Хърбърт Уелс
Засега (37) (Портрет на една дама)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Meanwhile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik(2011)

Издание:

Х. Дж. Уелс.

Невидимия, Разкази, Засега

Английска, Първо издание

 

Редактор: Христо Кънев

Художник: Иван Кьосев

Художнник-редактор: Ясен Васев

Коректор: Лиляна Малякова

 

Дадена за набор юни 1980 г.

Подписана за печат ноември 1980 г.

Излязла от печат декември 1980 г.

Формат 84х108/32 Печатни коли 33,5

Издателски коли 28,14 УИК 29,98

Цена 4,08 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, 1980

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. —Добавяне

XXIII
Филип се завръща у дома

Вечерта, когато описанието му на Семпак в неговия дом беше вече на път към жена му, Филип седна и се замисли за това, което й беше писал. Мъчеше се да си спомни точните изрази в някои части. Беше писал с известно възбуждение и припряност. Как ли щеше да й подействува? Представи си я как го получава и чете.

Тя изпъкна пред очите му такава, каквато я беше виждал понякога, когато четеше книги: много съсредоточена, бавно обръща страниците, обсъжда, спира се да помисли с особена характерна притихналост. Очите й оставаха скрити; виждаха се само миглите. Така си я спомняше да чете в тяхната градина. Колко ясен и бистър беше умът й, като вир с кристална вода. Помисли си за живота, който беше водил с нея досега, и живота, който щяха да водят заедно. Помисли си за начина, по който всичките му интереси и намерения се бяха обърнали на сто и осемдесет градуса чрез нейното спонтанно въздействие върху духовния му живот. Помисли си как се преплитаха у нея крехкостта и смелостта и я правеха едновременно нежна и силна. Така че, макар и да беше за него най-деликатната, най-взискателната и най-смирената жена, явно и положително спасението му бе в нея. Една вълна от благодарност заля душата му, благодарност за някои фини черти, за чудната мекота на косата й, за усмивката, за изящните й ръце и присъщите й движения, за миговете на нежност, за миговете, когато я беше зървал изневиделица щастлива и беше ликувал, че тя съществува.

И както мислеше за твърдата й и спокойна решителност, с която сигурно се беше заела с историята с Винчигера, за нотката на неизменния хумор, която — той знаеше — трябва да е уталожила страха и й помогнала да мисли трезво, дойде му наум, че никога нито за миг не беше й показал колко много я цени, нито дал пълен израз на обичта си. Това писмо, което едва преди малко й беше изпратил, беше — както изведнъж му стана ясно — възмутително, съвършено погрешно, за да й го изпрати по това време, изпълнено с неговата душа, неговите нужди и неговите лични егоистични намерения, без да вземе пред вид как можеха да й се видят тези неща на нея.

Сега ли му беше времето да говори за напускането на Каза Тераджена и за борба срещу всичките сили на объркването в света? Сега ли му беше времето да й загатва за по-труден живот в Англия? Да развява знамена на революцията, когато е неразположена, и да й проглушава ушите със звука на бойни тръби? Тя сигурно не се чувствува добре, отпаднала и обзета от страх, и ще й трябват всичките й сили, за да посрещне началната разкъсваща болка на майчинството, която й предстоеше тъй скоро. И да няма нищо от него, освен този повик за подкрепа! Тя му помогна, да, а той го прие като нещо най-обикновено. Сега за първи път му стана ясно колко малко изобщо се е опитвал да й помогне той. Писмото беше заминало и не можеше да се върне, цял ден е вече на път и никаква телеграма не би могла да поправи тона и отношението, но можеше поне да изпрати друго подир него, да смекчи суровата загриженост за бъдещето, липсата на всякаква мисъл, че тя може да е загубила твърдостта си, че може да я е страх. Това ще трябва да бъде любовно писмо, съдържателно и нежно любовно писмо. Не само „боклук“ и гальовни закачки, а откровено и окрилящо признание за божествеността — защото то беше божественост, — която бе намерил в нея. Защо ние, влюбените, никога не казваме тези неща? Истинските неща? Той започна да търси в ума си думи и изрази, за да й изкаже нарастващото у него чувство, но тези думи и изрази се намираха трудно.

Филип седна на масата си и тъкмо когато вадеше лист за писмо, донесоха му телеграма, телеграма от госпожа Макманъс.

Телеграма така настойчива, че той изобщо не написа това писмо. Намеренията му останаха само призраци, но наполовина въплътени в думи, които продължаваха да се мяркат в ума му почти през цялото стремително пътуване до Италия. Напоследък беше срещал далече по-малко трудности при писането, отколкото отначало; необходимостта да си служи навремени и да защищава бедния си език със смешни скици беше изчезнала, но сега, когато трябваше да предаде съкровените и недоловими трепети на сърцето си, да ги предаде просто и искрено, не го задоволяваха никакви думи и изрази. Сенки и отражения и атмосфера, невъзможни да се предадат. Изрази, които от пръв поглед му се струваше, че предават точно каквото иска, ставаха надути, прекалени, недействителни веднага щом ги напишеше черно на бяло. За тази цел „боклукът“, разни умалителни, недоизказани намеци и откъслеци от стихотворенийца като че ли бяха по на място от най-грижливо подбрани изречения. И пак бяха недостатъчни. Обзе го убеждението, че всичко, с което се различава от обикновените характеристики на рода Райландс, му е дошло от нея. „Съпруго на моето сърце и майко на моята душа“ — се мярна в мислите му като някакво вдъхновение, бе намерено за годно, установи се и след две минути се превърна в безсмислица. „Ти си моето спасение“ — ставаше нещо чудовищно егоистично, като си го представеше човек писано черно на бяло. Но тя наистина беше неговото спасение, тя беше светлината на неговия живот, за него беше не само най-скъпото, но и най-хубавото нещо в света. Нима никога нямаше да може да й каже тези прочувствени и най-съществени истини?

„Моят живот зависи от твоя. Моята душа умира с твоята. Ние, Райландсовци, сме направени от метал и енергия, освен ако ни се даде и душа… С тебе мога да бъда жив човек… Нещо като ундина[1], но в мъжки род…“

Това бе безусловно вярно, но при четене би звучало бомбастично.

„Светът е нещо направено от студена лой, непроницаема и тъпа, докато не го допреш ти. Ти го правиш като ръка, вдигната пред ярка светлина: тогава човек го вижда като нерви, кръв и живот…“

Никога ли не ще може да й казва подобни неща? Никога ли не ще казва повече от „Сина моя“ и „любима женичке“ на този твърд и нежен дух, който може да води неговия за ръка? Не сме по-добри от безсловесните твари, всички ние, които любим и употребяваме само „скъпа“ или „миличка“ също както кучето трябва да джафка, за да изрази десет хиляди различни неща! „В Тераджена навярно пак има светулки“ — писа той в това въображаемо писмо с безсилното поетично желание да оприличи бързите й, живи мисли, мигновените й разсъждения за тези проблясъци в мрака, с тяхната яркост и вечна ненадейност…

Той все още мислеше за това ненаписано писмо, когато мина през малката всекидневна на Каза Тераджена и влезе, където Синтия лежеше бледа и безмълвна и изглеждаше по-мъничка, отколкото му се беше виждала всеки друг път. Умореното телце, свило се в това голямо легло, гротескно му заприлича на кученце-играчка. Предмет за безкрайна нежност. „Женичке, скъпа женичке и майко на моята душа!“ Защо никога не й го беше казал?

— Тъкмо се канех да й пиша — пошепна той на госпожа Макманъс. — Тъкмо се канех да й пиша. Истинско писмо. Сядах да пиша. Това последното не беше хубаво. И тогава получих известието от вас.

Последното писмо беше там, на тоалетката. Той го видя, когато влезе при нея. Това глупаво, тежко писмо!

Той се отпусна на колене пред леглото и много нежно прегърна с една ръка крехкото телце.

— Скъпичка! — пошепна той. Тя като че ли не знаеше, че е дошъл, но сега едното око много лениво се отвори, преброди полето на зрението и втренчи в него безизразен поглед.

— Сина, скъпа, кажи ми нещо!

— П’мисли ли з’него? — промърмори тя, като пропускаше някои гласни, понеже не й стигаха сили да ги изговори.

Окото пак се затвори. Все още под влиянието на упойката.

— Всичко е наред — каза госпожа Макманъс, сложила опитната си ръка на рамото на младия господар. — Нека си отспи сега, а после можете да я наричате „миличка“ колкото ви душа иска. Не сте ли никак любопитен да видите какъв първороден син ви е дарила? Чудесно момченце и вече се бори със света с малките си юмручета. Ето! Чувате ли го?

— Но нали тя е извън всякаква опасност? — настоя той, равнодушен към бъдещето на семейство Райландс.

— Само умора на здрав организъм… В края на краищата жените са създадени за това.

Бележки

[1] Ундина — воден дух-жена без душа, която, като се ожени за смъртен и роди дете, може да получи душа.

Край