Хърбърт Уелс
Засега (15) (Портрет на една дама)

I
Разотиване

За кратко време съществуваше вероятност да се разотидат много повече от гостите, отколкото бяха предвиждали госпожа Райландс и лейди Катерин. Господин Семпак след една, както изглежда, неспокойна нощ, заяви, че възнамерява незабавно да се върне в Ница да вземе някои книги и да замине с тях за Корсика.

На обясненията му липсваше яснота. Не беше достатъчно добър лъжец, че да измисли основателна причина за отиването си в Корсика. Лейди Катерин много ловко го препрати на госпожа Райландс, която го прие в малката всекидневна до спалнята й, облечена с красив копринен китайски пеньоар на цветя, и му каза колко много искала да говори с него, когато другите си заминат. Тя го накара да си признае, че поводът за заминаването му било „само притеснение“, успя да го склони да замени пътуването за Корсика с няколкодневен излет от някой туристически център по алпийски маршрут и го накара да обещае, че ще се върне, щом движението пеша възстанови спокойствието му.

Нито тя, нито той не направиха и най-малък опит да обяснят притеснението му. Тя го прие като нещо напълно естествено. Така, с малко сконфузен вид, с раница на гръб и куфарче в ръка, оставил по-сериозния си багаж като един вид залог, господин Семпак взе местния влак за Ница.

Господин Плантаджинет-Бъкън също се зарази от общото изселване. Той откри или измисли — госпожа Райландс се съмняваше кое от двете — в този хубав хотел с шишкав съдържател в Торе Пеличе над Торино един приятел, когото не бил виждал от години, остана да се колебае няколко дни на точката на заминаването, без наистина да си тръгне, като пазеше приятеля си за резерв.

Единствената действително неотстранима гостенка бе милата госпожица Фенимор, която без много приказки, но съвсем ясно даде да се разбере, че никога не е присъствувала при раждането на бебе и този път нищо на света не било могло да я принуди да се откаже от чакането. Беше твърдо решила да бъде полезна и всеотдайна и по всичко личеше, че само двама-трима карабинери биха могли да я прогонят от Каза Тераджена. Лейди Гризуолд, след като нерешително прехвърляше в ума си идеите за Ментон или дори Флоренция, бе привлечена от центростремителната сила на зелените маси^[1] в един не много скъп пансион в Босолей.

Семейство Тамар замина един ден по-рано, отколкото възнамеряваше: искали да спрат пътем за една вечер в Кан при господин и госпожа Джекс-Хилтън, за да поговорят с виден бежанец от фашизма, чиято къща била изгорена, любимото му куче одрано живо и който бил на два пъти жестоко бит с тояги и торби с пясък заради някаква лека критика на установения режим. Досега лорд Тамар се бе държал твърде дипломатично, не изрази дори мнението си за Мусолини, но му се струваше, че не е изключено тази енергична личност да поспре диктаторските си тенденции, като научи, че един-двама най-видни англичани ни най-малко не се страхуват да се срещат с негови жертви и да се осведомяват за неговите действия.

Полковник и госпожа Булис срещнаха известни пречки със спалния вагон и тръгнаха един ден по-късно, отколкото възнамеряваха. Полковникът се мъчеше всякак да подчертае, че заминава, понеже е повикан. Смътните намеци, че някаква обществена борба с определен характер назрявала в Англия, ставаха все по-недвусмислени и по-недвусмислени, колкото повече наближаваше часът на сбогуването. Филип слезе долу и го завари да държи реч пред жена си, госпожица Фенимор и лейди Гризуолд, която щеше да пътува с тях до Монте Карло.

— Този каменовъглен въпрос не е нито началото, нито краят на цялата работа — казваше той. — Може да бъдете сигурни. Ние знаем. Това са само първите крачки на Москва. Те са били следени. Били са следени. Разузнаване срещу разузнаване.

Полковникът би предпочел Филип да не се присъединява към слушателите, но не прекъсна речта си. Бомбачо донесе кафе за господаря си, Филип се облегна на стола с ръце в джобовете и се загледа втренчено в госта.

— Наистина ли мислите — обади се госпожица Фенимор, — наистина ли мислите…

— Ние знаем — заяви полковникът. — Ние знаем.

— Пак ли за социалистическата революция говорите? — попита Филип.

— Тя би избухнала, ако не сме готови.

— Но за какво сте готови? — пак попита Филип. — Какво смятате, че ще стане? Та да имат нужда от вас в Англия?

— Британският работник, господине, трябва да се съгласи на по-малка надница и по-дълго работно време, а не иска. Откакто е свършила войната и след глупостите на Лойд Джордж^[2] той е станал много дързък. Трябва да се поогъне. Трябва да се поогъне, преди да прекатури колата. Това е сегашното положение. А зад него е червеното знаме. Москва!

— Положително тази работа с въглищата е съвсем отделно нещо. Имаме доклада на комисията по въглищния въпрос. Собствениците започнаха да се пазарят за някои неща, а работниците са склонни да държат на своето, но всичко може да се превъзмогне, доколкото аз виждам. Това е въпрос на взаимни отстъпки. Болдуин^[3] полага крайни усилия да събере двете страни, за да постигне споразумение и да започнат отново. Няма ли да го постигне? Не виждам откъде ще дойде вашият социалистически конфликт.

— Ще ви обясня — каза полковник Булис и се прокашля. — Той се обърна и плесна по масата: — По въпроса за въглищата няма да има споразумение!

— Защо?

— Нито въглекопачите, нито собствениците ще се съгласят на нещо.

— Е? — рече думите, сякаш ги подчертаваше с молив: — Червена революция!

— В Англия? — В гласа на Филип прозвуча безграничната му вяра в английските институции.

— Ние го знаем. Знаем го от хора като Томас, разумни хора. Твърде разумни за сбирщината зад тях. Лудите глави, агентите на Москва, мътят тая работа от доста време. Недейте мисли, че не сме осведомени. Това е тяхна мечта, от години. Тази бъркотия с въглищата няма да се уреди, бъдете сигурен, а пък аз и не искам да се уреди. Не, драги мой! Схватката е неизбежна и няма защо да не стане сега, докато имаме хора, истински мъжествени хора като Чърчил, Джойнсън-Хикс и Бъркенхед, които да я спечелят:

Триж въоръжен е, който прав е във разпрата

но трижди триж тоз, който удря пръв в борбата.

Полковник Булис изрече тези думи с кънтящ глас, кимна и обърна към домакина си суров, мрачно дъвчещ профил, докато не забеляза погледа на жена си. Нейните очи от доста време се мъчеха да привлекат вниманието му и сега, подпомогнати от почти незабележима пантомима, му подсказаха: „Яйце на мустака.“ Полковник Булио направи необходимите поправки с колкото можеше по-малка загуба на свирепост.

— Искате да кажете — възрази му Филип, — че когато Болдуин свика конференция на собствениците и работниците и им каже да се помирят в рамките, начертани от кралската комисия, той, казано на прост английски език, ще ги залъгва, за да печели време, докато се случи нещо друго? Нещо друго, което не може да му бъде съвсем неизвестно.

— Господин Болдуин е добър човек — забеляза полковникът. — Но той не е напълно наясно пред какво сме изправени.

Госпожа Булис кимна:

— Той не знае.

— Ние знаем — продължи полковникът. — Общата стачка, социалистическата революция в Англия, е определена за първи май, за този първи май. Офанзивата е толкова сигурна, колкото беше нахълтването в Белгия през август 1914 година.

Вниманието им бе отвлечено от появата на господин Плантаджинет-Бъкън с прекрасния шантунгов костюм. Той се забави на вратата.

— Да не би да говорите за въглища в този възхитителен зной! — възкликна той с негодувание.

И се запъти, без да бърза, към откритата тераса, като потриваше безупречните си ръце, но се върна да довери (само с едно зеленикаво блясване на брилянта) на един от подчинените на Бомбачо, че има нужда от изобилно посипан със захар грейпфрут. Той показа точно колко трябва да бъде захарта:

— Zucchero. Alio montano. Come questa^[4].

Филип стана, тръгна колебливо към терасата, но след това влезе в хола и се качи горе в стаята на жена си.