лейди Катерин. — Всички като че ли го гледат с уважение и почит. Искам да кажа, всички, които са чували за него. Защо? Той е страхотно висок и, струва ми се, някак извисоко гледа на света, и говори за прогреса, и разглежда всичко, което вършим, като нещо, на което ще дойде краят, ако не днес, утре, и което няма никакво значение, но в края на краищата до какъв извод може да ни докара тази планина от заплахи? Той не е никаква заплаха. Предполагам, че ако там, в планините, някой го пресрещне и му извика да си даде портфейла, той няма да го даде току-тъй. Надали би го дал единствено със забележката, че разбойниците ще бъдат нещо старомодно само след няколко века, тъй че това няма значение. Особено ако го ударят или нещо такова.

Госпожа Райландс се усмихваше, без да я насърчи.

— Вярвам, че би отвърнал с удар — додаде лейди Катерин.

— Не виждам защо да не го направи — откликна се госпожа Райландс.

— Сигурно би бил тромав, но би могъл да удари здравата. Той е един от тези чудновати мъже, които запазват силата си, без да се упражняват. Освен ако ходенето е упражнение.

Госпожа Райландс не направи никаква забележка.

— Изглежда, за него жените са нещо като малини в градина. Човек си откъсва една на минаване, но не се отбива заради нея от пътя си.

— Не мога да си представя една госпожа Семпак.

— Не е много лесно — съгласи се лейди Катерин. — Сигурно много би приличала на тая ужасна шапка, която носи. Или на куфарчето. Сложено на мрежата в купето, предадено на фургон, покрито с изпокъсани стари етикети, затрупано долу и здраво заключено, а вътре всичко в пълна бъркотия. И все пак… Какво е то, Синтия? Има нещо привлекателно у тоя човек.

— Забелязала съм една-две дреболии — подхвърли разсеяно Синтия, свела очи към чудесния бележник с кожена подвързия в ръката й. След това вдигна поглед към приятелката си.

Лейди Катерин леко се изчерви.

— Признавам — заговори тя. — Предполагам, че е само защото толкова много му липсва външна изисканост. Това го прави да изглежда ужасно мъжествен. Той е мъжествен. Не мислиш ли така, Синтия? И има нещо в него: сякаш крие в себе си огромни сили, на които тепърва предстои да бъдат събудени. Гласът му; добър глас. И нещо, което тлее дълбоко в очите.

Госпожа Райландс изведнъж реши да премине в нападение.

— Катерин! Кажи ми, защо той си отиде оттук?

— Това е точно каквото искам да зная. Той искаше да си отиде окончателно.

— Затова ли го накара да дойде при мен?

— Смятах, че е редно да се видиш с него.

Госпожа Райландс наклони глава настрана и загледа приятелката си критично.

— Имала ли си любов с него, дълго?

Лицето на лейди Катерин съвсем пламна.

— Искам да видя, мила, на какво прилича този мъж, когато се събуди. Любопитна съм. Както повечето жени. А той се колебае и после забягва, за да обикаля Ждрелата! Той наистина… се колебае. Но това бягство!… И ето че аз останах… без да имам нищичко да правя!… Освен, разбира се, да се грижа за теб, мъничката ми. Която може прекрасно да се грижи сама за себе си.

Госпожа Райландс се усмихна на приятелката си с пълно разбиране:

— И да говориш с мене за него.

— Е, той ми е интересен.

— Ти почна любов с него и го уплаши и смая. Защо го направи? Нали не си искала да станеш лейди Катерин Семпак?

— Искам да накарам този мъж да разбере положението си в света. Любовта с някого още не е съпружество. Човек има право да се интересува.

На лейди Катерин й дойде наум, че с оглед на неотдавнашните събития може би тя се върти около една болна точка. Но следващата забележка на госпожа Райландс й показа, че може да засегне коя да е представляваща опасност болна точка.

— Катерин… не искам да зная неща, които не бива да зная… но има ли в Англия един човек на име сър Хари Фирон-Оуен? Който винаги парадира с двойното си име? Няма ли той някаква връзка?…

Лейди Катерин прикри не съвсем сполучливо доста голямото си раздразнение. Тя се позабави един-два мига, преди да даде сбит отговор:

— Той е в Англия. И е зает. Твърде много зает дори за да пише на приятелите си.

— Готви се да спасява Англия от комунистическа революция, нали? Той е един от големите идоли на полковник Булис. Полковникът говори за него.

Лейди Катерин без желание се остави да я отклонят от дирята на Семпак.

— Удивително е какви неща мъжете приемат сериозно. Вярваш ли ти, че има някакъв смисъл да се говори за революция? Голямата гордост на Хари е Националната лига за обществен труд. Както вероятно знаеш. Планове за извършване на всичко без работниците във всичките обществени служби и така нататък — ако се стигне до междуособици. Харесваше ми. Известно време. Добър човек е. И хубав. И има глас. От рода на оперните тенори може би — този глас му помага да не става отегчителен. Но не мога вечно да съм влюбена в мъж, увлечен по гражданска война, която никой нормален човек не вярва да избухне.

Лейди Катерин се смъкна от своето ъгълче на кушетката и отиде при прозореца. Долавяше, че като спомена сър Хари, Синтия преднамерено развали хубав разговор. В главата й все още имаше много неустановени съждения за Семпак, за които би искала да поприказва. Едва беше започнала. А тази връзка с Фирон-Оуен беше поотслабнала и не си заслужаваше да говорят за нея.

— Тези прекрасни празни дни! — промълви тя явно без да вижда дърветата, нацъфтелите тераси и сапфиреното море под тях.

За известно време тя остана съвсем неподвижна на фона на тази синева.

Сетне се върна в стаята и надвеси призрачната си прелест над своята полегнала домакиня.

— Ако вярвах, че има поне една дума истина в приказките за това велико въстание на пролетариата, щях да тръгна за Англия с тазвечерния влак.