Хърбърт Уелс
Засега (13) (Портрет на една дама)

XII
Стоикът и епикуреецът

Долу на вечеря седеше намаляла група гости. Двойката Матисън и Джефри Райландс бяха заминали за Монте Карло по предложение и с насърчението на домакина. Господин Холбоулин бе отишъл с тях — реши в последния миг, когато си даде сметка, че вечерта можеше да няма бридж. Без закрилата на бриджорите щеше да изпъкне, да се вижда и да се чува. А семейство Булис бяха на вечеря при стара и добра приятелка на госпожата, вдовица на армейски свещеник, който бил убит и изяден, макар и не изцяло — без съмнение по болшевишко подстрекателство, — от зле настроена пантера в Бенгалия. На другия ден семейство Булис заминаваше за Англия. Положението с въглищата в Британия ставаше все по-заплашително от ден на ден и вероятността за класови вълнения по-голяма. Полковникът смятал, че мястото му е в центъра на опасността там и че всеки миг неговите лични качества може да станат необходими за укротяване на разбунтувалите се работници.

Госпожица Фенимор и лейди Гризуолд бяха и двете на трапезата. Въпреки някои доста красноречиви забележки на лейди Катерин държането им бе много неустановено. Може би лейди Катерин бе преувеличила сериозното неразположение на госпожа Райландс и необходимостта да има спокойствие, та госпожица Фенимор бе решила, че трябва не да си отиде, а да остане „в случай, че стане нужда от някой човек“. Лейди Гризуолд твърдо държеше на своето без всякакви обяснения, но лейди Катерин имаше основание да се надява, че когато стане очевидна неизбежната липса на бриджори, упоритостта й ще омекне. Макар че, разбира се, съществуваше възможността и да се примири с търпението. Обаче това щеше да се види.

Семейство Тамар трябваше да се върне в Женева след три дни и затова лейди Катерин не направи нищо да ги прогони. Те бяха безобидни; бяха прекарали деня заедно на дълга разходка в планината, където обядваха и тя нарисува с водни бои скица на малкия параклис в горната долина; върнаха се тъкмо навреме за вечеря и научиха за неразположението на госпожа Райландс чак в гостната. Бяха безшумно щастливи и уморени и съчувствието им бе приятно лишено от всякакво вайкане.

Разговорът на масата бе дълго разпокъсан и несвързан, с дълги паузи, а после се превърна в общ дебат за стоицизма и епикурейството, в който участвуваха почти единствено господин Семпак и господин Плантаджинет-Бъкън. Господин Семпак започна с възхвала на стоицизма; тя като че ли беше в ума му и той сякаш размишляваше на глас. Това, което имаше да каже, беше насочено подчертано настрана от лейди Катерин. Неговата проповед по самата си природа като че я пренебрегваше. Господин Плантаджинет-Бъкън говореше по-скоро на лейди Катерин и госпожица Фенимор, като търсеше тяхната подкрепа с обръщане на главата, усмивки и жестове. Съпрузите Тамар проявяваха лек интерес и при някои по-посредствени изказвания се усмихваха тайнствено един на друг, сякаш ако пожелаеха, можеха да придадат съвсем друго значение на казаното. Филип беше неприкрито потънал в мисли. Дори не се преструваше, че слуша.

Лейди Гризуолд почти не се обаждаше, но се почувствува видимо неловко, когато разискванията стигнаха големи висоти и продължиха в този тон. Тя се питаше дали семейство Тамар би пожелало да играе бридж, а още повече как би могла да даде на този много труден разговор друга насока, която би й предоставила възможност да направи предложението си. Може би те не умееха да играят, но биха искали да ги научи — разбира се, като залагат съвсем незначителни суми. Какви ли не хитрости владеят тези интелектуалци! Тя не можа да направи предложението си, колкото и да търсеше случай, затова отиде в гостната с празните маси за бридж и остана сам-самотна, с по-остро съзнание, че е вдовица, отколкото бе усещала това от много години насам, после отиде да си легне съвсем рано, както лейди Катерин забеляза със задоволство, без да прояви желание за утеха да реди пасианс.

Господин Семпак заговори при едно смълчаване почти или съвсем без повод. Ако можеше да се сметне, че нещо му е подсказало темата, връзката ще е била толкова далечна, че то изчезна от ума му, щом послужи за тази цел.

— Забележително е — започна той — колко безшумно, но сигурно се връща в света стоицизмът.

— Стоицизмът ли! — учуди се господин Плантаджинет-Бъкън и повдигна хубавите си вежди.

— Утешение без възнаграждение и наказание, чисто преклонение пред правото и суровостта. Той беше дошъл твърде рано в света и трябваше да отстъпи мястото си на митраизма^[1], поклонението на Изида^[2] и християнските течения за две хиляди години. Сега се връща в един свят, по-добре подготвен за него.

— Но дали се връща? — попита господин Плантаджинет-Бъкън с обезоръжаваща усмивка.

Господин Семпак продължи да развива своите мисли:

— Простите утешения, необходими за живота в един нестигнал до върховете на цивилизацията свят, страстен стремеж към назидателни наказания, възнаграждения и компенсации; тях можа да даде християнството. И любов като заместител, който да компенсира човешкото безсърдечие… и лъжливата вярност… Не е за презиране.

В никой случай не е за презиране. Но в студената светлина на днешните времена тези утешения избледняват. В студената светлина на нашите увеличаващи се знания. Ние не можем да се придържаме към тях, дори и да желаем. Ние се мъчим да вярваме и не можем. Ние сме ужасно изоставени на волята на човешките чувства с цялото им несъвършенство, а какво остава за нас зад тях? Търпение. Силата на собствените ни души.

Гласът му се сниши толкова красиво, че лейди Катерин за миг разбра какво значи той да бъде безвъзвратно влюбен. Каква огромна сигурност предлагаше този мъж! Каква спокойна сила обладаваше! Той отричаше всички вярвания и ни най-малко не се боеше! Затваряше се в себе си от нея. Доколкото можеше. Нямаше да може да го направи, но явната му вяра, че е в състояние да го направи, беше великолепна. Почти несъзнателно тя започна да го залива със своето сияние и продължи така до края на вечерта при всеки удобен случай.

— Но трябва ли това да бъде стоицизъм? — попита господин Плантаджинет-Бъкън.

— А какво друго?

— Що се отнася до мен, аз не смятам, че християнството е мъртво — намеси се лорд Тамар, преди да може господин Плантаджинет-Бъкън да отговори. — То ни най-малко не е мъртво. Променя формата си, но живее.

Лейди Тамар кимна в знак на съгласие.

— То променя формата си — потвърди тя.

Лейди Гризуолд издаде утвърдителни звуци, много напомнящи тези, които би издал някой доста стар съдия при потвърждаване на присъда, и си взе още малко пълнен патладжан, сякаш това беше някакво свещенодействие.

Господин Семпак не се занима веднага с тези три изказвания. Той седеше, за гледан пред себе си в мраморната стена над главата на госпожица Фенимор. Имаше вид, че много внимателно си обяснява нещо наум.

— Християнството възтържествува — увери той себе си, — но християнството наистина отминава. Отминава!… Вече го няма! То е осеяло бреговете на живота с черкви, катедрали, светилища и разпятия, предразсъдъци и нетърпими неща, като морски таралежи и морски звезди, празни раковини и парчета парещи медузи по пясъка тук след прилив. Вълна на прилива от Египет. И то е оставило множество дребни гърчещи се богослови, изповедници и апологети, които скачат и ровят топлия хранителен пясък. Но в сърцата на живите хора какво е останало от него сега? Съмнителни откъслеци от арианското учение^[3]. Фрази. Сантименталности. Навици.

Той обърна големите си очи към лейди Тамар и се върна към пренебрегнатата й забележка:

— Ако християнството променя формата си, то става нещо друго.

Лорд Тамар се поизкашля и заговори с тон на извинение.

— Любовта остава — каза лорд Тамар. — Духът. Християнството е любов. То е без съмнение религия на любовта. Всичко останало е прибавка. Преди него не е имало друга такава религия.

Лейди Тамар искаше да каже „Бог е любов“, но смелостта й секна и вместо това тя се изчерви. Очевидно и мъжът й, и тя болезнено се стесняваха от собствените си забележки.

— Християнството може да бъде само една форма на любовта — каза господин Семпак. — Съмнявам се дали е това. А още повече се съмнявам дали някой може да докаже, че любовта е най-висшето нещо в живота. Дали е… Дали е… — Лейди Катерин го наблюдаваше. Високо над нейната глава господин Семпак каза на това, което беше отвъд: — Не! — Той разви отрицанието си: — Има и по-благородни неща за душата: например да победиш ограничеността на собственото „аз“ до височини и видения, и схващания, съвсем надделели страстта. Убеден съм, че има огромни планини над селцето на нежните чувства, високи и самотни места. Там е царството на стоика. Там можем да спрем на стан и да се подслоним. Стоицизмът, който е бил твърде велик за света, когато за първи път е просветнал в човешките мисли, се връща към живот. Много малко променен в основните си начала, но разширил се, защото нашето виждане на времето и пространството се е разширило. Връщането му е било толкова неизбежно, че е станало незабелязано. В днешните времена ние всички сме станали стоици, без да го знаем. Не сме били убеждавани, предумвани и приобщени; просто виждаме, че сме такива. Ние се връщаме поради един вид обща необходимост към величието на себеотрицанието и подчинението на един по-издигнат живот. Може да не искаме да го направим, но трябва. Какво друго можем да сторим, освен съзнателно да мамим и се унижаваме с разкаяния? Каква умствена гимнастика е видял нашият век от началото си! Ние изоставяме християнското прекомерно наблягане на „его“-то и нелепите му претенции за вечно своеобразие — по необходимост. Отказваме се от жаждата за индивидуално признание, защото трябва да се откажем. Усамотение. Може би. В известен смисъл всички сме все повече сами. Но пък понеже в днешните времена всички все повече сме нещо повече или нещо по-малко от самите себе си, тази самотност вече не ни гнети.

Това в същност бе беседа със самия себе си. Може да е била добре аргументирана, но много трудна за проследяване на мисълта. Безутешната фигурка на мъничката госпожа Райландс бе толкова жива в ума му, че все още можеше и оставаше безразличен към жара, който бе разпалил у лейди Катерин. Той говореше не на своите слушатели, нито на себе си, а на въображаемия образ на тази женичка горе, за да се защити от вълнението, събуждано от прекрасната жена в края на масата. Превръщаше Синтия в свой талисман срещу Катерин. С държането си като мъдрец пред госпожа Райландс все още можеше да възпре дълбоките топли течения около себе си и вътре в себе си, които заплашваха да го направят глупак пред лейди Катерин. Проблемата на тази нежна душа, тъй чиста в своите разбирания и тъй съдбоносно мека в своята воля, накарана тъй ненадейно да осъзнае, че сама е влязла в страхотно противоречие със света, беше напълно достатъчна да го завладее. След като беше писал и й изпратил това писмо, искаше му се да вземе назад всичко казано и да започне отначало. Или да започне второ и по-дълго писмо. Но гонгът за вечеря пресече втория импулс при самото му възникване и му спести малко материал за сегашното изказване.

Останалите сътрапезници реагираха на неговите изявления различно.

— Но нали човек е някога наистина сам? — попита лорд Тамар, продължавайки разговора, и започна да размишлява за казаното още преди да го доизрече. Какво — попита го смразяващ вътрешен глас, — какво би го крепило в пълно усамотение? Ако например… — но това бе твърде ужасно дори да се помисли. Той погледна през масата към жена си и видя, че тя копнее да отговори на погледа му, но не може. Какъв стоицизъм би му помогнал — попита се той, — ако го лишаха от това? Но — побърза да се намеси по-топлото начало у него — той не можеше да бъде лишен от него, защото любовта прави нещата безсмъртни! И все пак, какво значеше това?

Настъпи мълчание. Госпожица Фенимор си мислеше, че рядко се е наслаждавала на толкова задълбочен и изискан разговор. Тя не разбираше нищичко от казваното, но то увличаше опияняващо ума й. Очилата й блеснаха срещу всички около масата в очакване на следващия говорител.

Това беше господин Плантаджинет-Бъкън. Той стискаше столчето на чашата си.

— Вижте, това е въпрос на гледище — бавно и замислено каза той.

Всички други си отдъхнаха, като видяха, че има някой достатъчно компетентен да възрази на господин Семпак. Това, за което беше говорил господин Семпак, беше въпрос на гледище. Това наистина беше казано на място. Вниманието, олицетворено най-вече от госпожица Фенимор, се съсредоточи открито върху господин Плантаджинет-Бъкън.

— Това — поправи се господин Плантаджинет-Бъкън — е начин за разбиране на нещата. Аз признавам, че убедителността на християнството е в упадък. Няма я вече. И признавам достойнството и величието на представата за стоицизма. Да. Но тя е в края на краищата само една от няколкото възможни представи. — Той замълча и протегна изящен показалец към господин Семпак. — Със същия успех можете да погледнете през призмата на друга философия и да видите света като радостно зрелище, като източник на приятни усещания и щастие, на вълнуващи чувства и прекрасни преживявания.

Езикът му си даде воля. Господин Плантаджинет-Бъкън вдигна поглед към лейди Катерин.

— Самотността е факт — каза той, — да. Но прелестта е също факт. Кой факт предпочитате да направите най-важен, кой ще бъде във фокуса на вниманието? Имате свободния избор, струва ми се, да отворите душата си, вместо да се затворите в нейните дълбини. Защо трябва да предпочетете самотността на душата пред прелестта на обкръжаващите ви неща?

Самотност и прелест! Колко далече бяха тези глупави приказки от една свястна и разумна игра на бридж — мислеше си бедната лейди Гризуолд. Хората, които са достатъчно умни да играят бридж, не се тревожат за такива неща. Ужасни глупости! И да се подиграват с християнството! Флоренция или Ментон? Ще трябва да се стигне до това. Симпатичните хора си бяха отишли.

— Срещу вашия неостоик аз поставям неоепикурееца! — каза господин Плантаджинет-Бъкън, като продължаваше да го сочи с показалец. — Аз виждам такова отношение към света, при което човек може да се окайва, че не познава бог, комуто да благодари за безкрая на възхитителните неща и прекрасните възможности, облечени в жива материя.

И тъй нататък.

Така започна спорът долу, който се проточи в доста разпокъсани и мъгляви прения за стоицизма и епикурейството. Госпожица Фенимор ги изслуша от начало до край в неразбиращ захлас, докато Филип седеше, потънал в мрачните си тайни мисли, а госпожа Райландс лежеше горе в голямото си легло и подготвяше това, което трябваше да каже, когато Филип най-после дойде при нея.

Беше съвършено неубедителен спор. С изключение на това, че лейди Катерин, спечелена като че ли още в първия миг, веднага се обяви за стоик, което нескрито изненада и огорчи господин Плантаджинет-Бъкън.

Защо пък трябваше да направи това?

— Но, скъпа моя лейди! — промълви господин Плантаджинет-Бъкън.

— Животът трябва да бъде суров — тържествуващо заяви лейди Катерин…

След малко Филип, въпреки официалните си задължения на домакин, стана и тихичко се измъкна.