Хърбърт Уелс
Последният тръбен зов (7)

§ 7

Недалеч от тази стара дама, най-много на три четвърти миля, господин Парчестър седеше в луксозния си кабинет и пишеше изключително хубава, съдържателна проповед за „Необходимостта да се вярва в бога“. Той бе красив, сериозен, съвременен проповедник, беше енорийски свещеник в една от нашите големи църкви в Уест Енд и бе събрал около себе си мнозина светски личности. Всяка неделя и на удобни интервали през седмицата той воюваше против Съвременния материализъм, Научното образование, Прекаления пуританизъм, Прагматизма, Съмнението, Лекомислието, Егоистичния индивидуализъм. Продължаващото отпускане на закона за разводите, срещу злините на нашето време — и всичко останало, което не беше на мода. Вярваше съвсем неподправено, според твърденията му, във всички стари, обикновени, мили неща. Имаше лице на светец, но го бе направил приемливо за всички, като си бе пуснал бакенбарди. И нищо не можеше да укроти хубостта на неговия глас.

Беше неуморен деятел за духовния живот на столицата — за да не дадем на Лондон по-грубо име — и неотменните му проповеди бяха върнали вярата и смелостта на не една бедна душа, блуждаеща на ръба на мрачната река на мисълта…

И точно както красивите християнски девойки бяха изиграли прекрасна роля в последните дни на Помпей, спечелили гордите римски сърца за една омразна и презряна вяра, така естествено изтънчените маниери на господин Парчестър и неподправеният му, мелодичен и дълбок като звука на тромпет глас бяха спечелили десетки от нашите полуезични богаташки за църквата и обществената дейност, чийто център бе тъкмо неговата църква.

Сега на светлината на една силно затъмнена електрическа лампа той пишеше тази проповед за тихата, пълноценна вяра (тук-там допускаше някои по-тежки удари, едва ли безболезнени, към появилите се напоследък неверници и съперничещи мнения), за простичката, свята вяра на нашите бащи.

Тогава се появи този пресекнал звук и това видение.