Хърбърт Уелс
Засега (9) (Портрет на една дама)

VIII
В Каатинга. II

— Рядко правя такива неща — каза господин Семпак така, като че ли казваше, че времето е хубаво.

Той оправи шапката си, своята почтена, почти свещеническа шапка, която проявяваше наклонност съвсем да напусне дръзкото му чело.

— Вие сте наистина удивителен човек! — повтори лейди Катерин и се наведе към него с непресторено и искрено изражение.

— Вие сте наистина удивителен човек — рече тя още веднъж, преди той да може да заговори — и сега чувствувам, че мога да говоря с вас открито. Много отдавна не съм срещала някого, който да ми направи такова впечатление, както вие. Вие сте… едно изумително откритие.

Господин Семпак се беше наполовина обърнал към нея, тъй че двамата седяха един до друг и пламналите им лица бяха много близо. Беше странно, един човек толкова неугледен, докато бе по-чужд за нея преди седмица и отделен с цяла стая, изведнъж стана много привлекателен и вълнуващ и с най-мили, най-топли очи и сега стоеше едва на три-четири пръста разстояние! Но беше наистина така.

— Много рядко се случва — заговори той — да се върна в такава пълна степен към настоящето, както ме накарахте да го направя вие.

— Върнете се към настоящето и към действителността — настоя лейди Катерин. — Завинаги. Това е, каквото исках да ви кажа. Аз ви наблюдавах всичките тези дни и ви се чудех. Вие сте най-вълнуващото явление тука. Далече най-вълнуващото. Имате сила и оказвате въздействие. Оказвате огромно въздействие с личността си. Никога не съм срещала друг с толкова изявена личност. И пристъпвате към всичко без всякакви заобикалки. Познавам в Англия всички политици до най-незначителните. И всичките те нямат никакво значение. Нито един от тях не притежава вашата сила и убеждение, нито един! Защо стоите настрана от събитията? Вместо да говорите и да пишете за това, което идва, осигурете на дело неговото осъществяване.

— О! — възкликна господин Семпак и се поотдръпна.

— Бихте могли да се наложите — добави тя.

— Тъкмо тогава не съм мислил за политика и налагане — обясни господин Семпак. — Аз мислех за вас.

— Да приемем и това. Но нали трябва да има и обстановка. Имате вид на властен човек, а се отказвате да бъдете властен. Искам да ви видя… да командувате положението. Светът чака уверени в себе си и властни мъже. Вижте как Италия се е вкопчила в Мусолини. Вижте всичко у нас, в Англия, чака решителен глас и твърда ръка. Липсва човек, който да е сигурен, както сте сигурен вие, че ще се справи с всичките тези размирици и недоволство, и малоумие. С всичките партии. Аз не вземам страна. Филип явно не може да поддържа едно и също мнение и пет минути. А притежава несметно много въглища.

Господин Семпак постепенно се беше извърнал от нея през време на тази тирада.

— Филип ли? — шепнешком запита той сам себе си. Беше забележимо посърнал. Тонът му, когато заговори, беше тон на спокойно пояснение: — Когато разговаряхме за тези неща онази вечер, аз положих крайни усилия да обясня защо именно никой не може да направи нищо много положително сега. Може да не съм го казал достатъчно ясно. Това, което трябва да стане, преди да може каквото и да било истинско да изкристализира по отношение на ново положение на нещата, е голяма промяна в схващанията на народните маси. Сега аз се мъча според силите си да дам своя принос за това. Не виждам какво друго може да се направи.

Вече не я гледаше. Беше обърнал към нея профила си. Пламъкът сякаш беше угаснал у него.

— Но това не е живот — каза лейди Катерин с лек привкус на яд в гласа й. — Засега трябва да имате свой собствен живот, живот, от който боли и който вълнува.

Той я изгледа печално:

— Предполагам, че тъкмо затова ви целунах.

Тя срещна погледа му и долови, че пламъкът не беше изчезнал безвъзвратно.

— Живейте сега… вместо цялото това теоретизиране — пошепна тя. — Вие сте толкова странен човек… Бихте могли да станете изключителна личност.

Господин Семпак се извърна от нея, придърпа нагоре едно от големите си колена с дългите ръце, наведе главата си на една страна и обмисли предложението.

— Вие смятате — прецени го той, — че би трябвало да се наложа на света с ръкомахане и жестикулиране и с вдигане на голям шум. Това не би било, знаете ли, ясно изказване, но без съмнение би създало атмосфера. Прокобяващ гарван. Нещо между Петър Отшелника, Уилям Дженингс Брайън и великия господин Гладстон, излязъл да агитира? Да заведа хората в неподозирани ями! И да ги зарежа! — Той й хвърли един поглед и лейди Катерин, без да иска, си зададе въпроса, макар да не можеше да дочака отговора, дали той се смееше на нея или на самия себе си. Господин Семпак бавно поклати глава. — Не — заключи той и добави: — Трябва да се поучим от хората на науката, че начинът да постигнем нещо в живота е да избягваме лично величие или каквато да било слава и сензации.

— Но как може една жена да влезе в живота на мъж, който само седи тук или там и мисли, и изпитва тежестта на мислите си в разговор, при това ги записва?

— Скъпа моя (вие сте ми скъпа, нали знаете?), тя не може. Но нима мечтаете, че някой ден вие и аз бихме могли да влезем в превзет от нас град? Красавица и интелектуалец.

— Вие бихте могли да извършите големи неща.

— След изборите шумяща тълпа разпряга конете от каляската ни и се впряга самата тя, за да я закара до парламента.

— Вие карикатурите.

— Не чак толкова много. Вие, скъпа моя, сте най-възхитителното същество на света. Не мога да си представя нещо по-прелестно и по-умно, и по-чисто. Аз съм безвъзвратно влюбен във вас. Кръвта в жилите ми ромоли за вас и разпалва пожар във всяка моя клетка. Вие ме вълнувате като велика музика. Вие ме изпълвате с неутолими съжаления. Но… между нас лежи дълбока пропаст. Аз живея, за да създам един свят, а вие сте днешният венец на всичко създадено.

Лейди Катерин не каза нищо, но си наложи да бъде магнетична, обаятелна.

Ала мисловният поток на господин Семпак го пренесе край прелъстяващото й излъчване.

— Съмнявам се — замислено забеляза той — дали светът има много повече полза от нещо съвършено, олицетворение на изящество и красота, отколкото един художник от миналогодишния си шедьовър. Животът отглежда великолепния плод… и части от него. Същественото в живота е несъвършенството. Животът, който престава да се стреми към отдалечаване от самия себе си и се устремява към нещо, което изобщо не престава да бъде живот.

— Говорите, сякаш аз съм бездейна! — рече лейди Катерин.

— Вие сте блестящо дейна — отговори той с усмивка като слънчева светлина, грейнала през зъберите наоколо; — но всичко това е в предварително съставена и определена драма. Която наближава своя край.

— Искате да кажете, че съм съвършено безполезна на този свят. Безнадеждно изостанала.

— Безполезна! Вие сте необходима. За вълнението, разочарованието и унижението на хората, които се залавят за истинските творчески задачи. Помислете какво правите! По прищявка. От любопитство. Вие ме озарявате с блясък, вие ме заслепявате, вие изведнъж ми дарявате благосклонност и нежност. Аз забравям своята самозабрава. Осмелявам се да ви целуна. Вижда ми се почти невероятно, но вие. Вие ми вдъхвате увереност, че вашето очарование ще ме доведе до всичко, което пожелая да осъществя. Вие, кажи-речи, ме карате да забравя какво съм аз, нещо като интелектуален мегатерий^[1], бавен, но упорит, с разбъркани кости като куп срутили се камъни и начин на живот като на свети Симеон Стълпник^[2]… и с вечен уморителен умствен труд… вие ме карате да мечтая за упоението на любовта.

— Да мечтаете — пошепна лейди Катерин и засия като аврора бореалис^[3].

Обаче силата на умствената инерция бе твърде голяма у господин Семпак. Беше си наумил да каже някои неща и продължи да говори:

— Не искам да ме връщат към този род неща. След като толкова болезнено съм се отървал от тях. Не искам да възобновяват илюзиите ми. Това обезличава човека. За да може човек да извърши едно-единствено добро нещо в живота, трябва преди това да бъде унижен и да загуби всякакви илюзии за себе си. Човек не се ражда за никаква жизнена действителност, докато не се отърси от всякакво предвзето мнение за личния си живот. Личният живот се отклонява от общото стъбло, за да умре. Действителността на живота е да допринесеш…

Безразличието се стопи в изражението му и то стана упорито. Той започваше да усеща и да се бори против нейната близост. Но продължи да упорствува за известно време.

— Всички неща в човешкия живот са били ценни, докато са били дела на нескопосни и неелегантни хора, хора в неумолимо разногласие със самите себе си, хора, които са се заблуждавали и си остават заблудени. Те си причиняват страдание и се събуждат. Вие не знаете нищо за вътрешния живот на нескопосните. Не знаете какво е да се родиш душевно. Горчилката. Принуденото търсене на компенсации. Приемането на факта, че служенето на хората трябва да замества за нас красотата. Но сега тази ваша прищявка ме върна към себеотрицанието, към потискането и задушаването на желанието, които започнаха в момчешката ми възраст и помрачиха юношеството. Мислех си, че съм надрасъл всички тези неща.

— Вие сте… великолепен — прошепна тя.

— Ах, глупости! — Той го простена, поколеба се за миг, обърна се жадно към нея и я притегли към себе си.

Никоя действително красива жена не се е съмнявала, че мъжът е нещо по-хубаво от огледало, когато поиска да се наслади от себе си, и лейди Катерин с най-дълбоко удовлетворение си даде сметка за безграничното признание, вложено в прегръдката му. Нейната целувка, възнаграждаващата и одобряващата й целувка, не беше обикновена целувка, защото тя искаше да остави у него незаличим спомен.