Хърбърт Уелс
Последният тръбен зов (8)

§ 8

От всички неизброими множества, които за една нищожна частица от секундата бяха зърнали божественото, никой не бе тъй заслепяващо и дълбоко потресен, както господин Парчестър. Защото, навярно тъкмо поради неговата тъй изтънчена духовна натура, той видя с очите си и като видя, повярва. Изпусна писалката и я остави да се изтърколи по ръкописа му, а той онемя, всяка капчица кръв изчезна от лицето и устните му, а очите му захванаха да блуждаят.

Докато бе писал и защищавал господа, господ сам се бе появил!

За миг пердето се бе дръпнало настрани; и пак бе паднало; ала в главата си той бе получил фотографско впечатление от всичко, което бе видял — гробовете, йерархията, сиянието, необятното струене, страшните, нежни очи. Той го усещаше, сякаш видението още бе там, зад лавиците с книги, зад картините по стената и пердетата по прозорците; божествен съд имаше дори сега!

Той седя доста дълго, неспособен за нищо друго, освен да възприема това върховно усещане. Ръцете му лежаха отпуснати върху писалището пред него. После, съвсем бавно, вторачените му очи започнаха отново да съзнават непосредствените вещи и попаднаха върху разпиления ръкопис, с който се бе занимавал дотогава. Той прочете едно недовършено изречение и без да бърза, възстанови намисленото. Докато правеше това, в ума му нахлу картината на неговото паство, така както го наблюдаваше от амвона по време на вечерната проповед, така както възнамеряваше да го види в предстоящата неделна вечер: лейди Рупърт на нейния стол, лейди Блекс на нейния, и госпожа Мънбридж, богатата и като всяка еврейка много привлекателна госпожа Мънбридж, която със своята набожност го доближаваше до себе си; всяка от тях бе с една или две приятелки, доведени да му се възхитят, а зад тях стояха семействата Хексъм и Уасингъм, зад тях пък други, и още, и още — редици хора, галериите от двете страни препълнени с богомолци от негосподствуващите класи, а после величественият орган и неговият великолепен хор, в очакване да го подкрепят и допълнят, и високият олтар от лявата му страна, и красивият нов параклис на Мадоната, създаден от Роджър Фрай и Уиндъм Луис, и всички най-модни хора на изкуството от дясната му страна. Той мислеше за това заслушано множество през леката мъгла на хилядите електрически свещи и как бе запланувал отделните части на беседата си така, че нотките на красивия му глас да се леят бавно като златисти листа в есента в тази притихнала, езерна вода на тяхната тишина, дума след дума, фраза след фраза, докато стигне до…

„В името на отца и сина…“

И през цялото време ще знае, че лейди Блекс наблюдава лицето му и че госпожа Мънбридж, навела тези грациозни рамене малко напред, наблюдава лицето му…

Много хора ще наблюдават лицето му.

Много хора посещаваха някои проповеди на господин Парчестър. Веднъж бе съобщено, че и господин Балфур пристигнал. Само за да го чуе. След проповедите му най-непознати хора идваха и се изповядваха в красиво обзаведената приемна зад църковната канцелария. Всякакви люде. Веднъж или два пъти той самият бе помолил някои хора да дойдат и да го чуят; една от посетителките бе много красива жена. Често той мечтаеше за хората, които биха могли да дойдат: изтъкнати люде, влиятелни лица, забележителни личности. Ала никога досега на господин Парчестър не му бе хрумнало, че мъничко скрита от останалото паство, зад тънкото було на този материален свят съществува друга аудитория. И че господ също, господ също наблюдава лицето му.

И винаги го е наблюдавал.

Ужас скова господин Парчестър.

Той се изправи, сякаш божеството бе влязло в стаята при него. Целият се разтрепери. Усети как го отнасят или някой се готви да го отнесе.

— Не знаех това — каза накрая той.

Щракването на вратата зад него го предупреди, че не е сам. Обърна се и видя госпожица Скелтън, неговата машинописка, тъй като беше време да дойде за ръкописа и да го препише със специален четлив шрифт, какъвто той ползваше. За момент впери очи в нея като непозната.

Тя обърна към него дълбок, обожаващ поглед. „Подранила ли съм?“, попита тя с бавния си, меланхоличен глас, готова без шум да се оттегли.

Той не отговори веднага. После каза:

— Госпожице Скелтън, Божият съд е при нас!

И забелязвайки, че тя стои объркана, продължи:

— Госпожице Скелтън, как можете да очаквате, че ще продължавам да измислям и предъвквам тези бабини деветини, когато над нас се е спуснал Мечът на истината?

Нещо в лицето й го накара да зададе следния въпрос:

— Вие видяхте ли нещо?

— Помислих, че е защото разтърках очи.

— Значи, наистина има господ! И в момента той ни гледа. И всичко около нас: тази грешна стая, този нелеп костюм, този смешен живот на богохулни преструвки!…

Той спря изведнъж, нещо като ужас се изписа на лицето му.

С безнадежден жест той се втурна край нея. Появи се като обезумял на площадката пред своя слуга, който мъкнеше някаква кофа с въглища нагоре по стълбата.

— Бромтън — каза той, — какво правиш?

— Въглищата, сър.

— Остави ги, човече! — каза той. — Душата ти не е ли безсмъртна? Бог е сред нас! Съвсем близко! Покай се! Обърни се към него! Царството небесно е тук, при нас!