Хърбърт Уелс
Невидимия (27)

Двадесет и седма глава
Обсадата на къщата на Кемп

Кемп получи странно послание, написано с молив на омазнено парче хартия.

„Вие проявихте изумителна енергия и даровитост — се казваше в писмото, — макар да не ми е ясно какво искате да постигнете с това. Вие сте против мен. Цял ден ме преследвахте, искахте да ме лишите от сън през нощта. Но въпреки вашите старания аз се заситих, наспах и играта едва сега започва. Да, едва сега започва. Не ми остава нищо друго, освен да прибягна към Терора. С настоящето обявявам първия ден на Терора. Отсега нататък Порт Бърдок престава да бъде под властта на Кралицата, предайте това на вашия началник на полицията и на неговата шайка; градът е под моя власт, под властта на Терора! Днешният ден е първият ден от първата година на новата ера — Ерата на Невидимия. Аз съм Невидим Първи. Отначало моята власт ще бъде по-милостива. През първия ден ще бъде изпълнена само една смъртна присъда за назидание, а именно присъдата над човека на име Кемп. Днес Смъртта ще връхлети този човек. И ако ще да се заключи, да се крие, да се огради с охрана, да се облече в броня — Смъртта, невидимата Смърт се приближава към него. Ако той вземе предпазни мерки, смъртта му ще направи още по-голямо впечатление на моя народ. Смъртта ще дойде от пощенската кутия днес към обед. Писмото ще бъде пуснато в кутията малко преди пощальонът да я изпразни и — на път! Играта започва. Смъртта вдига ръка над него. Не му помагай, народе мой, защото Смъртта ще връхлети и тебе. Днес Кемп трябва да умре.“

Кемп прочете два пъти писмото.

— Това не е шега — каза той. — Това е неговият тон! И този човек ще постъпи, както пише.

Докторът обърна същия лист и видя там, където бе написан адресът, печата „Хинтъндийн“ и прозаичната подробност „да се доплатят два пенса“.

Той бавно стана от масата, без да довърши обеда си — писмото бе пристигнало с пощата в един часа, — и се качи в своя кабинет. Позвъни на икономката си, нареди й незабавно да обиколи цялата къща, да огледа всички куки на прозорците и да затвори всички капаци.

В кабинета Кемп сам затвори капаците. От заключеното чекмедже на масата в спалнята той извади малък револвер, грижливо го огледа и го пъхна в джоба на кабинетната си пижама. После написа няколко кратки бележки, една от които до полковник Адай, и заръча на прислужницата да ги занесе, като й даде точни наставления как да излезе от къщата.

— Няма никаква опасност — каза той и си добави наум: „За вас.“ След това остана известно време замислен, а после се върна при изстиналия обед.

Продължи да се храни, но час по час изпадаше в размисъл. Накрая силно удари с юмрук по масата.

— Ние ще го хванем! — възкликна той. — И примамката ще бъда аз. Той ще се хване в капана.

Като затваряше внимателно след себе си всички врати, Кемп се качи в белведера.

— Това е игра — каза той, — игра необикновена; но всички шансове са на моя страна, господин Грифин, макар да сте невидим и освен това смел. Грифин contra mundum^[1]. В истинския смисъл на думата!

Кемп стоеше до прозореца и гледаше напечения склон на хълма.

— Нали той трябва да си намира храна всеки ден, не му завиждам. Дали наистина е успял да поспи миналата нощ? Сигурно някъде под открито небе, където никой не би могъл да го намери. Ех, ако вместо тази горещина имаше студ и влага!… А той навярно и в този миг ме наблюдава отнякъде.

Кемп дойде съвсем близо до прозореца и изведнъж отскочи уплашено: нещо с все сила се удари в стената над рамката.

— Нервите ми много са се разстроили — рече той. Но цели пет минути не се осмели да се приближи отново до прозореца. — Трябва да е било някое врабче — реши той.

Тогава чу, че се звъни на външната врата и забърза надолу. Махна резето, свали веригата, огледа я, сетне пак я закачи и внимателно открехна вратата, без да се показва. Познат глас го извика по име. Това беше Адай.

— Нападнали вашата прислужница — каза Адай отвън.

— Какво! — възкликна Кемп.

— Отнели й вашата бележка. Той е някъде наблизо. Пуснете ме.

Кемп свали веригата и Адай се провря през много тясната пролука на открехнатата врата. Той се спря в хола и с безкрайно облекчение загледа как Кемп отново заключва вратата.

— Грабнали бележката от ръцете й. Тя страшно се изплашила. Сега е долу в моето управление. Хвана я истерия. Той е някъде наблизо. Какво ми пишехте в бележката?

Кемп изруга.

— Какъв съм глупак! — рече той. — Трябваше да се досетя. Та нали оттук до Хинтъндийн е по-малко от час пеша. Дойде часът!

— Какво говорите? — попита Адай.

— Елате да видите! — каза Кемп и поведе Адай към кабинета си. Там му подаде писмото на Невидимия. Адай го прочете и леко подсвирна.

— А вие?… — попита той.

— Скроих капан — каза Кемп — и като глупак пратих плана по прислужницата. В ръцете му го пъхнах.

Адай търпеливо изслуша хулите на Кемп. После каза:

— Той ще избяга.

— Не, няма — отвърна Кемп.

Горе изтрещя счупено стъкло. Адай забеляза малкия револвер, който се подаваше от джоба на Кемп.

— Това е в кабинета! — рече Кемп и тръгна пръв по стълбите. Преди да достигнат горната площадка, чуха още едно изтрещяване.

Когато влязоха в кабинета, видяха, че два от трите прозореца са счупени, че подът е осеян с парчета стъкло и че един голям камък е паднал върху бюрото. И двамата се спряха до вратата, оглеждайки съсипиите. Кемп отново изруга и в този миг и третият прозорец изтрещя като пистолет и на пода със звън се посипаха назъбени триъгълни отломки.

— Защо става това? — попита Адай.

— Това е началото — отговори Кемп.

— А сигурен ли сте, че не би могъл да се покатери тук?

— Дори котка не би могла — отвърна Кемп.

— Няма ли капаци на прозорците?

— Тук няма. Само на долните стаи… Охо-о!

Откъм долния етаж се чу иззвънтяване на счупено стъкло и сетне трясък на дъски, ударени от нещо тежко.

— Дяволите да го вземат! — изруга Кемп. — Това трябва да е… да, това е в една от спалните. Той се готви да опустоши цялата къща. Глупак. Капаците са затворени и стъклото ще пада навън. Ще си изпореже краката.

Още един прозорец възвести своята гибел. Кемп и Адай стояха на площадката, обзети от смут.

— Сетих се! — рече Адай. — Дайте ми един бастун или нещо такова — ще отида до управлението и ще наредя да пратят тук кучета. Тогава ще го оправим!

Пети прозорец сподели участта на предишните.

— Нямате ли револвер? — попита Адай.

Кемп пъхна ръка в джоба си и почна да се колебае.

— Не, нямам излишен — отговори той.

— Ще ви го върна веднага — рече Адай. — Вие тук сте в безопасност.

Кемп, засрамен, задето се опита да излъже, даде револвера.

— Сега да вървим да отворим вратата — каза Адай.

Докато двамата стояха в хола и не смееха да се приближат до вратата, един от прозорците на спалнята на първия етаж изтрещя и рухна. Кемп отиде до вратата и почна колкото може по-тихо да я отключва. Лицето му беше попребледняло.

— Излизайте бързо — рече той.

След миг Адай беше вече на площадката отвън, а Кемп отново заключи. Адай се поспря малко, облегнал гръб на вратата — това беше по-сигурна позиция, — сетне се изправи и с твърди стъпки заслиза по стълбите. Прекоси моравата и се приближи до пътната врата. Нещо като лек вятър разроши тревата. Адай усети край себе си някакво движение.

— Чакайте малко — произнесе някакъв глас.

Адай се спря като вкаменен, ръката му здраво стисна револвера.

— Какво има? — каза той бледен и мрачен; всеки негов нерв беше напрегнат.

— Много ще ви бъда задължен, ако се върнете в къщата — изрече Гласа също тъй мрачно и напрегнато като Адай.

— Съжалявам — каза Адай с попресипнал глас и облиза засъхналите си устни. Гласа, както му се стори, идваше отляво, дали ще сполучи, ако стреля натам?

— Къде отивате? — попита Гласа. И двамата направиха бързи движения и в откопчания джоб на Адай блесна на слънцето револверът.

Адай се отказа от намерението си и се замисли.

— Къде отивам — рече той бавно, — това си е моя работа.

Но Адай едва успя да произнесе тези думи и една ръка го хвана за врата, в гърба му опря коляно и той се просна възнак. Като измъкна непохватно револвера, Адай стреля наслука, но в следния миг получи удар в зъбите и револверът му бе изтръгнат. Той напразно се опита да хване изплъзващия се невидим крак, помъчи се да стане и пак падна назад.

— Проклятие! — възкликна Адай.

Гласа се разсмя.

— Аз бих ви убил, но ми е жал за куршума — заяви той.

Адай видя във въздуха на около шест стъпки разстояние наведения към него револвер.

— Е? — рече той, като се надигна и седна на земята.

— Станете — каза Гласа.

Адай стана.

— Мирно! — заповяда Гласа и продължи с твърд тон: — Зарежете плановете си. Не забравяйте, че аз виждам вашето лице, а вие не виждате моето. Върнете се в къщата.

— Той няма да ме пусне — каза Адай.

— Много жалко. С вас нямам никакви сметки за уреждане.

Адай отново облиза устни. Той отклони поглед от дулото на револвера, видя в далечината морето, много синьо и тъмно на обедното слънце, меките зелени хълмове, белия скалист нос, многолюдния град и изведнъж почувствува колко хубав е животът. После пак премести поглед върху малкия металически предмет, който висеше между небето и земята на шест стъпки от него.

— Но какво да правя? — мрачно попита той.

— А аз какво да правя? — попита Невидимия. — Вие ще докарате помощ. Не, ще трябва да се върнете в къщата.

— Ще се опитам. Ако той ме пусне, обещавате ли да не влизате след мен?

— С вас нямам сметки за уреждане — отвърна Гласа.

Когато Кемп пусна Адай да излезе, забърза нагоре, стъпвайки внимателно между парчетата стъкло, той се добра предпазливо до края на перваза на прозореца в кабинета, погледна надолу и видя, че Адай разговаря с Невидимия.

— Но защо не стреля! — прошепна си Кемп.

После револверът помръдна и заблестя на слънцето.

Докторът заслони очи и се помъчи да проследи посоката на ослепителния лъч.

— Така си и мислех! — възкликна той. — Пистолетът не е у Адай.

— Обещайте да не влизате след мен — казваше в този миг Адай. — Не се увличайте от вашия успех. Бъдете по-отстъпчив.

— Върнете се в къщата. Говоря ви откровено: нищо не мога да ви обещая.

Адай, изглежда, изведнъж взе някакво решение. Той тръгна към къщата с бавни стъпки и с ръце на гърба. Кемп го наблюдаваше учуден. Револверът изчезна, отново проблесна, после пак изчезна и накрая Кемп, като напрегна очи, успя да види по-отблизо малкия тъмен предмет, който следваше Адай. След това нещата се развиха много бързо. Адай отскочи назад, рязко се извърна, опита се да хване револвера, изпъна нагоре ръце и падна по очи, като остави над себе си синьо облаче дим. Кемп не чу изстрела. Адай се сгърчи, привдигна се, опрян на ръка, сетне отново падна напред и остана неподвижен.

Кемп постоя малко, гледайки втренчено невъзмутимата поза на Адай. Следобедът беше много горещ и без вятър, целият свят сякаш бе замрял, само в храстите между къщата и портата се гонеха две жълти пеперуди. Адай лежеше на моравата до портата. Щорите на всички вили по шосето на хълма бяха спуснати, но в една малка зелена беседка се виждаше бяла фигура — навярно някакъв старец, който спеше. Кемп внимателно се взираше, търсейки във въздуха край къщата револвера, но оръжието бе изчезнало. Той отново погледна към Адай. Играта започваше сериозно.

Някой почна да звъни и да чука на външната врата все по-силно и по-силно, но цялата прислуга, според разпореждането на Кемп, се беше заключила в стаите си. После настъпи тишина. Кемп постоя, ослушвайки се, сетне внимателно надникна поред от всеки от трите прозореца. След това отиде до стълбите и пак тревожно се ослуша. Въоръжи се с ръжена от спалнята си и отново се упъти да проверява вътрешните куки на прозорците на долния етаж. Всичко беше здраво и сигурно. Той се върна в белведера. Адай лежеше, както и по-рано, неподвижно до чакълената пътека. По пътя край вилите вървеше прислужницата с двама полицаи.

Цареше мъртва тишина. На Кемп му се струваше, че тримата приближават много бавно. Той се питаше какво ли прави неговият противник.

Докторът трепна. Долу се разнесе трясък. След известно колебание Кемп слезе на долния етаж. Внезапно цялата къща прокънтя от тежки удари и грохот на разцепвано дърво. Зазвънтяха и затракаха железните куки на капаците. Той превъртя ключа и отвори кухненската врата. В този миг в стаята полетяха парчета от разсечените капаци. Кемп се спря вцепенен от ужас. Рамката на прозореца, с изключение на една пречка, беше още здрава, но от стъклото беше се запазила само една назъбена ивица. Капаците бяха насечени с брадва, която сега удряше с всичка сила по рамката и по железните пречки на прозореца. Но изведнъж брадвата отскочи настрана и изчезна.

Кемп видя лежащия на пътеката револвер и тутакси малкото оръжие полетя във въздуха. Кемп побърза да се отдръпне. След секунда се разнесе изстрел и една треска, отчупена от края на вратата, която прикриваше Кемп, прелетя над главата на доктора. Той затръшна вратата и я заключи и в същия миг чу виковете и смеха на Грифин. После дървото отново затрещя от съкрушителните удари на брадвата.

Кемп стоеше в коридора и се мъчеше да събере мислите си. След минута Невидимия ще бъде в кухнята. Тази врата ще го задържи за съвсем малко и после…

На външната врата отново се позвъни. Това сигурно бяха полицаите. Кемп изтича в хола, сложи веригата и махна резето. Чак когато извика прислужницата по име и чу отговора й, той свали веригата, тримата вкупом нахълтаха вътре и Кемп отново затръшна вратата.

— Невидимия! — каза Кемп. — Той има револвер. Останаха му още два патрона. Трябва да е убил Адай. Видях го да стреля в него. Не го ли забелязахте на моравата? Той лежи там.

— Кой? — попита единият от полицаите.

— Адай — отговори Кемп.

— Ние минахме през задния вход — рече прислужницата.

— Каква е тази шумотевица? — попита другият полицай.

— Той е в кухнята… или скоро ще бъде там. Намерил е брадва…

Изведнъж из цялата къща отекнаха ударите на брадвата по кухненската врата. Прислужницата погледна втренчено към кухнята и се вмъкна в столовата. Със запъване Кемп се опита да обясни всичко. Присъствуващите чуха как кухненската врата поддаде.

— Насам! — извика Кемп и като се активизира отведнъж, отведе полицаите в столовата.

— Ръженът! — извика Кемп и се втурна към скарата на камината. Ръжена, който бе взел от спалнята, той даде на единия от полицаите, а ръжена от столовата — на другия.

Внезапно Кемп отскочи назад. Единият от полицаите бързо се сниши и като изпъшка, закачи с ръжена брадвата. Револверът изстреля предпоследния патрон и продупчи една ценна картина от Сидни Купър. Вторият полицай удари с ръжена си малкото оръжие, сякаш искаше да убие оса, и револверът изтрака на пода.

Веднага щом започна схватката, прислужницата изпищя, поспря се до камината и сетне изтича да отвори капаците, мислейки вероятно да избяга през счупения прозорец.

Брадвата се измъкна в коридора и увисна на около две стъпки от пода. Чуваше се тежкото дишане на Невидимия.

— Вие двамата се отдръпнете — каза той. — На мен ми трябва Кемп.

— А на нас ни трябвате вие — отвърна първият полицай и като пристъпи бързо напред, нанесе удар с ръжена към Гласа. Но Невидимия, изглежда, успя да избегне удара, защото ръженът удари стойката за чадъри.

Полицаят едва се задържа на крака и в тази минута брадвата го удари по главата, като смачка шлема му, сякаш той беше от хартия; ударът търколи полицая по пода чак до кухненската стълба. Ала другият полицай замахна зад брадвата с ръжена и удари нещо меко, което изплющя. Разнесе се остър вик на болка и брадвата падна на пода. Полицаят отново замахна, но този път не улучи; после той стъпи с крак върху брадвата и още веднъж замахна. След това, като държеше ръжена готов, почна да се ослушва, мъчейки се да долови и най-тихото шумолене.

Той чу как се отвори прозорецът на столовата и сетне прозвучаха бързи стъпки. Другарят му се надигна и седна, по лицето му — между окото и ухото — течеше кръв.

— Къде е той? — попита раненият.

— Не знам. Ударих го. Стои някъде в хола, ако не се е промъкнал покрай теб. Доктор Кемп!… Сър!…

Никакъв отговор.

— Доктор Кемп! — извика още веднъж полицаят.

Раненият се опитваше да се изправи на крака. Най-после успя. Изведнъж откъм кухненската стълба се раздаде тихо шляпане на боси крака.

— Хоп! — извика полицаят, който държеше ръжена, и метна оръжието си. Ръженът счупи една малка горелка за светилен газ.

Полицаят се приготви да тръгне надолу подир Невидимия. Но после се отказа от намерението си и влезе в столовата.

— Доктор Кемп… — поде той и изведнъж млъкна. — Юнак е доктор Кемп — каза той, обръщайки се към надникналия над рамото му другар.

Прозорецът на столовата беше широко отворен и нямаше нито следа от прислужницата и от Кемп.

Мнението си за Кемп вторият полицай изрази кратко и енергично.