Хърбърт Уелс
Засега (14) (Портрет на една дама)

XIII
Раздялата

Като че ли беше много късно през нощта, когато Филип се качи горе. Влезе с едва доловим шум, но тя беше нащрек.

— Фил, скъпи! — възкликна тя. — Ти ли си? Фил!

Той излезе беззвучно от сенките, спря се за миг надалеч, черен, тайнствен на фона на синята нощ, и пристъпи до леглото.

— Надявах се, че си заспала — каза той.

Тя щракна лампата си с абажур и двамата се загледаха с печален проучващ поглед, озадачени от самите тях и от живота.

— Синтия — пошепна той. — Синтия, скъпа моя, ще ми простиш ли?

— Може би… — задъхано започна тя и се прекъсна. — Може би няма какво да се прощава.

— Но…

— Нищо особено важно.

— Тя се махна.

— Това няма значение. Не се тревожи за нея… Мисли за…

— Аз бях такъв скот.

— Не. То е станало случайно. Трябвало е да се случи. Нещо е трябвало да се случи. Ти не си могъл да се сдържиш. Нямаш какво да правиш тука. Ти си затворник тука, който чака мен.

— О, недей говори така. Исках да бъда толкова мил с тебе… скъпа. Но има нещо гнило в мене.

— Не, не! Гнило! Скъпи, скъпи Фил, че ти още дори не си узрял. Но аз те накарах да стоиш тука… — Тя протегна ръка и Филип седна на леглото до нея. Той я целуна. — Мой скъпи — каза госпожа Райландс. — Скъпи! Скъпи! Слушай — добави след малко тя, като го държеше за ръка. И шепнеше. Двамата говореха шепнешком. — Иди в Англия, мой скъпи. Там стават разни неща. Неприятности и бъркотии. Работниците… работниците трябва да работят. Ти, ти трябва да разбереш. Ти си толкова богат и имаш отговорности. Нещо трябва да се прави. Аз мога да остана тука…

— Ти ме пъдиш?

— Не. Това не е пъдене. Тука. Тука аз не мога да ти помогна да пораснеш и да станеш мъж, какъвто трябва да бъдеш. Не и сега. Три четвърти от мен трябва за известно време да вегетират… а след това да бъда нещо като крава. Не съм подходяща другарка за узряващ мъж. Аз нямам нищо против, скъпи. То си заслужава. За това съм създадена. Така е трябвало да бъде. Но ти, ти иди сега в родината, в Англия. Ти не бива да стоиш бездеен. Ти не можеш да понасяш тези дълги, празни дни.

Той я пусна и се замисли за казаното.

След дълга пауза Филип рече:

— Мисля, че си права. Би трябвало да замина.

— Да, върви.

— Ние притежаваме цялата Червена долина. Всичките тези земи в Йоркшър. Долината Идънсоук. Може би една трета от милионите на семейство Райландс са вложени в каменни въглища. Не бива никога да го забравям. Оставих по-старите, чичо Робърт и другите, да правят каквото намерят за добре.

Ето това беше мъж!

— Иди заради това — каза Синтия. — Иди заради това.

Той обърна поглед към нея. Тя положи крайни усилия да го гледа със сериозно, спокойно, убедително изражение, но силите й изневериха. Изведнъж спокойствието на лицето се поддаде на мъката й и тя зарида като ударено дете.

— О, скъпа моя — възкликна Филип в изблик на безпомощност, — как можах да те оскърбя! Какво ти направих? — И я прегърна, притисна я до себе си, много близо до себе си, и зацелува солените сълзи.

— Бедният ми Фил! — Тя се притисна до него разплакана, загали косата му с едната си ръка. — Бедничкият Фил!