Хърбърт Уелс
Засега (10) (Портрет на една дама)

IX
Появяването на госпожа Райландс

Тържествуващата себе погълнатост на лейди Катерин — настроение, което включваше не само погълнатостта й от самата себе си, но и погълнатостта й от този велик, вълнуващ и несравним господин Семпак — изведнъж отстъпи мястото си на съвършено друго състояние на духа, на обърканост и дори известно вцепенение. Център на тази нова фаза в съзнанието й беше ярко осветената от слънце фигура на дребничката госпожа Райландс — зяпнала. Тя беше зяпнала, смаяна, сякаш в този миг е била неочаквано страхотно ужилена. Издал я беше един звук между „Ау!“ на детинско изумление и вик на остра болка.

Тя стоеше в зноя на Каатинга, пламнала и разтревожена, съвсем разстроена пред удивителните си гости. Беше гологлава и не носеше чадър. С широката си свободна рокля произвеждаше впечатление на загубило се малко дете.

Последвало бе мигновено автоматично отделяне на лейди Катерин от господин Семпак. Един след друг тримата бързо възстановиха съзнанието си за добрия тон. Един момент те останаха като актьори, които са забравили за малко репликите си, но са на път да си ги спомнят. Господин Семпак се изправи, макар и със закъснение.

Лейди Катерин първа доби отново способността си да говори.

— Тъкмо казах на господин Семпак, че трябва да вземе участие в обществения живот — промълви тя. — Той е твърде голям човек, за да остава настрана и да пише книги.

Изражението на госпожа Райландс беше загадъчно. Имаше вид, че слуша и се мъчи да запомни значението на звуците, които чува. Изведнъж лейди Катерин забеляза, че очите й са зачервени от скорошни сълзи. Какво се беше случило? Дали това настроение се дължеше на положението й?

След това се овладя госпожа Райландс. В следващия миг тя бе отново домакинята на Каза Тераджена със стария лек сарказъм в думите си:

— Ти го убеждаваше по най-възхитителен начин, скъпа, положително. — Тя се усмихна с усмивката на очарователна домакиня, макар и с не съвсем изсъхнали очи. — Той съгласен ли е?

— Не! — рече господин Семпак, навел глава с безгранично спокойна решителност. Но мислите му бяха устремени към госпожа Райландс.

На лейди Катерин й хрумна друга линия на поведение, която побърза да използува. Тя изостави темата за господин Семпак и неговата кариера и възкликна:

— Мила моя! Какво правиш тук, на този слънчев пек? Би трябвало да те настанят в хамак на сянка!

Тази внезапна промяна на темата явно подействува на госпожа Райландс объркващо. Тя широко отвори очи при тази забележка, сякаш й беше крайно неприятна и не знаеше какво да прави с нея. И тогава се разплака.

— Изглежда, всички смятат, че трябва да ме настанят някъде настрана — рече тя и изхлипа. — Аз направих нещо неочаквано. Обърках всички.

Тя стоеше и ронеше сълзи като дете. Лейди Катерин се втрещи. Посъветва се безмълвно с господин Семпак и един лек, но властен жест й подсказа, че ще бъде най-добре да го остави насаме с госпожа Райландс. Желанието му съвпадаше с импулса на самата лейди Катерин да избяга.

— Имам писма, не знам колко писма — каза тя. — Бях забравила за тях. Бях се разприказвала. Трябва да се изпратят от Монте Карло днес следобед. Искам да кажа, ако отидем там.

Госпожа Райландс като че ли одобри предложението й да се оттегли и лейди Катерин се превърна в отдалечаващ се чадър, който се поспря под скалистия свод; тя хвърли бегъл, нерешителен поглед назад и след това изчезна.

Госпожа Райландс остана права, загледана към свода. Човек би рекъл, че стои там, защото няма друго място на света, където да отиде, гледа към свода, защото на земята няма нищо друго, което да гледа. Можеше да се помисли, че стои на железопътен перон, изтървала влак — единствения възможен влак, който е имала намерение да вземе.

— Мислех си, че бих искала да поговоря с вас — каза тя, без да погледне господин Семпак, с очи, все още устремени към изчезналия гръб на лейди Катерин.

— Тука наистина е твърде горещо за нас — взе в свои ръце инициативата господин Семпак. — Съвсем близко зад завоя, оттатък пиниите, има сянка, поток и пейка.

— Глупаво беше, но си мислех, че бих искала да поговоря с вас. — Интонацията й подсказваше, че това вече не бе възможно.

Господин Семпак не отговори веднага.

Той разбираше, че първото нещо, което трябваше да направи, бе да заведе госпожа Райландс на по-хладно място. След това от него се искаше нещо повече. Очевидно беше я сполетяла някаква неочаквана, голяма и почти непоносима беда. Нещо я беше сломило, някакъв съсипващ, съкрушителен удар, който я беше откъснал и запратил шеметно надалеч от всичко околно. И тя се беше сетила за него като голямо, разумно, неподвижно, неутрално същество — преди всичко и във всякакъв смисъл неутрално, като едно наистина удобно същество, съчувствено безразлично същество, в което човек може да се вкопчи при стихиен ужас и което може дори да е толкова отзивчиво, че да го задържи, ако настъпи миг ръцете му да отмалеят. Той е бил единственият възможен отец-изповедник. Най-необходимото качество за това беше безполовостта. В този частен случай. Защото той знаеше — тази мисъл бе възникнала с неоспорима сигурност, — че нейната беда бе свързана с Филип и неговата вярност. И вместо да намери свещеник, тъкмо в тези минути, когато мисълта за прегръдки направо я отвращаваше, беше го заварила да прегръща.

Господин Семпак долавяше, че в нейните очи сега целият свят лъже, изневерява и е разгорещено незаконно преплетен. И понеже неговите инстинкти и темперамент бяха изцяло насочени към решаването на хорските проблеми и извличането на всичко, което можеше да помогне за решаването им, понеже безгранично харесваше малката си домакиня и беше не само готов да й помогне изобщо, а изпитваше силно желание да й помогне в частния случай, той положи крайни усилия да пропъди все още парещия образ на лейди Катерин в глъбините на ума си и се зае да заличи лошото впечатление, което интимната им поза бе направила на госпожа Райландс.

Подчинявайки се съвършено автоматично на неговия почин, тя вървеше до него към сянката, когато той заговори.

— Разказвах за себе си на лейди Катерин — започна той и се пресече, за да помогне на мълчаливата си домакиня да слезе от едно стъпало. — Мисля, че проявих в известна степен присъщата си непохватност. Аз съм непохватен. Лейди Катерин е изпълнена с щедра готовност да помогне и методът й да ми вдъхне увереност беше вълнуващ и осезателен.

Госпожа Райландс не отговори веднага.

Още двадесетина крачки и те стигнаха до шарената сянка на пиниите, а след това една пътечка в зигзаг ги изведе окончателно от Каатинга надолу до една падинка с ручейче и изобилие от папрати и хвощове и там, в подобна на пещера вдлъбнатина, която ги посрещна като дар божи, имаше дълга дървена пейка. Госпожа Райландс седна. Господин Семпак остана прав над нея, малко пообъркан.

— Мислех си, че бих искала да поговоря с вас — повтори тя. — Мислех си, че бих могла да поговоря с вас.

— А сега… нещо ме е направило неподходящ — допълни той. — Може би аз зная как се чувствувате… Иска ми се… Ако вие не можете да ми говорите, може би ще ми позволите да седна тук и дори, не е изключено, след малко да ви кажа някоя и друга дума.

Той бавно седна до нея и остана съвсем безмълвен.

— Светът стана противен — каза госпожа Райландс.

Той се размърда — едно недоумяващо шумолене.

— Жесток и противен! — избухна тя. — Гаден! Иска ми се да умра.

Господин Семпак не я гледаше. Тя преглътна сълзите незабелязано.

— Беше ме страх, че това ще ви се случи — рече той. — От същия миг, когато ви видях. Страх ме беше! Знаех, че то ще ви се случи.

Тя го изгледа с изумление.

— Но отде знаете какво се е случило?

— Не го зная. Тоест не зная подробности. Но зная, че сте мислили за живот изтънчен и хубав като венецианско стъкло и зная, че всичко това е разбито.

— Аз мислех, че животът е чист и хубав.

Господин Семпак позамълча за миг. Сетне каза:

— А отде знаете, че не е чист и хубав?

— Той ме е лъгал. Поне с постъпките си. Преструвал се е, че не е нищо…

Господин Семпак се замисли върху думите й.

— Идвало ли ви е някога наум, че вашият съпруг е много млад? Чувствителен и фин.

— Той ли!

— Да. Въпреки всичко. А да казваме грубата истина, е едно от последните неща, на които се научаваме. Повечето от нас никога не се научават! Той не е казвал кой знае колко сурови истини дори на самия себе си.

— Сурови истини и груби истини! — повтори госпожа Райландс, сякаш се мъчеше да разбере какво има пред вид господин Семпак. — Вие не знаете… колко жестоко… — Тя се задави.

— Но тя не представлява нищо за него — спокойно рече господин Семпак.

— Вие не разбирате какво се е случило. Те бяха там. В павилиончето до плувния басейн… — Тя се разстрои още повече. — Всеки би могъл да ги завари там!

— Може да са имали пред вид всички други освен вас.

— Значи, грешката е била моя!

— Те видяха ли ви?

— О, те ме видяха!

— И той остана с нея?

— Не. Последва ме почти веднага.

— Вие му казахте да се върне при нея.

— Отде знаете?

— То е било първото, което можехте да кажете. И той не се върна.

— Помъчи се да се извини.

— Това е било трудно.

— Каза ми ужасни неща. О, ужасни!

Мълчанието на господин Семпак беше непреодолим въпрос, толкова повече, че някакъв неудържим подтик караше госпожа Райландс да разкаже страхотните неща, които заплашваха да се превърнат в гибелни и неописуеми кошмари, ако не се освободи, докато още можеше да говори за тях. Дори и сега тя ги разказваше с някаква нотка на съмнение.

— Каза ми: „Не мога да водя този празен живот. Трябва да има нещо да ме възбужда, инак ще пукна!“

— Това е било сериозен довод — заяви господин Семпак, след като поразмисли. — Това е било сериозен довод.

Няколко мига тя преценяваше думите му, сякаш долавяше, че в тях трябва да се крие някакво значение. След това като че ли затърси в ума си някаква прекъсната нишка и продължи:

— Аз не казах нищо. Помъчих се да избягам.

— Той ви помоли да го изслушате?

— Не можех. Не и тогава.

— Вие си тръгнахте и той ви последва, този крайно неразговорлив млад мъж, и се опита да изрази неща, които е чувствувал, но не е могъл да разбере. А вие се защищавахте от нещо, което не искахте да разберете.

— Той ме хвана, но аз се изтръгнах.

Господин Семпак търпеливо чакаше.

— Той извика много високо „По дяволите!“ и ме остави. Не зная къде е отишъл. Трябва да е някъде там. Може да се е върнал при нея.

— Значи, така се случи всичко?

— Да — потвърди тя, — така се случи.

Госпожа Райландс остана дълго време загледана пред себе си, а господин Семпак искаше да каже толкова много, че се видя неспособен да промълви и дума. Да реши този случай, трябваше цяла философия. Мълчанието се проточи.

— Моят Филип! — най-после прошепна тя.

Ясно беше, че каквото намерение и да бе имала да говори с господин Семпак, то беше се изпарило от ума й.

— Не зная защо ви разказах това — рече тя най-сетне и едва забележимо обърна глава към него. — Горещината. Ще отида пак да си легна. Ще се махна.

Госпожа Райландс стана.

— Ще се върна с вас до къщата, ако ми позволите — каза господин Семпак.

Вървяха в пълно мълчание. Не му дойде дори една утешителна дума.

Той я проследи с поглед, докато тя изчезна между белите колони в дълбоката прохладна сянка на хола.

„Бедните млади! Каква бъркотия!“ — промълви той и без да забележи лейди Катерин, която стоеше величествено на големия прозорец на стълбището, готова да слезе при една негова дума, се запъти, съкрушен и тъжен, по пътека, заградена с две редици кали, към голямо езеро, пълно с водни лилии. Беше стиснал ръце на гърба си и вдигнал едното рамо по-високо от другото. Влачещите се крака някак го крепяха.

Пред него стоеше въпрос, който трябваше незабавно да се обмисли, и то така, че да се стигне по-скоро до приложими заключения. Сега не можеше да се занимава с по-отдалечените части на анатомията си.