Хърбърт Уелс
Засега (12) (Портрет на една дама)

XI
Две писма

Беше вечер и госпожа Райландс лежеше на тъмно в стаята си. Прозорците бяха широко отворени, но синята ведрина се виждаше отвън през копринената мъгла на противокомарна мрежа. И госпожа Райландс мислеше.

Преди обеда беше повикала при себе си лейди Катерин и прехвърлила повечето от задълженията си на домакиня върху нея.

— Болна съм — каза тя. — Изживях едно сътресение, недей ме пита от какво, скъпа, и недей казва нито дума за това, но то ме поболя. Искам да бъда сама, а пък имам толкова много гости!

Лейди Катерин прояви всичките си най-добри качества. Тя целуна приятелката си.

— Ще се погрижа да си получат обеда — каза тя; — аз и Бомбачо. Сега ти имаш право да си болна, както ти се поиска и когато ти се поиска. А след това да експедирам ли някои от тях?

— Те не пречат чак толкова — отговори госпожа Райландс. — Аз ще се оправя, след малко. Изкарай, ако можеш, глупците бриджори и тенисмани от къщата, ако имат къде да отидат. Но не ги изпъждай. Те се забавляват помежду си. Не им създавай неудобства. Присъствието на господин Семпак ми е приятно. Той ми харесва. Когато си отидат, ще сляза пак долу.

— А господин Плантаджинет-Бъкън?

— Той не пречи. Заеми се с тези неща, Кати. Аз не мога да ги уредя.

Лейди Катерин навлезе в ролята си:

— Не се тревожи, Синтия. Бомбачо и аз можем да се справим с четири такива компании.

— Не искам да виждам никого. Искам само да мисля.

— Напълно те разбирам.

Последно промърморване от леглото:

— Не искам нито да ми разправят, нито да ме питат за нещо сега.

Една целувка в отговор и лейди Катерин си отиде.

Главата върху възглавницата се сгуши под чаршафа с престорено дълбока умора, докато се увери, че лейди Катерин е излязла, след това се повдигна и предпазливо се огледа. Бавно, безсилно госпожа Райландс отново седна и остана неподвижна, загледана пред себе си. Защитната маска на затрогващата малка женичка бе изчезнала. Сега тя беше много сериозно и тъжно човешко създание.

За дълго време умът й остана бездеен. А когато най-сетне се съживи, не се задвижи напред от мисъл към мисъл, а заразглежда собствения свят разбулен.

Тя си даде сметка, че е живяла в някакъв сън и само такова сътресение би могло да я събуди. Беше живяла в сън по своя собствена воля. Въпреки стотиците намеци и подсещания, не беше могла да се откаже от красивите си илюзии за Филип и себе си и за качествата на живота. А сега, след като не толкова тя беше прекъснала своя сън, колкото той се беше изтръгнал от ръцете й, този живот веднага започна да й се вижда неправдоподобен и далечен. Беше й ясно, че седмици и месеци наред бе разбирала истинските качества на Филип — и бе отказвала да ги разбере. Вече се удивяваше, като си спомняше колко упорито бе отказвала да ги разбере.

Когато най-после, късно следобед, пристигна писмо от Филип, по-скоро не писмо, а бележка, написана с молив, тя само потвърди несъвършенството на осъзнатия от нея образ.

„Моя скъпа Синтия — пишеше Филип, — какво мога да ти кажа, освен да те помоля да ми простиш? Предполагам, че ме мислиш за истински скот, и без съмнение си права. Но въпреки всичко тези неща завладяват човек по един начин, който ти не можеш да разбереш, и тогава откриваш, че това, което изглежда просто шега, не е шега. Надявам се обаче, че каквото и да кажеш или направиш на мен, няма да бъдеш много жестока към бедната Пъпи. То е абсолютно противно на нейните разбирания да постъпи така безчестно спрямо домакинята, на която гостува. Но една стъпка води към друга. Аз настоявах твърде много, обаче повярвай, че не бяхме намислили, нито нагласили това, което се случи. Честна дума. Просто ни обзе тази лудост. Може да е назрявало в атмосферата, но аз ти се кълна, че не съм го замислял. Винаги сме били доста добри приятели, искам да кажа Пъпи и аз, и, изглежда, не е трябвало да се излагаме на такъв риск — да плуваме двамата без никой друг в басейна. Банският й костюм се закачи на пирон и се скъса. Чиста случайност. Положението изглеждаше по-лошо, отколкото беше в действителност. В момента изглеждаше само забавно. Както и да е, тя настоя да се махне и си е заминала. И това е всичко. Бих искал да дойда да те видя и поговоря с теб, когато се почувствуваш разположена. Ще ми се да се набия до смърт, задето това се случи на теб, и то именно сега. Чувствувам се като най-мръсен негодник. Искам да вярвам, че нищо подобно няма да се случи за втори път. В това се кълна. Прости ми и се помъчи да забравиш всичко за доброто на двама ни.

Твой нещастен

Филип.“

Тя препрочете това шепнешком:

— „Твой нещастен Филип“.

И се съгласи.

Госпожа Райландс лежа дълго време неподвижна с бележката му на кувертюрата пред нея. Това беше точно каквото можеше да се очаква от него. Как е могла изобщо да си представя, че той е нещо друго освен точно това, което личеше от бележката?

А, от друга страна, беше толкова хубав и с нещо фино — измамливо фино ли беше? — в лицето и държането! Толкова различен от предпазливия, фалшив Джефри. И все пак.

По-късно й донесоха друго писмо, писмо, написано с друг почерк, с едри, четливо и рязко изписани букви, без следа от момчешката колебливост в неоформилия се още почерк на Филип, и него тя също прочете и препрочете. Сега в здрача мислите й продължаваха да текат в насоката, която им беше придало това второ писмо.

„Уважаема госпожо Райландс — започваше писмото, — простете ми, моля, всички тези празни приказки, които ми се налага да Ви пиша. Едно малко произшествие Ви накара да ми разкажете за Вашите грижи и ми се струва, че може би не ще имате нищо против, ако Ви пиша по този повод. Така или иначе, аз трябва да Ви пиша за тях, дори и да не прочетете писмото ми, понеже не мога да мисля за нищо друго.“

Тя си помисли за разглобената му фигура, приведена над писмената маса, лицето му преобразено от напрежение, и тогава си го представи като пан^[1], превърнал се наполовина в старо маслиново дърво, или като някой очукан от времето Терминус^[2], целуван от лейди Катерин. Защото явно тя го целуваше. Госпожа Райландс си спомни сега тази случка без смайване и отвращение. Той толкова се различаваше от нейната представа за мъж, който може да люби! Това, което целуваше Катерин, е могло да бъде стара, подвързана с кожа библия…

„Искам да пиша, ако ми позволите, като стар приятел. Харесвам и много се възхищавам от Вашия съпруг, както харесвам и много се възхищавам от Вас. Аз съм в сравнение с Вас стар и опитен човек, видял в живота много повече, отколкото е преживял той, и смятам, че ако сполуча и Ви накарам да видите случилото се, както го виждам аз, то ще престане да ви изглежда така решаващо и гибелно, както може би Ви изглежда сега. То е, признавам, достатъчно знаменателно, но в същност не е никаква катастрофа.

Той ми хареса още в момента, когато влезе в стаята в Рокбрюн — когато го видях за първи път. Притежава изключителна жизненост, енергия, схватливост. Извънредно е млад за възрастта си. От чисто практическо гледище е още незрял юноша. Има време да стане много виден мъж. Ако се вземат под внимание неговото положение и възможности, може тепърва да играе значителна роля в световните събития.“

— Това е, за което съм мечтала — каза госпожа Райландс и очите й се върнаха към изписания с молив лист.

„Станалото с нищо не променя това положение. Има съществени съображения в този случай, които, струва ми се, Вие не схващате. Не разбирам как са успели да се натрапят на съзнанието Ви. Ще се помъча да Ви ги изложа, ако имате търпение да ме изслушате. Повтарям: аз имам високо мнение за Вашия Филип. Мисля, че не сте сгрешили, когато сте го залюбили и сте му посветили живота си. А към Вас — Вие бихте могли да ми бъдете дъщеря — храня чувството, което могат да хранят само хора, възпитали в себе си безкористна обич. Наблюдавах Ви и двамата. Обикнах и двама Ви. Обикнах двойно. Обичам Вас и заради него. Обичам него и заради Вас. Два чудесни живота; два многообещаващи живота.“

— И после това! — пошепна тя и няколко мига не чете нататък.

„Искам да прецените разликите между Вас. Не вярвам някога да сте помисляли за разликите. Всичко Ви е предразполагало да не им обръщате внимание. Вие сте по-фино създание от Филип, но сте и… по-крехка. По-цялостна, но по-крехка. Той още не се е оформил, но е по-едър и по-силен. Той има заложби за много по-голяма, по-силна и по-действена личност, отколкото можете някога да станете Вие. Трябва да ми повярвате. Мисля, че ще ми повярвате. Ние, човешките създания, какво сме? Проводници, по които физическата енергия стига до решение, действие и творческо постижение. В нас има безмилостен стремеж за действие. Животът е действие. Животът е машина, капан, който хваща сляпа сила и я превръща в повече живот, като придава на живота по-големи и по-мощни форми. Така виждам аз живота. Така и Вие сте склонна да го виждате. Ние всички сме под този напор — в различна степен. Главната задача на всекиго от нас, на всеки, който има съзнание за такива неща, е да овладеем, да насочим и да използуваме този напор. Повечето от нас прекарват по-голямата част от живота си, като се мъчат да решат проблема как да направят това преди целият напор на жизнеността да се изчерпи. И Вашият Филип е под напор, сляп напор, десет, двадесет пъти по-мощен от цялата движеща сила у Вас. Надявам се, това не Ви обижда.“

— Има известна истина в това — каза госпожа Райландс.

„А сега нека Ви уверя, че той Ви обича. Вие сте тази, която обича, не се съмнявайте в това. И Ви обича заради безброй неща, разбира се, но от всички тях, главното от всички тях, поради това, че притежавате самообладание, е трезвото му отношение към Вас — Вие му изглеждате такава, каквато сте в действителност: умна, уравновесена, спокойна.“

— Но не и сега — рече госпожа Райландс.

„Той мисли — не, той си дава сметка, — че у Вас има целенасоченост, точно това, което му липсва на него. Може то да е било първото, което го е притеглило към Вас. С това го задържате и може би ще продължите да го задържате. Но то не пречи на майката природа, която е направила всички ни от пръст, гореща влага и тиня, да се налага върху него и да упражнява своя напор. Той живее тук в тази жега, в това изобилие, далеч от деловия и политическия живот, който би могъл да запълни времето му; той дойде тук — и в това е иронията на съдбата, — за да бъде с Вас, да се грижи за Вас тук в най-прекрасната, най-безукорна обстановка. Вие знаете, че такова е било намерението му. Знаете, че се е държал с Вас мило и нежно. Докато, както смятате, сте го изненадали.“

Тя кимна утвърдително и бързо обърна страницата.

„Но той не Ви е мамил. Не толкова Вие сте го изненадали, колкото той е изненадал себе си. Искал е да Ви остане верен. Ако някой ангел небесен затвореше крана на енергията му така, че тя само да прокапва, тогава тук щеше наистина да настъпи този рай, за който сте мечтали до днес. Ала за всичко, което той можеше да прави тук, за да бъде съвършеният възлюбен от Вашите мечти, му бе достатъчна само една двадесета част от енергията, която тупти в нервите и кръвта му. Нали знаехте, че е неспокоен?“

— Мислех, че е заради стачката на въглекопачите — промълви госпожа Райландс.

„У него имаше достатъчно свободна енергия да чуе всеки глас, който го повика. А скъпата майчица природа, ужасната баба природа е предвидила само един канал за освобождаване от заприщена енергия.“

— Ужасна баба природа — съгласи се госпожа Райландс и като че се сети за някакво старо впечатление. Природа! Толкова гадна и въпреки това със странна сила в своята гадност, толкова отвратителна с една грозота, която понякога изведнъж ставаше объркващо свята и страхотно прекрасна! Но какво казваше господин Семпак?

„С Вас. Един мъж може да прояви своята любов с нежна сдържаност. Трябва наистина да бъде много нежен и сдържан. И тука, в този възбуждащ зной, той нямаше какво да прави — нищичко! Той не искаше да люби никоя друга жена. Той не обича никоя друга освен Вас. Ако беше искал да люби — помислете! Ето, нашата тиранична баба природа подтиква и лейди Катерин към беля. Нима може да се сравнява хубостта на тези две жени? Но лейди Катерин е Ваша равна, тя е личност. Той не би я погледнал, не би и помислил за нея. Защото това би било истинско посегателство срещу Вас. Това би било истинско разделяне на любовта. От друга страна, тук беше тази госпожица Кларджис, която отхвърля всички атрибути на женския пол — и е просто сексуална. Тя е добра компания на открито. Плува добре и човек може да плува с нея. Нещата променят емоционалните си качества на открито. Мокра кожа и почерняла на слънцето кожа, движение и слънчева светлина, усмихнато лице. Обхваща те плам, желание и настъпва успокояващо и освежаващо физическо освобождение. Освобождение на нервите. Може да изглежда толкова просто. Скъпа госпожо Райландс, може да предпочетете да го сметнете за ужасно, може да се чувствувате принудена да го смятате за ужасно, но аз ще Ви уверя, че понякога то наистина се оказва така здравословно физически, както дишането на планински въздух. Това е извън Вашата природа, извън Вашия опит, но не извън способността Ви да разберете. Ако искате да разберете, ако имате великодушието да разберете. Но, го се знае, Вие притежавате такова великодушие. Има оправдание и за двамата. А това, което ме интересува най-много, е оправданието за него.“

Тя пак остави писмото. Беше стигнала до края на листа.

— Но аз го обичах — каза тя. — Той иска твърде много от мене. — Дълго лежа безмълвно, сетне пошепна: — Той иска твърде много от мене. — И пак погледна това, което беше прочела. — „Освобождение на нервите“ — опита тя вкуса на тези думи и той беше отвратителен.

В какво грешеше господин Семпак… или в какво грешеше тя?

Какви бяха тези различни мелодии, с които една и съща дума отекваше едновременно в техните два темперамента?

„Това не е правилно — помисли си тя. — Но аз не съм достатъчно съобразителна, умът ми не е достатъчно бистър, за да разбере кое не е правилно… Аз също не съм права. Виждам, че не съм права. Може той да е по-прав от мен…“

„Бедният ми мъничък разум!“

Струваше й се, че Семпак излага нещата с известна логичност, но в някаква странна светлина, като светлината в резервоарите на аквариума в Монако. Като че ли слънцето изведнъж бе станало зелено. Всичко имаше съвсем същата форма, но нищо нямаше същия цвят. Всичко бе добило дълбочина. Умът на този човек беше голям и необикновен, както тялото му. Тя взе следващия лист и светлината на ума на господин Семпак й се видя по-зелена и по-студена, а нещата, които осветяваше, още по-дълбоки.

„Ако трябва да остане тука и да съсредоточи живота си изцяло върху Вас, какво ще стане с останалите деветнадесет двадесети от жизнеността му? Ние не говорим за физическата му жизненост. Която би могла да се посвети на плуване, планинарство, тенис. Но няма начин да се разделят напълно телесната и творческата жизненост; едната води към другата. Няма такова нещо като чисто физическа жизнена сила. Натрупването на енергия сред тази горещина, красота и безделие действува върху въображението, търси не само някакво усилие, но и възбуда.“

Тук половин страница беше оставена неизписана.

„Аз се мъча да Ви представя истинския Филип, тази душа, бореща се с потайностите на тялото, както човек се бори с необязден кон. А искам да Ви представя и още някого, когото може да не сте опознали напълно досега, истинската Синтия Райландс. Вижте, аз няма да Ви моля да му простите. Това е опасност, която стои и пред двама Ви. Той ще Ви моли за това, но аз разбирам по-добре от него тези неща, за него и за Вас. Искам да Ви бъде ясно, че няма нищо за прощаване.“

Тя спря да обмисли това и после продължи да чете.

„Филип е Вашата задача — неумолимо настояваше писмото. — Не виждам друга задача за Вас на този свят, която да се сравни с нея или да я замести. Деца? Хората надценяват това, което една съвременна майка трябва да прави за децата си, както подценяват онова, което тя може да направи за мъжа си. Жените са създадени за мъжете, а децата са страничен продукт. Вие сте отдали живота си на Филип за добро или за зло и нищо никога не може напълно да му го отнеме. Опитайте се да си го вземете обратно, и ще обречете голяма част от себе си на смърт.

Може да попитате: важи ли това за всички съпрузи и съпруги? Не. Нищо не важи за всички съпрузи и всички съпруги. Половината от мъжете в света са хапльовци, а неизвестен процент от жените — малоумни. Смятам, че няма защо да разглеждаме тук тях и техните противни, лигави отношения. Нека се лигавят и се дърлят, както си знаят. Аз мисля за две лица с много фин характер и нееднаква енергия. Мисля за Вас и Филип. Вие можете да дадете на този млад мъж закрила, великодушие, помощ, стабилност, без които той само ще обърка живота си, както е присъщо за неговия тип. А той заслужава това, което можете да му дадете. Той е способен човек. Той заслужава да го спасите от съдбата, към която го води темпераментът. Но първата Ви жертва трябва да бъде жертвуването на инстинктивното възмущение на Вашия пол. Първото Ви усилие трябва да бъде да се запасите с огромно търпение и великодушие. Първият Ви подвиг трябва да бъде да си дадете сметка, че у него може да има много чисти или поддаващи се на пречистване неща, които ще бъдат е, малко отблъскващи за Вас. Трябва да Ви го обясня съвсем недвусмислено. Въпросът не е да му простите тази история с госпожица Кларджис след съответно разкаяние от негова страна и подир това да заживеете както досега, при обещание от негова страна, че нищо подобно не ще се случи отново. Това, което Ви очаква, е нещо много по-трудно. То е да се стегнете и помирите с новата мисъл, че съвсем не е изключено подобно нещо да се случи пак в живота Ви и може да се случва многократно, а колкото често и да се случва, не бива никога да доведе Вас дори до най-незначително намаляване на Вашата подкрепа, а него — на уважението и доверието във Вас. Докато бдите над неговия живот, непоколебима и твърда, никаква история от този род никога не ще го провали. Той ще се връща при Вас. Вие ще бъдете неговата твърдина, неговото убежище. Всеки път все повече и повече. Но ако говорите и мислите за обиди и прошки, ако се поставяте на едно равнище с госпожица Пъпи Кларджис, воювате с нея за него, кълвете я като кокошка и се откажете от него, по какъв да е начин, в кое да е отношение — и той ще издребнее, и Вие ще издребнеете и Вашите два живота ще се завлачат през пущинак от банални свади на сексуална почва и отчуждение до някой безсмислен развод, раздяла или компромис…

Не зная защо Ви пиша всичко това. Вашият ум е бистър като моя и навярно сама сте убедена в същото. Когато четете писмото ми, то ще Ви послужи не като ново убеждение, а като хвърляне на светлина върху нещо, което винаги сте знаели.

Вие сте съпруга на Филип Райландс. В пълния смисъл на думата и до сетния възможен нюанс на значението й Вие сте негова съпруга; Вие сте създадена за съпруга, а ролята на съпругата е не да съперничи и ревнува, а да разбира и служи и чрез разбирането и служенето да ръководи. Съпругите са рядко нещо в живота, но Вие положително сте такава. Вие вероятно не можете да си дадете вид на обикновена омъжена жена. Вие сте се омъжили за Вашия Филип извън пределите на ревността, освен когато ревнувате заради него. Не мога да Ви видя в никоя друга роля.“

Тук писмото пак прекъсваше.

„Това е в същност всичко, каквото имам да Ви кажа. Може би мога да добавя: бъдете сигурна, освен ако аз се заблуждавам — когато най-после се изправи в пълен ръст, под Ваша закрила и с Ваша помощ и насърчение, Райландс ще заслужава уважение. Чрез него ще можете да извършите големи неща и никога, по никой друг начин не ще вършите големи неща. Защото сте разсъдъчна; защото Вашите инициативи са твърде крехки за тежестите и напреженията на живота.“

Господин Семпак не беше подписал писмото. С това то свършваше.

Като препрочете посланието, госпожа Райландс загаси лампата до леглото си и остана да лежи съвършено неподвижна в сгъстяващия се здрач и да мисли. Далеч Ментон изплува от вечерната синева, която го беше удавила, и се превърна в огърлица от светлинки, проточени в дълбокия лазурен мрак.

„Той ще заслужава уважение.“ Дали това е било написано, за да я утеши?

Ще заслужава уважение? Дали това беше вярно? Щеше ли Фил наистина да стане такъв силен, способен човек, с ръка, насочваща хода на човешките дела, за какъвто беше мечтала едно време, или и тя, и господин Семпак бяха по-увлечени от хубавата му външност, от голямата му сериозност от време на време и от нещо великодушно и наивно в характера му?… А също. Нещо мило в държането?… Нещо много мило?

Госпожа Райландс откри, че плаче.

„В края на краищата — запита се тя — има ли някакво значение дали той заслужава уважение?“

— Понякога е толкова мил! — пошепна тя.

Беше си мислила и навярно се бояла, че между нея и Филип може да се е промъкнало някакво отвращение, физическа антипатия, но изведнъж разбра, че той е все тъй привлекателен за нея, какъвто е бил винаги. Откри, че копнее той да дойде при нея, копнее безразсъдно, чудовищно.

Нямаше да изпрати да го повикат. Не можеше да изпрати да го повикат. Това би било твърде много. Но копнееше той да дойде при нея.