Хърбърт Уелс
Засега (4) (Портрет на една дама)

III
Време за лягане

Тази вечер бе безкрайно интересна, великолепна, паметна, но макар духът да може да бъде безмерно окрилен, плътта е често слаба.

В полунощ госпожа Райландс изведнъж изгуби сили. До самия този преломен момент вниманието й бе приятно съсредоточено и после внезапно отслабна. Тя в миг се отпусна и силите й секнаха. Обзе я умора и непреодолимо желание да приключи, да сложи край на големия разговор и да си легне. Нямаше преходно състояние. Все едно, че някакъв часовник бе ударил внезапно в главата й. Ударите му казваха: „Стига! Достатъчно си слушала. Имаше достатъчно интелигентен вид. За всички е било достатъчно. Изпрати ги да си легнат и върви си легни и ти.“

Тя седеше на един от пиедесталите, поставени от двете страни на камината, и нищо в замисленото й одобрително изражение не издаде бързата вътрешна промяна. Преди един миг беше доволна домакиня, която се радваше на гостите. Сега чакаше като убийца, дебнеща момента да нанесе удара, и душата й беше изпълнена с враждебност. А те продължаваха: господин Семпак говореше, господин Плантаджинет-Бъкън и Катерин също, съпрузите Тамар слушаха с интерес (освен ако тя се преструваше чак толкова добре), Филип не изпускаше нито една дума и госпожица Фенимор попиваше всичко. Те можеха да продължат още с часове… с часове!

Госпожа Райландс измисли нещо. Измисли го в един миг. То проблесна в ума й завършено и точно. Ще го поръча веднага щом отиде в Лондон и ще го донесе със себе си тука идущата зима. Масивен бронзов часовник, който да отива на голямата мастилница на масата. Той ще трябва да бие само веднъж на ден. На всеки двадесет и четири часа ще бие бавно, внушително, тежко — полунощ. Никога нещо друго. Полунощ. Или може би, за да им го набие в главите, четиринадесет или петнадесет пъти. Или двадесет и четири звучни и плътни удара. Часът за гасене на светлините. Защо никой не се е сетил за такива часовници преди? И понякога човек да може да го нагласи, а понякога да го завърти назад или ако има някъде някое малко копче, което да може да натисне или да накара Филип да го натисне, без някой друг да го забележи, да го направи да не бие… Или да прати всичко по дяволите, като го накара да бие.

При обикновени обстоятелства бриджорите започваха да приключват играта, за да вървят да си лягат, още преди единадесет и половина, но тази вечер бриджът като че бе омагьосан. Той създаваше фон от приглушени звуци за големия разговор. Всички се надпреварваха там; това беше съвсем ясно: духовете се бяха разгорещили и играта продължаваше упорито с огромни лавини от наказания, които безкрайно увеличаваха пасива. Откъм госпожа Булис и лейди Гризуолд долитаха приглушени думи на остър спор. Всички бяха стигнали до неудържима омраза към партньора. На другата маса Джефри весело губеше срещу двойката Матисън, които водеха много прикрита игра, а Пъпи ставаше все по-язвително духовита. Кой седеше там, закрит от купата с рози? Господин Холбоулин, партньорът на госпожа Булис. Госпожа Райландс беше забравила тъкмо него, когато изброяваше гостите си на господин Плантаджинет-Бъкън. Защо всички винаги забравяха господин Холбоулин? Мисловният поток на госпожа Райландс се пресече. Тя си даде сметка, че нещо я е стиснало за бузите и гърлото, нещо, което, тя знаеше, трябва да превъзмогне, едно стягане на мускулите. Тя тъкмо навреме си ухапа пръста и възпря прозявката и тогава с голямо усилие се съсредоточи отново върху големия разговор. Сега говореше господин Семпак и й се стори, че говори така, сякаш в стаята няма никой друг освен лейди Катерин. Дали така й се струваше? Удивително беше как тези съвършено различни хора се привличаха. А те безспорно се привличаха. Когато господин Семпак поглеждаше лейди Катерин, очите му блясваха.

Изумително беше господин Семпак да привлича коя да е жена. Беше толкова различен от Филип. Колко добре го беше описал господин Плантаджинет-Бъкън. Разбира се, сега, с фрак, не приличаше чак толкова на свободомислещ проповедник, но въпреки това беше невероятно недодялан. Господин Плантаджинет-Бъкън много остроумно се беше сетил за лорд Сесил. Господин Семпак наистина беше по-недодялан от лорд Сесил; много по-недодялан. Колко наблюдателен е господин Плантаджинет-Бъкън! И каква проницателност и интуиция от негова страна — нали е американец — да го нарече Робърт Сесил! Недодялан ли? Да, господин Семпак беше най-недодяланият човек, когото беше виждала. Той стана чудовищен, когато се вгледа в него. Превърна се в черно петно на сцената и почти не приличаше на човешка фигура. Лактите и колената му й напомняха крава, също както лактите и колената на Филип винаги й напомняха котка. Замислената поза й даваше възможност да разгледа крака му, увисналия далече напред крак, както беше седнал дълбоко в канапето. Беше преметнал крак върху крак и този, по-горният, като че беше протегнат за преглед. Той се поклащаше насам-натам, сякаш си просеше да го разкритикуват. Обувката му й напомняше кораб за превоз на добитък, пригоден за пътническа служба. Чорапите му бяха се смъкнали на гънки върху глезените. Вероятно човекът, когото всички слушаха като оракул, досега не знаеше, че на света има жартиери. Оракул, който никога не е чувал за жартиери! Това беше напълно възможно. Мъжете са невероятно глупави — особено интелектуалните мъже — по отношение на всичко в света, което е от практическа важност. Не умеят да се възползуват дори от това, което знаят, докато една жена умее да се възползува дори от онова, което не знае. Те не знаят кога да спрат. Или — изведнъж добави тя — спират прекалено рано. Над чорапа се виждаше ивица доста космата кожа, а над нея тънък ръб на егерово бельо. Небоядисано, чисто вълнено и малко оръфано бельо. А Катерин го намира привлекателен!

Много вероятно, ако никой не се грижеше за Филип. Не, това беше невъзможно. Той беше като някакъв друг вид животно. Щеше да си дърпа чорапите нагоре инстинктивно.

С изражение на съсредоточено внимание госпожа Райландс загледа лицето на госта си. Никой не би се досетил по спокойния й поглед, че разумът й не работи и с него се разпорежда само едно дяволче.

Костите му — отбеляза това дяволче — направо вилнееха под кожата, когато говореше. Как можеше човек да нарече такива черти? Неправилни? Като с брадва изсечени? Все едно, че гледаш хубаво лице в криво огледало. Приличаше на една от тези скали, в които хората намират прилика с някакво лице. Имаше своеобразна сила, масивност. Брадичката. Това беше здрава брадичка, от тези брадички, които у някои хора достойно съперничат с бомбе на обувка.

Госпожа Райландс изпита за миг чувството, че заспива. За какво беше мислила? За брадичката му, за брадички и бомбета на обувки… Мисълта й беше, че брадичката му прилича на бомбе на солидна обувка, не с остър връх. Всъщност беше двойна брадичка. Не двойна увиснала, не затлъстяла, а раздвоена встрани. „Цепнати“ ли ги наричаха? А за носа му можеше да се каже, че е хубав — различен от двете страни, но хубав и от едната, и от другата. Много волеви нос, но доста труден да се заключи нещо по него. И голям! Като носа на господин Гладстон към края на живота му. Защото носовете на хората растат — стават все по-дълги и по-дълги — цял живот. А този нос… докъде ли щеше да стигне? Имаше нещо замислено в тези хлътнали очи с надвиснали над тях вежди, а бръчиците правеха израза им благ и шеговит. Но защо никой не казва на такъв човек да си подстриже веждите? Не е необходимо да има такива вежди, съвсем не е необходимо. Несресани. Рошави. Отделни косми и по бузите. Лице, което трябва да се оплеви. Не й се искаше да погледне ушите — беше я страх. Трябва да се заеме с него някоя жена. Но не Катерин. Това би било „Хубавицата и страшният звяр“. Колко безразсъдна е Катерин!… Винаги е била!

Гласът му не беше неприятен. Може би тъкмо гласът му привличаше Катерин.

Той казваше:

— Работа. Трябва да работим зарад работата, а щастието да бъде за нас като диво цветенце в полето. Някой ден хората ще отглеждат щастието си в градини, безброй видове прекрасни щастия, щастия в оранжерии, щастия през цялата година. Засега…

— Засега — повтори с назидателен тон лорд Тамар. Само тази дума. Той всъщност гледаше господин Семпак с уважение. Този човек привличаше и него. Емоционалният отклик на лейди Тамар бе също много убедителен.

Но за какво говореха те? За нейната градина? За щастие в саксийки, щастие, разсадено в лехи? Госпожа Райландс премигна, за да се увери, че е будна.

Настъпи смълчаване и тогава се обади господин Плантаджинет-Бъкън:

— Виждам, че целият ми живот е протекъл под знака на засега. Всичко е било засега… Живял ли съм? Вие ме карате да се питам. Нима само съм пропилявал живота си, без да стигна по-далече от засега? — Той замълча и като че беше малко недоволен от това, което бе казал. — Всичко на вятъра! — въздъхна той.

Това прозвуча ужасно умно. И доста тъжно, по един блестящ начин. Но какво значеше, това беше съвсем друг въпрос. Тя отдавна беше загубила нишката. Глупава работа! Госпожа Райландс преодоля дрямката, за да се усмихне лъчезарно на господин Плантаджинет-Бъкън. Така или иначе, те като че ли стигаха до някакво заключение и тя сметна, че трябва всякак да го насърчи. После, взела внезапно решение, се изправи. Не можеше повече да търпи този разговор. В края на краищата това беше неин дом. Двете групи бриджори далече в другия край на стаята й се притекоха на помощ, позакъснели като Блюхер^[1], но се притекоха.

— Манш! — провикна се Пъпи. — И двестате и петдесет ни спасяват във всеки случай! Добре изкарахме, драги партньоре!

Голямо раздвижване на столове. Бриджорите стават от местата си. Господин Плантаджинет-Бъкън също се изправя. И лейди Тамар се изправя. Всички си тръгват, слава богу! Филип съвсем без нужда води полковник Булис към питиетата на далечната маса. Господин Холбоулин тръгва подир полковник Булис, дискретно, но непоколебимо като поинтер подир шотландски териер. Изведнъж мъжете се сещат, че Пъпи иска чаша уиски, господин Холбоулин се дръпва настрана и полковник Булис сипва колкото й се полага с такъв вид, сякаш е посегнал към табличката единствено с тази цел. Другата табличка? С другата табличка всичко е наред. Джефри сипва лимонада за лейди Катерин.

Сега му беше времето за домакинята да каже: „Тази вечер водихме чудесен разговор, господин Семпак. Вие сипете идеи, както елата цветен прашец.“

Беше намислила това в паузата след вечерята, когато всички жени казваха какво ли не за него. Той наистина сипеше идеи. Госпожа Райландс беше си го повторила няколко път, за да се увери, че още го помни. Но това, което каза, беше:

— Вие сипете цветен прашец, както елата сипе идеи. Надявам се, че ще спите добре, господин Семпак, и няма да чувате чак много морето.

Тя изрече малката си фраза доста бързо и механично, понеже я беше повтаряла твърде много, докосна костеливата му ръка, подари му най-сладката си усмивка и си тръгна, докато той й се кланяше. В коридора даде воля на сдържаната прозявка и това блаженство малко остана да й изкълчи изящната челюст.

Чак когато се събличаше, изведнъж си даде сметка какво беше казала. Не е възможно! Но беше сигурна напълно, че е било така. „Елата сипе идеи“ или каза „метлата…“? Как ли го е разбрал? Може би сега, с това безкрайно сериозно изражение на това безкрайно сериозно лице, той го повтаря горе в стаята си.

Дори да се разплачеше, нямаше надежда да накара Филип да разбере за кое се смее. Затова тя само се смееше и смееше. И тогава Филип я грабна в прегръдките си и я зацелува, зауспокоява и тя пророни една-две сълзи без никаква особена причина, а Филип бе толкова мил, настани я криво-ляво в леглото и тя заспа.

Последното нещо, което чу, бе Филип да се самоупреква:

— Трябвало е да те пратя по-рано да спиш, женчето ми. Съвсем си се изморила.