Хърбърт Уелс
Засега (16) (Портрет на една дама)

II
Новото начало

И Филип, и Синтия изпитваха чувството, че имат много да си кажат, но и двамата не знаеха как да започнат. Дори й минаваше през ума да му напише дълго, грижливо обмислено писмо; баща й прибягваше до такъв похват в критични моменти — оттегляше се в кабинета си при изложения, документация, подреждане; мозъкът й неуморно изковаваше изложения и формули, но й се виждаше безсмислено да пише дълго писмо на човек, който толкова скоро трябваше да замине, след което писмата щяха да станат за тях единственото средство за общуване. Освен другото Филип непрекъснато идваше и си отиваше от нейната всекидневна и сядаше до кушетката й, тъй че не й оставаше никакво време за последователно съчиняване на писмото. Той я потупваше по ръката и нежно я милваше, сядаше другаде в стаята, играеше с вещите по тоалетката й, взимаше и отваряше книги и пак ги оставяше или седеше, без да се помръдне, и мълчеше по цели пет минути. Имаше обичая да се изправя, когато иска да каже нещо, и да крачи насам-натам, докато го изрече, и като че ли никога не очакваше тя да му отговори веднага на думите. А ако се разхождаха в градината, тогава наопаки — спираше, за да се изкаже, след което откъсваше някое цвете или замерваше с камъче някое дърво. Щом лейди Гризуолд и семействата Булис и Тамар се махнаха и определеният ден за посещение, когато файтоните изсипваха многоезичния си товар в градината, отмина, тя започна да излиза от усамотението си, да се разхожда по пътеките и стъпалата с Филип и да сяда и приказва с него ту тук, ту там. Те като че все не успяваха да обсъдят нещо и въпреки това, когато най-после и той замина, започна да й става ясно, че в отделни фрази и откъслеци бяха сполучили да разменят доста много мисли. При три различни случая той беше казал: „Никога не си изглеждала толкова хубава, както сега“, което съвсем не помагаше за избистряне на положението, но все пак като че помагаше да достигнат разбирателство.

Тя откри у себе си склонност да си служи твърде често и внушително с встъплението: „Филип, скъпи, има нещо, което искам да ти кажа…“ Ядосваше се всеки път, когато забележеше, че пак е станала жертва на това встъпление, натрапило й се в някаква нова редакция, която не е успяла веднага да избегне.

И все пак разни неща се казаха, имало бе и отговори, и съгласяване. В ретроспекция нещата заставаха по местата си и забележка, направена късно следобед, се свързваше с пренебрегнат намек от сутринта. Той беше се вслушвал в забележките й повече, отколкото бе предполагала, и правеше, както тя схващаше, откъслечни пълни изказвания.

Сред нещата, за които мислеше, че са се установили с Филип, беше признаването на разликата помежду им. Трябваше да разберат, че умът на двамата работи различно. Господин Семпак й го беше обяснил много ясно, дори по-ясно, отколкото бе възнамерявал, и тя искаше да го направи ясно и за Филип. Филип трябваше да бъде снизходителен към нея занапред. Нямаше само тя да бъде снизходителна към него. Трябваше много трезво да се виждат един другиго. Илюзиите са хубаво нещо за двама влюбени, но не и за любовта на съпруг и съпруга.

— Аз повече си мъча ума с разни неща, отколкото ти — с усилие каза тя. — Твоят ум хапе и гълта; ти, кажи-речи, не схващаш какво става; а моят ум предъвква и предъвква. Аз съм склонна да философствувам.

— Ти си дяволски умна — искрено призна Филип.

— Това не е чак толкова сигурно, Фил. Аз не само мисля за нещо, но трябва и да мисля, че го мисля. Трябва да скачвам нещата едно с друго. Трябва да подредя принципите си и да ги видя, преди да отсъдя за нещо. Филип, не ти ли е дошло някой път наум, че съм донякъде дървен философ?

— Ти ли! — извика Филип. — Боже мой!

Той беше ужасен; Синтия се разсмя:

— Точно така, мили мой. Аз не се самозабравям в тези неща. А ти се самозабравяш. Но аз съм винаги разсъдлива, с пълния комплект от моите принципи на преден план или като рамка, ако ти по харесва, на онова, за което мисля. Човек не може да се отърве от него, ако е такъв.

— Ти не си дървен философ — възрази Филип. — Какво те е накарало да мислиш така?

— И доколкото мога да видя — продължи тя, — няма смисъл да решаваш да не бъдеш дървен философ, ако си такъв. Това значи само да станеш още по-голям дървен философ.

Филип има един от своите мигове на проблясък:

— Все пак не е толкова лошо, колкото да решиш, че няма да решиш да не бъдеш дървен философ, скъпа женичке. Това… всичко това е възхитително и много типично за теб. Ти растеш по свой начин, както може би и аз. Винаги съм обичал твоите съждения и уравновесеността ти. Колко малко сме приказвали след сватбата! Колко малко сме приказвали! А винаги съм мечтал да говоря с теб. Преди да се оженим, съм си мислил как ще седим и ще си говорим ей така.

Този стадий в живота им беше хубав като спомен. И тя си го спомняше, както и редица други дребни неща, които той беше казвал по-после — дребни неща, които се връщаха пак и пак към този въпрос за някакъв метод, някаква логична същина в отношенията им, които беше засегнала по този начин. От време на време той казваше неща, които бяха като потвърждение и приемане на леко намекнати от самата нея критики. Странно й се виждаше как й ги връща разширени, доста подсилени.

— Разбира се — каза Филип след половин ден, — цялото това приемане на нещата за напълно естествени е глупост — пълна глупост. Всеки би трябвало да стигне до решението на нещата сам. Всеки! Стачка на въглекопачите. Всичко. Колко мързеливи — искам да кажа, в умовете си — са хората като нас! Като че ли го правим, за да бъдем във форма. Във форма за нищо.

А друг път:

— Празноглави! Струва ми се, че хората никога не са били толкова празноглави, колкото са сега индивидите от наша нога. Преди винаги са имали религия. Имали са намерение да живеят по даден начин, който са смятали за правилен. Не само да се перчат насам-натам.

Невероятно беше с каква пълнота той схващаше и приемаше отдавна спотаената й критика за общия им живот.

— Пъпи само сложи капака на всичко — каза той. — Виждам, че трябва да се освободя от това. Гнилото в цялата тази работа не беше това. Бездействието! Живуркането ден след ден. Тенис. Без значение, каквото се случи.

Беше се съгласил напълно с плахите й и съвсем леки намеци да си изработят определен план за взаимни отношения, докато го няма. „Дървен философ или не“, те трябваше да обяснят един на друг своите вярвания, да разменят мисли за схващанията си, „да спрат бездействието“. Трябваше да си пишат колкото може по-пълно и по-ясно. „За бога и всички тези неща“ — каза той. Нямаше значение какво.

— Никога в живота не съм писал писмо, истинско писмо — искам да кажа, за сериозни неща. Сега ще се опитам да пиша за тях на теб. Ей тъй, както ги виждам там. Няма да ти пиша любовни писма, освен от време на време. Дребни глупости, само между другото. Ще ти пиша абсолютно за всичко. Абсолютно за всичко.

Няма да ми се смееш за глупостите, които ти пращам. Това ще ми прочисти мозъка. Хора като нас трябва да бъдат принуждавани да записват, каквото вярват. Само за да се уверим, че това не са празни приказки.

Като се разхождаше с нея нагоре-надолу по широката пътека отвъд надгробния камък на прелестната Луцина, той забеляза изведнъж, без никаква връзка:

— По дяволите дървената философия!

И още каза:

— Жената е пазителка на мъжа. Съпругата е съвестта на мъжа. Ако той не може да споделя с нея мислите си, тя не е никаква съпруга.

За нищо не я бива.

След това едно признание:

— Винаги съм искал да говоря за разни неща с теб.

Още когато се запознахме. Ние доста си говорихме. Известно време.

Най-добре запазилият се спомен за него бе една късна вечер на балкона пред нейната всекидневна. Тя лежеше на шезлонг, а той стоеше облегнат на парапета, подхвърляше й разни забележки, скачаше от тема на тема, палеше цигари, пушеше и ги хвърляше.

— Синтия — внезапно запита той, — какво мислиш за социализма и всички тия неща?

Такъв обширен въпрос й дойде изневиделица. В училищата, продължи той, ги учили да мислят „за такива неща“. Макар че за такива глупости, според преподавателите, не си струвало да мислиш. Но той смятал, че не са глупости. Имало такова нещо като социална неправда. За повечето хора нямало справедливост в живота. Те нямали и кучешки късмет да получат справедливост.

Той подхвана въпроса от друго гледище:

— Помисляла ли си някога, Синтия, че живот като нашия е безчестен?

Напоследък беше помисляла. Но искаше той да води разговора и затова отговори:

— Винаги съм смятала, че ние се отплащаме с нещо.

— Да. И с какво се отплащаме?

— Би трябвало да се отплащаме… — Тя не довърши. — С повече, отколкото даваме.

— Като вземем под внимание какво те получават — рече той. — С доста повече. Например… — пак подхвана той и замълча.

Луната с недоловима бързина се плъзгаше иззад дърветата и сега Филип стоеше като неясен силует на фона на замъглено сребро, напрегнат и задълбочен, облегнал се на балюстрадата на нейния балкон.

— Мъчех се да проумея тази въглищна история — каза той. — Доста късничко, като си помисля колко много зависим ние от въглищата. Но аз винаги съм оставял всичко на чичо Робърт и на съдружниците. От малък съм свикнал да оставям всичко на чичо Робърт.

Пред очите й се мярна лицето на чичо Робърт, лорд Идънсоук, главата на райландсовския род, сурово, хубаво лице, повече като на Филип, а не на Джефри; тя не можеше да определи в мислите си на кое приличаше повече. Той беше автократът на райландсовския свят и както й се струваше, настроен малко враждебно към нейния брак. Беше много лесно да разбере как Филип от малък бе свикнал да оставя всичко на чичо Робърт.

— Не ми харесва тази история — казваше Филип. — Знаеш ли, Синтия, това е алчна история от наша страна. Жалко, че този Семпак избяга по такъв начин. Бих искал да чуя повечко за тези неща от него. Този човек доста ги разбира тия неща. Поръчал съм си неговите книги. Предполагам, че само тактът го е накарал да ни напусне. Нещо е забелязал. Нашата неприятност. Помислил е, че може да искаме да останем за малко насаме. И останахме. Но бих искал да разбера неговата гледна точка за много неща. За нас, собствениците на каменовъглени мини, например.

Знаеш ли, Синтия, в конфликта за въглищата ние, собствениците, като че не сме направили нито едно почтено нещо. Искам да кажа, великодушно нещо. Тоест интересуват ни само доходите. Правим спънки и искаме да ни се плати. Мисля, че би трябвало да попрочетеш нещичко от тоя доклад на кралската комисия. Той е в папката на „Манчестър Гардиън“ долу. Ще ти отбележа някои броеве. Там са и докладът на комисията, и планът на работниците, и различни проекти — всички заслужават да ги прочетеш. Това са неща, които би трябвало да четем. Сегашната комисия е съставена от тори^[1]. Предишната не беше. Тази на съдията Санки. Нещата, които този доклад е един вид длъжен да ни каже. Макар и извънредно внимателно, все пак ги казва. За начина, по който ние не отстъпваме. И получаваме. Никога не съм го забелязвал преди. Предполагам, защото не съм се вглеждал. Може да ме е било страх, че ще ме нарекат „дървен философ“. Че взимам живота твърде сериозно и така нататък. Но когато погледнеш нещата направо и прочетеш тези вестници, които не са болшевишки, не са дори и лейбъристки — имай това пред вид, — започваш да виждаш разни неща.

Той заговори за твърдението на социалистите.

— Дали сме паразити? — попита той.

От нещо, което нарече тяхно „нето производство“ на въглища, Райландс и Коуксън получавали в тантиеми и печалби седемнадесет на сто. „Тантиеми по право и печалби по обичай“ — каза той. Тя си обеща негласно да провери какво е „нето производство“.

Внезапно Филип се изсмя:

— И тази вечер ако не приказвам! Май че само аз говоря. Словесен поток!

— О, аз исках ти да говориш — каза Синтия. — Откакто живеем заедно, все съм се чудила… Какво ли мисли той? Какво чувствува? Искам да кажа, за тези неща — нещата, които наистина имат значение. И ето как ги възприемаш ти. Вярно е, скъпи, че ние не се отплащаме достатъчно. Не сме достатъчно добри. Взимаме и не се отплащаме.

— Но дори и да правехме всичко, каквото можем, как бихме могли да се отплатим?

— Бихме могли поне да направим всичко, каквото можем.

Филип остана за малко на мястото си, а после отиде при жена си. Надвеси се и седна до нея, целуна я по лицето, хладно и безкрайно нежно на лунната светлина, сетне се сви до шезлонга, тъмна купчина с блед, чист профил и ухо, притиснато до ръката й. Тя обичаше да усеща допира на ухото му.

— Скъпа, това е изумително! — пошепна той. — Когато започнем да се вглеждаме в себе си. Да видим колко близо може да сме до онова, което говорят за нас в Хайд Парк^[2].

Той заразсъждава:

— Да изсмукваме всичко от страната и да не правим нищо за нея. Малко войниклък през войната — но тези, които седяха в калта и получаваха намалени дажби, бяха томитата, редниците. А ето такива неща… Какво друго съм направил за… това?

Това, изречено от него шепнешком, беше цялата красота в техния живот, топлото кълбо от сребро и абанос, в което се гушеха един до друг.

— Скоро от мен се очаква да стана представител на Силхом в парламента само за да осигуря, че никой няма да се занимава с нашите права върху мините…

Да речем, че стана представител на Силхом от опозицията!

Смешно е да се събудя, така да се каже, и да се намеря с глава, пълна с всичкия този социализъм.

Той потърка ухото и бузата си о ръката й като някоя котка.

— Ти ли си, която ме е заразила с този социализъм? Трябва да съм го прихванал от теб.

Тя лекичко го щипна за ухото.

— Ти си размишлявал.

— Ако не си ти, тогава е… — Той замълча, за да я накара да се хване в клопката.

— Семпак — предположи Синтия.

— Булис — каза Филип. — Чудноват звяр. Някаква кръстоска на магаре с морж. С яйце на мустака. Но той издаде цялата игра. Всичките му приказки за работниците и за потискане на работниците. Толкова безкрайно подло! Празни заплахи и подлост. Да. Но какви са отношенията на Булис с чичо Робърт?…

— Какво общо има тук чичо Робърт?

Дълго мълчание.

— Ти са най-честното същество на света, Синтия. Никога не съм ти дал възможност да се изкажеш пред мене. Никога не съм дал възможност да се изкажем един на друг. Трябва да обмислим всичко. Всички тия глупости. Къде сме и какво сме.

Той въздъхна.

— А след това, предполагам, какво трябва да правим.

Неочаквано той се отклони:

— Моя Синтия! Обичам те!

— Скъпи мой — пошепна тя и притегли главата му в извивката на своята ръка, притисна я до закръглената си гръд и го целуна по косата.

— Две деца. Такава е била позата. Хубавите малки! Чудесно е да виждаш колко са щастливи. Чичо Робърт ще се погрижи за всичко. Но не чак толкова деца. Не чак толкова деца, че да не можем да харчим по двадесет и две хиляди фунта стерлинга на година и да си родим дете. На колко съм аз? На двадесет и девет!… Твърде много за тази картинка с хубавите малки. Ние сме мъж и жена, застигнати неподготвени…

Изведнъж той се отдаде на въображението си:

— Да речем, че отида и погледна от балкона и видя там долу в черните сенки под палмите миньорите, които плащат за тази къща, с фенерите им, както са свити в мините, да пълзят напред, стъпка по стъпка, да копаят с кирките и да се потят през сенките, а? Мъже по-млади от мен. Някои от тях момчета. И да речем, че един-двама от тях погледнат нагоре!…

Боже! Всичко, което не зная! Всичко, за което никога не съм и помислял! Всичките часове, които в отлично здраве съм прекарал на този проклет тенис корт, докато е назрявала цялата тази история!… Когато ти и аз сме могли да беседваме и да се учим да разбираме!

Какъв изумителен изблик на безизходен радикализъм! Колко ли време се е трупал?

Разсъждаване, четене, мислене! Колко мълчалив е бил! И изведнъж всички тези идеи, тези много определени идеи въпреки едва напъпилата им формулировка.