Хърбърт Уелс
Засега (33) (Портрет на една дама)

XIX
Земя-тъмница

Струваше й се, че е невероятно късно, по-късно от всяка друга вечер преди, но не й се спеше. Тя седеше в малката си всекидневна, слабо осветена от една лампа с абажур, и слушаше разпокъсания изумителен разказ на синьор Винчигера. Беше се изкъпал и обръснал и се появил, за да заличи първото впечатление на капнал, затлъстял, физически слаб и умствено затъпял човек. С пижамата, пантофите и халата на Филип сега имаше вид на доста интелигентен и достоен италианец. Ядеше бульона и препечения хляб сдържано нетърпелив. Говореше английски със своеобразна свобода и неточност и единствените грешки в маниерите му бяха малко прекалената учтивости и понятно нервно възбуждение.

Госпожа Макманъс седеше в един ъгъл на стаята почти в пълна сянка и вземаше много малко участие в разговора. От нея можеше да се очаква всеки миг да скочи и да прати разговарящите да спят. Франт, след много полезно разузнаване, си беше легнала. Бомбачо и подчинените му се върнали в къщата не чак много развълнувани и също си легнали съвсем без всякакви подозрения. Фашистите, изглежда, бяха сложили кордон около градината и възнамеряваха да претърсят гъстаците й на дневна светлина. Очевидно те си представяха, че сутринта ще могат или да хванат Винчигера там изтощен, или да го намерят мъртъв. Госпожа Райландс бе решила да мобилизира всичките служители в градината да вдигат шум при най-малки признаци на газене и тъпчене на нейните растения и цветя, докато самата тя направи по телефона оплакване пред полицията във Вентимилия. Щеше да изглежда по-добре да протестира, отколкото да остане подозрително отстъпчива пред нахлуването им.

Отпочиналата жертва на фашистите говореше уморено със снишен глас:

— За англичанка това трябва да звучи неправдоподобно. Един човек да бъде преследван като звяр! И заради какво? Най-проста критика. Италия е тръгнала по път, който може да има само един край — национална трагедия. Два пъти са ме били. Веднъж в Рим посред бял ден на Пиаца дела Колона. Веднъж в малкото градче, където някога бях кмет. Оставиха ме проснат на земята. Занесоха ме в къщи. След това домът ми бе наблюдаван от часовои денонощно. Следяха ме всеки път, когато излизах. Това стана непоносимо. Не можех да дишам. — Той поклатя глава. — Избягах.

Няколко мига се задълбочи мълком в спомените си.

— Представете си! Вашият Бъртранд Ръсел. Или вашият Джордж Тревелиан, този безстрашен приятел на Италия и свободата. Мъже от този род. Да бъдат гонени и бити! Защото не искат да ласкателствуват. Защото не искат да се кланят. На един шарлатанин!

Той произнесе последната дума шепнешком и се озърна, когато я изрече. Направи гримаса на отвращение.

— Ние живеехме в цивилизация. Живеехме в свободна страна. И изведнъж над нас падна нощ. Наистина — аз научих на английски в училище — цената на свободата е вечна бдителност. Цялата страна е един огромен затвор. Затвор с наказания и измъчвания. За всеки, който мисли за всеки, който говори открито. Не съм правил заговори. Отказах се от политиката след изборите в 1924 година. Но аз писах и заявих, че Италия започва да става пренаселена. Трябва да ограничи населението си или да се вдигне на война, а войната ще я доведе до гибел. Настоявах тези факти да бъдат ясни за всеки италианец. Това беше достатъчно.

Италия може би изобщо не е напреднала от Risorgimento^[1]. Като че ли напредна след обединяването си, но може и да не е. Само вие, англосаксонците, си извоювахте път към свободата, свободата на мисълта, свободата на словото и мнението. Бавно, с векове, сигурно, вие я извоювахте. Може би и французите. За германците се съмнявам. Вие си имате големи общественици, почитани, влиятелни, без значение кой е на власт. Вашият Шоу, вашият Гилбърт Мъри, вашият Семпак, американци като Николас Мъри Бътлър, Ъптон Синклер, Артър Брисбейк. Свободни да говорят открито. Смели като лъвове. Свободни… над властта. А в Италия този актьор, този рушител, този канибал ни запушва на всички устата! Разиграва своите щуротии. Докарва всички ни до унижения и подло покорство. Не мога да ви изброя и половината изтърпени неща. Какъв позор! За Италия! Позор за всяка жива душа в Италия!

Аз не съм претенциозен човек. Не всичко в живота ми се е нареждало добре. Свикнал бях на живот… е, живота на светски човек. Охолство. Угаждане може би. Но предпочитам да съм гонен звяр, както сега, отколкото някой, който живее в мир с властта и Ватикана в Рим и е охолен. Да, дори тук. В опасност. Ранен и може би мъртъв, скъпа госпожо, ако не бяхте вие.

Гласът му заглъхна.

— Но няма ли в Италия освободително движение? — попита госпожа Райландс.

— Ние приемахме свободата за нещо естествено. Приемахме, че прогресът и справедливостта са естествени неща. Не сме организирали борба за свобода и прогрес преди, а сега не можем. Не. Всичко в живота, и доброто, и лошото, почива върху силата. Силата и благоприятните обстоятелства. Ако вие имате неща, които желаете, то е, защото сте пожелали достатъчно силно да бъде така. Няма широта на погледа в Италия, а само кариеристи. Политиците бяха разединени. Интелектуалците — не докрай искрени, несплотени, без готовност да умрат за свободата: един за всички и всички за един. Дори доволни да видят сразен съперник. Без общо чувство за опасност. Когато бях млад и четях вашия Хърбърт Спенсър^[2] и вашите свободолюбиви мислители и писатели, казвах си: великото време, великата цивилизация ще дойдат от само себе си. А нищо не идва от само себе си, освен бурени и безредие. Не сме помисляли за омразата на тъпи хора към великите и справедливи неща. Не сме си давали сметка за силата на глупостта, която може да сложи край на всяка наша лелеяна надежда. Ние смятахме, че няма вече сили на мрака. А сега. Сега. Прогресът бе изненадан! Прогресът е бил издебнат и унищожен.

Но поне свободата и прогресът на говорещия английски свят са в безопасност. Италия няма винаги да остане, каквато е сега.

Нищо не е сигурно в живота. Сега зная. Това, което се случи в Италия, може да се случи навсякъде по света. Злонамерени хора, мразещи новото и хубавото, морално ограничени, насилници и хора на крайности, хора, които настройват властта срещу нас, съществуват навред. Защо не сме могли да го видим? Човекът се цивилизова бавно, бавно. Вечната бдителност е цената на цивилизацията.

— Да — каза госпожа Райландс, — аз започвам да виждам неща, които не съм подозирала преди, които са около мен и ме крепят. Човек може да се осланя на слуги и полицаи… и обичая. И да живее като насън.

Синьор Винчигера направи жест на съгласие.

Настъпи мълчание.

Малкият пътен часовник на масата звънна един-единствен път и госпожа Макманъс се размърда.

— Един след полунощ! — каза тя и властно се надигна. — Вие трябва да си починете, синьор Винчигера. Предстои ви още много, докато се намерите в безопасност във Франция.