Хърбърт Уелс
Засега (7) (Портрет на една дама)

VI
Размишления в голямото легло

На другата сутрин госпожа Райландс можеше по-добре да прецени големия разговор и всичко вложено в него. Беше в леглото и размишляваше, посръбвайки сутрешния си чай, а разговорът й се виждаше, също както й се беше виждал, преди да я беше завладяла умората, много хубав и безкрайно интересен — за Филип и за всички. Беше забравила последната фаза и ужасните неща, които бе мислила за господин Семпак, и си спомняше само сполучливия плагиат от господин Плантаджинет-Бъкън за „катедралата от идеи“. Той наистина приличаше на голяма катедрала в спомените й. Беше я накарал да си легне капнала наистина, но дали заслужава нещо да го изживееш, ако не те изтощи. Той беше поразвълнувал Филип. Проклетото й объркване беше се изпарило от ума й като нещо сънувано между съня и събуждането.

Беше невъзможно, както тя откри, да си спомни как бе протекъл разговорът, но сега това едва ли имаше значение. Истинската стойност на един разговор не се състои в това как протича, а какво от него остава в паметта ти, което може да е една от причините диалозите да са толкова отегчителни за четене в книгите. Дори Платон е отегчителен. Джоуетовият Платон^[1] е бил едно от най-големите разочарования в живота й. Спомняше си как беше взела томчето с „Пир“ от библиотеката на баща си и се бори с него, покатерила се на ябълката. Беше очаквала нещо като торба с невъобразими скъпоценности. Във всеки разговор много от казаното наподобява теления скелет за някакъв модел, който за щастие се забравя, щом бъде покрит с глина. Но това, което бе останало от миналата вечер, бе постройка, понятна и просторна в незавършените си очертания, в която — госпожа Райландс го чувствуваше — умът й би могъл да блуждае много приятно и с голяма полза, когато беше разположена за това. И в тази постройка умът на Филип може би блуждаеше в същия миг.

Тази сутрин обаче тя нямаше достатъчно сили за подобни изследвания. Одобряваше големия разговор и го благославяше и чувствуваше, че е добавил много нещо към живота й. Но го оглеждаше само отвън. Главното в съзнанието й беше това, че й е много хубаво, и нямаше намерение да става. Щеше да лежи и да мисли. Но засега като че ли у нея щяха да възникват само чисти мисли, без да бъдат осквернени с каквито и да било подробности. Беше й много хубаво, подпряна с възглавници в широкото легло.

А и самата тя, ако бе могла да се види, беше много хубава. С копринена дрешка в малко по-подчертан сапфирен цвят, който изпъкваше под дантелената кувертюра. Поръбена с бели кожи. Разрошената коса я правеше да прилича на много привлекателно, но доста крехко момченце. Голям балдахин, крепен от украсени с резба дървени стълбове, правеше всичко възможно да подчертае колко важна е господарката на Каза Тераджена. Тоалетката с нейните принадлежности от сребро и блестящ емайл, и кристал и цветно стъкло подсилваха мисълта, че колкото и дребна да се случеше господарката, спалнята й беше длъжна да се отнася към нея като към нещо по-голямо от всички милостиви господарки. Завесите на югоизточния прозорец все още не пропускаха слънчевата светлина, но западният беше широко отворен и през него се виждаха наблизо една пиния и скалист нос, а в далечината — огреният от слънце френски бряг и Ментон и Кап Мартен.

Денят беше чудесен, но не убедително чудесен. Над морето се извисяваше дълга редица пухкави облачета и все пак може би коварни облачета, които нещо си шушукаха. Но в този приятен климат подобни заговори рядко носеха успех.

Тя нямаше да слезе долу за закуска; всъщност нямаше намерение да слезе до обяд. Използуваше в пълна мяра състоянието си, за да мързелува колкото си ще, да си позволява всичко, каквото й прави удоволствие, да лежи и да си играе с мислите си. Или да дреме, ако й се дощеше. Филип и Катерин, Джефри и милата госпожица Фенимор и всички, да не говорим за майордома Бомбачо и любимият му сутрешен слуга, щяха да се погрижат всички да получат кафе и чай, и топли хлебчета, и яйца с бекон, плодове и мармалад — всеки според нуждите си. Всички ще се грижат един за друг, а Бомбачо за всички тях. Само да мисли. Няма да насилва ума, нито ще измисля нещо, а само ще остави мислите си да текат.

Тези първи крачки към майчинство, за които феминистите и сериозните стари моми вдигат толкова шум, съвсем не се оказаха такова ужасно изпитание, за каквото се беше приготвила. Меките гънки на лениво благополучие сякаш я обгръщаха от всички страни.

В края на краищата да раждаш наследници на райландсовските милиони беше много лесно и приятно нещо на този свят. Човек би казал, че може би е прекалено лесно и приятно, ако се вземе под внимание възнаграждението. Спокойно. Безметежно. Да живееш под акомпанимента на тихо ромолене. Тя си спомни нещо, което веднъж бе казала съсекската й леля, леля Джанет Николас, родовитата леля Джанет: „Това те кара да се чувствуваш все по-малко и по-малко като шумен курорт и все повече и повече като хълмисто пасище, като Даунс.“ Даунс^[2], милият дремлив Даунс, огрян от лятно слънце! Мъничките камбанки в тревата. Мекото жужене на пчели. Спокойствие на тялото и душата. И въпреки всичко можеш да си мислиш ясно и приятно както винаги. Или поне ти се струва, че мислиш.

Тя имаше намерение — то в никой случай не я задължаваше — сега, след като свърши да разсъждава колко й е хубаво, да поблуждае с мислите си из коридорите и верандите на снощния разговор, но вместо това се улови, че мисли ту за едното, ту за другото от две занимавали я вече по-определени неща. Едното беше Филип и неговият интерес към разговора, а другото, което би следвало да бъде някак си съвсем далече от него и въпреки това тази сутрин сякаш следваше като сянка мисълта й за него, беше ГЛУПЦИТЕ.

Интересът на Филип към това разискване беше я изненадал и все пак той бе само последният факт, завършващ нещо, което за известно кратко време не й излизаше от ума. Беше убедена — а тя е била винаги убедена, — че Филип има много жив и гъвкав ум, ум благороден и с безгранични възможности, но щом се съвзе от възбудата и изумлението, събудени от чудесния брак, който я изтръгна от бащиния й пасторски дом в Хампшър, за да стане господарка на три прекрасни имения, и започна наистина да гледа на Филип като на човешко същество, а не като на бог на любовта, тя долови известна ограниченост на интелектуалния му арсенал. Явно той не беше чел, кажи-речи, нищо, което имаше и най-малко значение на тоя свят; беше минал през образователните пещи на Итън и прекарал една година в Оксфорд преди войната, без да остане по него каквато и да било следа от сериозни знания. Миризмата на интелектуалния пожар не бе го засегнала. Нито един косъм на главата му не беше опърлен от него. Той беше изумително безизразен и безсловесен. Ако знаеше английски, по една или друга причина се правеше, че не го знае. А книга отваряше толкова често, колкото често взимаше някакво лекарство, сиреч никога.

И все пак, изглежда, знаеше доста неща и тя безспир откриваше, че трябва да го признае не само за по-умен, но и по-добре осведомен от нея. Може да бе чел малко, но бе научил много. И, както казваха, е бил добър войник под заповедите на фелдмаршал Алънби^[3], особено в Ориента. Въпреки младостта му, войниците с радост му се подчинявали. И въпреки неговата мълчаливост, мнозина интелигентни хора го уважаваха. Господин Плантаджинет-Бъкън и господин Семпак не проявяваха нито пренебрежение, нито съжаление към редките му забележки. Те не бяха чести, но бяха логични. Той ръководеше или поне помагаше в ръководенето на операции, които все още й бяха крайно неясни — операции, както беше разбрала, свързани главно със стомана. Когато влезеше в парламента (а той си пазеше избирателната колегия в Силхом за тази цел), щеше, тя беше сигурна, да бъде доста добър член на парламента. И все пак — тя го знаеше и въпреки това вътрешно се бореше против това признание — нещичко му липсваше. Енергичност, широта на погледа. Умът му отказваше да воюва и в най-добрите случаи беше сдържан и се ограничаваше с коментари. Милият и прекрасен Филип! Беше ли измяна да мисли такива неща? Беше ли измяна да иска той да е съвършен?

Нейните близки бяха от старо семейство уиги с традиции на интелектуална предприемчивост. Тя имаше братовчеди университетски професори, а в техния дом, разположен толкова близо и удобно до Оксфорд, всички много четяха и имаха отношение към поезия и живопис. Беше слушала интересни разговори още преди да навърши петнадесет години. Не беше винаги разбирала, но беше слушала трезво. Сраснала се бе с представата, че има нещо твърде желателно, което човек извлича от световната литература, което се вдъхва неусетно от великата музика и от всякакви обичани и почитани красиви неща. Това нещо изискваше често проницателно мислене, съзнателно мислене и наред с това човек добиваше цялостно знание. То беше една вътрешна и духовна благодат, това нещо, което бе необходимо, за да придаде стойност на големите, хубави и чудно съдържателни неща в живота. Тя беше не толкова окончателно оформила тези схващания, колкото установила безспорното им съществуване в ума й. И когато цялата буря на запознанството с този чудесен, мил Филип, на привличането и ухажването му, омъжването за него, за да стане най-щастливата от младите жени, беше стихнала, тя се изправяше пред тези вкоренени у нея схващания за ценности, които я караха да размишлява за всичко постигнато.

Тук, в центъра на нейния свят, царуваше този бог-слънце, този скъп приятел и любим, енергичен, сдържано доволен, който с такава очарователна гордост и такава очарователна скромност я водеше в домовете на своите отци, даряваше я, показваше я; и въпреки това, както свикваше с този живот с всеки следващ ден и започваше да си дава сметка какво представляват навикът и обичаите, интересите и забавленията, у нея се надигаше този шепот на недоволство, тази бунтовна мисъл, че все пак нещо липсва.

Животът й бе тъй богат, свободен и пищен в сравнение с всичко, на което би могла да се надява в разумни рамки; затова дори и в мисълта, че е и доста повърхностен, като че се долавяше нотка на неблагодарност.

Болката не беше в това, че този живот, който я беше направил гранд-дама, не беше достатъчен за нея. Беше щастлива жена. Тя преценяваше себе си с умереност и невзискателност. Никога не бе могла да реши дали е малко по-умна от средното равнище или малко по-глупава; беше склонна да приеме и двете. Въпросът не беше как този нов живот подхождаше на нея, а как подхождаше на Филип. Работата беше там, че някак не беше достатъчно добър за Филип. И ако това не беше парадокс, като че ли самият Филип не беше още достатъчно добър за себе си.

А още по-неясно и недоловимо бе обзелото я напоследък усещане на факта, че самият Филип някак разбира, че не е напълно добър за себе си. Това ново чувство сякаш проникна в миналото и обясни защо Филип се беше изтръгнал от света на будни и блестящи жени и избрал не друга, а нея. Защото това, което за нея е било един вид ученическа слава за знание и схватливост, на него може да му се бе сторило, че обещава това, което би запълнило преследващата го и въпреки това недоловима липса. Вместо което — помисли си тя — тук, в това почти царствено жилище, беше му подарила свежия пламък на любовта, обожанието, осезаеми, но осезаеми както сълзите и лунната светлина, а сега и това обещание да му роди дете.

Дали беше забравил в тази нова фаза на благодарно покровителство каква нужда ги беше събрала в самото начало?

Съвсем наскоро и след като и двамата са били напълно слепи в това отношение, беше открила тези интуитивни търсения на нещо повече от текущите интереси на неговото щастливо и здраво всекидневие. Той задаваше разни въпроси. Но ги задаваше така, сякаш беше забранил за нейното съществуване. Например доста подчертано го тревожеше въпросът за възможната стачка на въглекопачите в Англия. С изумление тя си даде сметка колко дълбоко го интересува това. Доколкото знаеше, Райландсовите милиони до голяма степен зависеха от въглищата, но неговият интерес — беше сигурна — не почиваше върху никакви лични съображения.

Освен въпроса за миньорите имаше и нещо друго. Той се безпокоеше за Англия. Първо си беше помислила, че както почти всички от неговата класа, приема империята и обществената система и така нататък като неща, които се разбират от само себе си, а тайните пътища на логиката й, спомените за разговори на бащината трапеза, малко го излагаха — да разглежда такива несигурни неща като елементарни и непроменими. Но сега — тя долавяше — Филип започваше да си изяснява тези лишени от здрава основа понятия. Преди около една седмица бе имало малко, хвърлящо светлина пререкание с полковник Булис, вечерта, когато той пристигна.

Филип някога не спореше; съвсем не умееше да води спор. Но можеше изведнъж да зададе някой дълбокомислен въпрос и да приеме отговора ви, за да го предъвква на спокойствие. Или подхвърляше забележки, подобни на ултиматуми, няколко дни или седмици след като сте отговорили на въпросите му. И един-два от тези негови редки въпроси бяха отправени тази вечер към полковник Булис.

— Каква е цялата тая работа за британските фашисти? — попита Филип ненадейно.

— А! — рече полковник Булис и събра сили. — Много необходима организация!

Филип бе продължил с търпеливо-въпросителен тон.

— Пат ври и кипи в тая работа — беше обяснила милата госпожа Булис по своя простоват и обезоръжаващ начин.

Картината на тази сцена изпъкна отново пред госпожа Райландс. Вечерта бяха прекарали само четиримата: полковникът и жена му бяха дошли първи от сегашните гости. Тя си спомни лицето на полковник Булис. Приличаше на рошав фокстериер. Не, имаше повече вид на белгийски грифон — с този голям монокъл напомняше най-много едноок белгийски грифон. Колко странно е, изглежда, да си симпатична, дребна, възглупава женичка като госпожа Булис и да си омъжена за такъв мъж, подобен на куче! При тази мисъл госпожа Райландс се размърда неспокойно под дантелената кувертюра. Той говори тогава за опасностите от комунизма в Англия, за нарастващото неподчинение на работниците, за московското злато и съществуващата необходимост „да се обуздаят болшевиките“. Всичко това с изречения, подобни на кучешки лай. Не си спомняше много ясно какво бе казал; звучеше й като глупости от вестник „Дейли Мейл“. Наистина. Това, което си спомняше, беше сериозното лице на Филип — изведнъж тя го почувствува отново, сякаш никога не беше го виждала или чувствувала преди, колко фин беше той и как почти до болка го обичаше.

— Искате да кажете, че бихте желали да предизвикате сега една обща стачка? И да смачкате профсъюзите?

— Да ги поставим на мястото им.

— Но ако прибегнете до „твърдост“… ако Джойнсън-Хикс и фашистките му съмишленици в кабинета и вашата група от „Дейли Мейл“ и „Морнинг Поуст“ успеете да спечелите борбата и унижите и биете работниците, и разцепите Англия на два лагера.

Изречението се видя на Филип твърде заплетено и той не го довърши.

— Колко работници ще бъдат бити от вас? — попита той. — Колко членове имат профсъюзите?

Полковник Булис, изглежда, не знаеше.

— Няколко милиона? Англичани?

— Жертви, залъгвани от Москва! — каза полковник Булис. — Жертви, залъгвани от Москва!

— Ще дойде ден — добави упорито полковник Булис, — когато ще ни бъдат благодарни за урока… благодарни.

Филип го пообмисли тогава за миг и след това с дълбока въздишка рече:

— Ах, хайде да си лягаме! — И на нея й се стори, че никога още не е чувала тези четири думи, употребени с толкова определено намерение да нарекат някого „глупак“.

А след това дойде в нейната стая, все още мрачно замислен. Целуна я за лека нощ някак безразлично и остава за малко съвсем безмълвен пред отворения прозорец, загледан в звездната светлина.

— Не ги разбирам тия работи — каза той най-после толкова на себе си, колкото и на нея. — Не разбирам какво става сега и от известно време насам. Тия глупости за британските фашисти и така нататък… Интересно, дали изобщо някой ги разбира? Тия трудещи се… работното им време и животът им, какво са готови да търпят и какво не. Всичко това… са неща, от които нищо не разбирам.

Той помълча.

— Надниците са намалени. Сега безработицата расте ли, расте.

— Изглежда, никой не знае. — Това прозвуча като въздишка.

— Ами ако те направят всичко на пух и прах…

След това излезе с котешките си стъпки, беззвучно; само бравата на вратата тихичко щракна.

Недоумяващият Филип!

Будещият недоумение Филип!

Тя погледна сега прозореца, пред който беше стоял и се замисли как би могла да му помогне. Той представляваше най-трудният, най-голям проблем, пред който се беше изправяла. Тази обществена борба, надвиснала над Англия, беше се надигнала незабелязано за нея, докато тя се беше отдавала изцяло на любовта. Тя не знаеше никакви подробности за субсидиите и компромисите, свързани с въглищата, довели до сегашното положение, от което всички започваха да се плашат. Всичко това беше станало неочаквано, доколкото знаеше, за година — година и нещо. И ето сега тя не можеше да помогне на мъжа си. Нямаше смисъл да му додява с въпроси, на които липсваше осведоменост. Ще трябва да чете, ще трябва да узнае, преди да заговори с него.

Беше странно, но характерно за Филип как се беше вкопчил в господин Семпак при семейство Фортескю в Рокбрюн и го довел тук без никакви обяснения. Тя се досещаше, че господин Семпак бе говорил в Рокбрюн за въглищата и работната ръка. В постъпките на Филип имаше нещо инстинктивно и необяснимо; той като че ли вършеше всичко без определен повод; беше почувствувал нужда от разговор, както куче изпитва понякога нужда от трева и жадно се нахвърля на нея. Но тя се упрекваше, че го е оставила сам да открие тази нужда.

Разговор. Това — помисли си госпожа Райландс — е било едно от важните неща, липсвали през първите месеци на семейния им живот. Тази сутрин й беше напълно ясно, че такъв широк и свободен живот, както нейният и на Филип тук в Каза Тераджена, нямаше право на съществуване без непрекъснат поток от открито и задълбочено беседване.

Това беше окончателната формулировка на нещо, което бе назрявало в ума й от първия миг, когато я бяха заобиколили красотата и удобствата на този италиански дворец. От самото начало в съзнанието й се беше надигало едва доловимо недоволство — недоволство, за което понякога споменаваше като неин „социализъм“. Тя смекчаваше това недоволство с непрекъснатата, безкрайна наслада от този нов живот, като убеждаваше себе си, че на хората се дават тези великолепни домове и омайни градини, и десетки слуги и градинари, и просторни прекрасни стаи с лъчезарни гледки на залези с галеща слънчева светлина крайбрежия, за да могат те да водят красив живот, който да служи за пример и да обогатява целия свят. Защото роклите и обстановката, изяществото и хармонията на живота в Каза Тераджена в края на краищата се отразяват в красота и по-добър живот надолу по всичките стъпала на обществената стълба. Никоя социалистическа държава — тя беше сигурна — с пълно равенство и всичко „разделено“ не би могла да създаде и да поддържа градина като нейната, плод на дългогодишно градинарство. Ето защо в политическо отношение не беше социалистка. Защото трябваше да бъде пазителка на красотата и на по-изискания живот. Това е било извинението за нейното щастие и тайната причина за недоволството й и за усещането, че нещо й липсва, че техният живот не потвърждава това нейно извинение. На тях се даваше най-доброто от всичко, а те не представяха дори и самите себе си в най-добра светлина. Не живееха качествено.

Тенис през деня — мислеше си тя — и бридж вечерта.

Филип не живееше като аристократ, живееше като провинциален чиновник на седмото небе на провинциализма.

Така живееше, а пък не искаше да живее така. Беше някак хипнотизиран в потискане на тайното си желание да прояви най-хубавото, най-доброто в себе си. И се мъчеше да намери начин да се освободи и да бъде мъж, водач, ръководна личност в човешките дела, каквато — тя беше уверена в това — би могъл да стане.

Как да му помогнеш, както заслужава да му се помогне, когато си може би схватлива и го разбираш, но не си много способна, не си чак толкова умна, и когато толкова лесно се уморяваш? Как да му помогнеш особено сега, когато си завладяна и наполовина погълната от нуждите на един друг живот?

Това беше нишка от мисли, позната сега на госпожа Райландс, и те се занизаха лениво в ясния й, бавен ум може би за десети, за двадесети път, с малки промени, внесени от снощния разговор, и този път с отклонения към двадесетина богатски къщи, които бе посетила в Англия, чудесни танцови вечери и събирания, където бе видяла толкова много други мъже и жени от неговия тип, разточителни, свободни и щастливи материално. С нещо безизразно и повърхностно, което засенчваше богатото им великолепие. А в това се вплиташе и го обгръщаше сега почти като намек за обяснение една още по-стаена насока на философията й — отдавна затвърденото й убеждение, че на света има твърде много глупци.

Глупците — те бяха врагът. Това сиво було, което загръщаше всичко, този формализъм, това плиткоумие, това нежелание да живеят благородно и смело — всичко това бе дело на глупците. Глупците бяха нейни врагове, както кучетата са врагове на котките.

Нейното схващане за живота като война за самосъхранение срещу глупците датираше от дните, когато е била малко, крехко, но упорито дете, много измъчвано от гувернантки в просторната пасторска къща на баща й в Уорикшър. Глупците бяха дръвници. Глупците бяха препятствие. Глупците проваляха, разваляха и правеха блудкаво всичко вълнуващо и прекрасно. Те казваха „недей“ и заявяваха, че е време за вечеря. Те искаха да обуеш галоши. Казваха ти да не се стараеш да изпъкваш, защото всички щели да ти се смеят. „Не прекалявай“ — казваха те. Вместо очарователните за тебе неща, които обезобразяваха, ти натрапваха отвратителни свои предпочитания. Правеха страдалчески гримаси като от морска болест, когато човек кажеше нещо разумно за религията, и се унижаваха до грозно верноподаническо пълзене пред безспорно прости хора и безспорно нелепи обичаи. И искаха да го правиш и ти! И правеха фасони и сцени, ако не искаш да го правиш! Ах, глупците! Беше ги срещала в провинцията, срещна ги пак в колежа Съмървил, където беше си въобразявала, че ще се намери в общество от независими и енергични девици.

А сега, в този нов живот на голямо охолство и изящество, където би трябвало мъжете и жените да станат благородни поне колкото мебелите им и чудесни поне колкото техните градини, имаше моменти, когато й се струваше, че царува глупецът.

Тя се върна към мисълта си, че Филип се събужда, че се мъчи да се събуди от нещо, което го е хипнотизирало, което го е хванало и хипнотизирало много рано в живота. Бил е уловен от глупците и заставен да уважава тяхното мнение и техните стандарти, приучен към безгранична и пристрастна търпимост спрямо глупците, които изпълваха неговия живот, похабяваха времето му и пречеха на развитието му. Глупците в училището го бяха убедили, че работата не е нищо, а игрите са всичко. Глупците от неговия кръг бяха настоявали, че почти всичко в английския език е погрешно. Глупците от този свят се мусеха на всякакво мислене. В нейните очи Филип се бореше в един вид тресавище от глупци, имаше нужда от помощ и не знаеше къде да я намери, а самата тя, уверена в себе си, страстно искаше да му помогне, но не можеше.

Защо не се опита да направи повече, отколкото е правила досега, и създаде атмосфера за Филип? Нахълтването и въздействието на господин Семпак я караха да си мисли, че може да има още много други стимулиращи хора и че може би именно тя, като съпруга, трябваше да ги събере. Господин Плантаджинет-Бъкън, разбира се, беше умен, умен и находчив, но той не стимулираше и имаше моменти, когато Филип зяпваше на някои от хубавите изказвания на господин Плантаджинет-Бъкън, сякаш не можеше да си представи защо изобщо ги е казал. Семейство Тамар бяха интелигентни, но необщителни, обичаха да обикалят градината, обаче сами двамата и съпругата очевидно слушаше приказките на мълчаливия иначе млад мъж, а пък лейди Катерин беше интелигентна, ала без образование, една духовно дива шипка, пълзяща, виеща се роза. Филип като че отбягваше Тамар, което може би беше естествено, понеже Тамар също така странеше от Филип; но и той, и лейди Катерин се отбягваха един друг, което беше странно, като видеше човек колко очарователни бяха и двамата. Обаче всички други от компанията…

Личицето върху възглавницата се замисли с неудоволствие над неизбежната присъда. Дългът на домакинята се бореше срещу несломимата правдивост.

Глупци!…

Беше събрала пълна къща глупци.

Натрапващи се, носещи зараза глупци. Борбата миналата вечер за повеждането на големия разговор беше сериозна, показателна, поучителна. В днешните времена хората като полковник и госпожа Булис, Матисънови и Пъпи Кларджис като че смятаха, че имат правото да дават тон на разговорите. Те не уважаваха реда. Мразеха да слушат. Чувствуваха се засенчени, освен когато имаше нещо, което да ругаят, и за тях едва ли имаше значение какво ругаят.

Колко глупава и ненужна е била намесата на полковник Булис! И колко типична за цялото му племе на глупците!

Беше наострил уши при думата „утопия“, закашлял се и се зачервил още повече; и след като я чу за трети път, без всякакъв повод се обърна към господин Семпак по един рязък, язвителен и заядлив начин. Беше го пресякъл на половин изречение.

— Предполагам, господине — беше казал той, — че вие намирате вашата утопия в Москва?

Господин Семпак го бе изгледал, както обширна панорама би обгърнала едно кутре.

— Какво ви води до това предположение? — запита той.

— Хм, не е ли така, господине? Не е ли така?

Господин Семпак се бе извърнал повторно.

— Не! — рече той през рамо и продължи прекъснатото изречение.

Тогава Бомбачо, най-мъдрият и най-чудесният между слугите, побутна лакътя на полковник Булис с порцията зелен грах и пресни картофки, отклони вниманието му и го остави в сянка. Но положително изобщо бе неправилно да приемаш в дома си такива хора, щом трябва чак толкова да ги сдържаш. И въпреки това колко често през последните няколко месеца бе чувала разговори, прекъсвани от глупци като полковник Булис. Със заучени готови мнения, изпълнени с колебания, те не скланяха дори да чуят онова, което искаха да порицаят.

А милата госпожица Фенимор беше полуглупачка, глупачка по природа, примирена глупачка, може би готова да приеме, но безразлична към всичко, което имаше смисъл и стойност; лейди Гризуолд пък беше съзнателно и преднамерено поканена като глупачка, глупачка-бриджорка, която да бъде приятен компаньон и допълнение към двойката Булис. Бридж като че ли играеше ужасно, но и госпожа Булис го играеше ужасно.

Семейство Матисън бяха не толкова шумни глупци, колкото полковник Булис, но по-хитри и може би по-непоносими. Те не противоречаха и не отричаха хубавите неща; мълком ги отричаха. Филип и Джефри бяха довели тази двойка и тя трябваше да го упражнява на тенис. И го упражняваше, всеки ден. По два часа сутринта, когато беше най-бодър, а понякога и подир следобедния чай Филип се мъчеше да даде по-добра игра от Матисънови, с Джефри или Пъпи за партньор. Това го уморяваше. Това го отчайваше. Той ненавиждаше и презираше Матисън, колкото и самата тя — това й бе ясно, — но не го оставяше и вечно играеше срещу него. Не можеше да понесе (и тук не можеше да надвие глупците) един човек като Матисън, толкова по-посредствен, толкова тъпоумен, с толкова просташко държане, да се окаже по-добър от него в каквото и да било.

Всички се бяха наговорили да лъжат Фил, че играта му на тенис имала значение. Госпожа Райландс отиваше на тенис корта и безкрайно се измъчваше, като виждаше своя бог, вбесен и свръхучтив и в състояние на ожесточено самообладание, а Пъпи и другите — кои бяха те? Госпожица Фенимор и още някой? Господин Холбоулин! Тази сянка — да седят в плетени кресла и да аплодират или да изказват съжаление и да го курдисват!

Тя се усмихваше и се преструваше, че й е интересно, а през цялото това време душата й стенеше: „Филип, скъпи! Ти похабяваш най-хубавата си сила и най-чудесните часове на деня, за да победиш господин Матисън! А то няма ни най-малко значение. Няма съвършено никакво значение дали ще го победиш, или не!“

Джефри също като че ли играеше по-добре от Филип. Но това беше признато превъзходство.

Джефри е по-задълбочен, по-сложен вид глупец от всичките тези други. И въпреки това така приличаше на Филип: приличаше на него толкова, колкото маска прилича на лице. Джефри беше черната овца в семейството; бяха го изключили от Итън; не се занимаваше с нищо; гледаше снаха си накриво. Филип беше прекалено добър с него. Той се поканваше и си отиваше от Каза Тераджена по собствено желание. Тя знаеше, че е нравствен глупец, с предизвикателство и неверие в погледа, и въпреки това с някакво странно влияние върху Филип. И някакво тайно разбирателство с Пъпи. Когато Джефри беше наблизо, Филип по-скоро би умрял, отколкото да каже нещо сериозно.

И като връх на тези глупци, сред поканените беше Пъпи Кларджис, рязка и груба, невъзможна смесица от парфюм и цигарен дим, с ум на вариететна артистка и превзето монотонен висок глас. На ръст беше колкото Катерин, но й липсваше изяществото, меката линия. Фигурата й се източваше право и грубо и после неочаквано ставаше ъгловата.

Не, те създаваха атмосфера, атмосфера, в която Филип нямаше възможност да се освободи от ограничеността си. Ако изобщо някой беше длъжен да разпръсне тази атмосфера, това беше жена му. Да я пропъди, като докара нещо по-хубаво, за образец на което можеше да се сметне господин Семпак.

Нямаше да е лесно да се промени тази атмосфера на разпуснатост в Тераджена. Немислимо бе съпруга да настройва брат срещу брата.

Умът й беше твърде ленив тази сутрин, за да се занимава с неразрешими проблеми. За малко той се пообърка, а след това тя откри, че отново мисли с известен неизбежен антагонизъм за Пъпи Кларджис. Защо хората търпяха такова момиче? Тя беше груба, беше неприятна, беше понякога цинична и си признаваше, че не е целомъдрена. И въпреки това, когато госпожа Райландс бе споменала за възможността да изпратят Пъпи някъде другаде, ако решат да поканят други гости, Филип беше казал:

— А, недей пъди нашата Пъпи. Тя не е лоша. Забавна е. Весела е. Толкова е добра с лейди Тамар!

Сянка от недоумяващо размишление помрачи хубавото лице върху възглавниците. Не беше толкова много, защото госпожа Райландс изпитваше неприязън към Пъпи, колкото това, че за съжаление съвсем не можеше дори и малко-малко да разбере как нейният свят възприема тази ъгловата и агресивна млада жена.

Със загатвания и с почти открити признания Пъпи се хвалеше с любовниците си.

Кой можеше да люби тази недодялана дървена кукла? Любовта е красота; тя трябва да бъде красива от начало до край. Как можеше някой да се люби с Пъпи? Когато мъжете любят — госпожа Райландс заключаваше смело по единствения мъж, когото познаваше, — когато мъжете любят, те са очарователно стеснителни, треперят и са невъобразимо, чудно нежни, те те боготворят. Любовта, когато посмееш да помислиш за любов, ти се представя в ума като тайнство, чудо, взаимно разтваряне, като шепот в мрака, като безкрайно обаяние и вълшебство. Любовта е състрадание, сълзи, велика хармония на всичко нежно, благо, гордо и устремено към съвършенство, извисяващо се до екстаз на тялото и духа. А Пъпи? Самата мисъл за Пъпи с любовник беше противна.

А тя имаше любовници.

Колко различни трябва да са те от Филип!

Кой знае откъде й дойде мисълта, че животът има две лица и че едното е скрито от нея. Животът и може би всичко в живота има две лица. Тази странна мисъл й беше дошла като неканен гост. Винаги преди беше мислила за глупците като незавършени и неприятни личности, които човек не бива да допуска в своя живот, но от чието навлизане в живота той няма никаква възможност да се запази. Ала да речем, че зад глупеца в живота има нещо почти толкова велико, колкото величието — почти толкова велико, колкото благородството и красотата.

Да речем, че човек остава да лежи твърде дълго и твърде много подценява празнотата на живота, безделието, плиткостта, шума и безсрамието. Да речем, че докато човек лежи в леглото, те скришом вземат връх.

Господарката на Каза Тераджена остана няколко мига съвсем неподвижна и след това затърси пипнешком звънеца, сложен на старомодния копринен шнур зад нея. Беше решила да стане.