Хърбърт Уелс
Невидимия (24)

Двадесет и четвърта глава
Неуспелият план

— Е — каза Кемп, като погледна крадешком през прозореца, — какво ще правим сега?

Той се премести по-близо до госта си, за да скрие от погледа му тримата души, които съвсем бавно, както се стори на Кемп, се изкачваха по хълма.

— Какво се готвехте да правите, когато вървяхте към Порт Бърдок? Имахте ли някакъв план?

— Исках да избягам зад граница, но щом ви срещнах, промених решението си. Тъй като времето се затопли и ми е по-лесно да бъда невидим, бях решил, че най-добре ще е да замина на юг. Нали тайната ми е разкрита и тук всички ще търсят загърнат човек с маска. А оттук има параход за Франция. Мислех, че може да дръзна да се настаня в някой параход и да отплувам. А от Франция бих могъл да замина с влак за Испания или дори да тръгна за Алжир. Това би било лесноосъществимо. Там може да бъдеш невидим през цялата година, без да мръзнеш. И да си правиш, каквото искаш. Онзи скитник щях да превърна в моя каса и носач, докато реша как да получа книгите и нещата си, изпратени предварително на местоназначението.

— Разбирам.

— И изведнъж онова животно намисли да ме ограби! Укри ми книгите, Кемп. Укри ги! Само да ми падне!…

— Най-добре е първо да получим от него книгите.

— Ала къде е той? Нима знаете това?

— Задържан е… в градското полицейско управление, в най-уединената килия по негово собствено желание.

— Псе! — възкликна Невидимия.

— Това нарушава малко вашите планове.

— Трябва да си взема книгите; те са много необходими.

— Разбира се — набързо се съгласи Кемп, на когото се стори, че чува стъпки навън. — Разбира се, книгите непременно трябва да си вземем. Но това ще бъде лесно, стига той да не разбере, че ги искат за вас.

— Така е — съгласи се Невидимия и се замисли.

Кемп напразно се мъчеше да измисли нещо, за да поддържа разговора, но ето че Невидимия сам заговори.

— Сега, когато се натъкнах на вас, Кемп, всичките ми планове се променят. Вие сте човек, способен да ме разбере. Може да се направи още много, твърде много, въпреки липсата на книгите, въпреки разчулото се, въпреки всичко, което се случи и което изтърпях… На никого ли не сте казали, че съм тук? — попита той изведнъж.

Кемп позабави отговора си.

— Нали се уговорихме — рече той.

— На никого ли? — повтори Грифин.

— Абсолютно на никого.

— Е, тогава. — Невидимия стана и с ръце на кръста се заразхожда из кабинета.

— Да, това беше грешка, Кемп, грамадна грешка, че сам се заех с тази работа. Похабих много сили, време, възможности. Самичък; странно, колко малко може да извърши човек, когато е сам! Да пооткрадне малко, да се побие малко, това е всичко.

Имам нужда от убежище, Кемп. Трябва ми човек, който би ми помогнал, би ме укрил, трябва ми място, където бих могъл спокойно, без да възбуждам подозрения, да се храня, да спя и да почивам. С една дума, трябва ми съюзник. Тогава ще бъде възможно всичко. Досега аз действувах несистемно. Сега двамата ще обсъдим всички изгоди, които дава невидимостта, и всички свързани с нея трудности. За подслушване например има малка полза от нея — и аз издавам шум. За кражби по къщите на хората ползата е също малка. Да ме хванат, е трудно, но щом сторят това, лесно ще ме тикнат в затвора. Невидимостта е полезна само в два случая: когато трябва да бягаш и когато искаш да се приближиш незабелязано. Следователно тя е твърде удобна, когато искаш да убиваш. Както и да е въоръжен човек, аз мога лесно да избера най-слабо защитеното му място, да го ударя както си искам, да се скрия както си искам и да избягам както си искам.

Кемп поглади мустаците си. Стори му се, че чува някакво движение долу.

— Трябва да почнем да убиваме, Кемп.

— Трябва да почнем да убиваме — повтори Кемп. — Слушам ви внимателно, Грифин, но това не значи, че се съгласявам с вас. Защо трябва да убиваме?

— Не безсмислено да убиваме, а разумно да отнемаме живота. Работата стои така: те знаят, че съществува невидим човек, знаят го не по-лошо от нас двамата, и този невидим човек, Кемп, трябва да установи Царство на терора. Вие сте изумен, разбира се, но аз говоря сериозно: Царство на терора. Невидимия трябва да превземе някой град като вашия Бърдок, да почне да тероризира населението и да подчини на своята воля всички. Той ще издава свои заповеди. Това ще може да се осъществи по хиляди начини — да речем, например, като пъха под вратите листчета хартия. И които дръзне да не се подчини, ще бъде убит така, както ще бъдат убити и онези, които се опитат да защитят непокорника.

— Хм — измърмори Кемп, слушайки как външната врата се отваря и затваря, а не думите на Грифин. — Аз мисля, Грифин — каза той, като се мъчеше да не издаде насоченото си другаде внимание, — че положението на вашия съюзник не би било леко.

— Никой няма да знае, че той е мой съюзник — разпалено възрази Невидимия и изведнъж застана нащрек. — Тихо! Какво става долу?

— Нищо — отвърна Кемп и в миг заговори високо и бързо: — Не мога да дам съгласието си, Грифин. Разберете, не мога. Защо да продължавате вече изгубената игра? Нима това може да ви даде щастие? Нима искате да приличате на вълк-единак? Публикувайте вашето откритие… ако не искате да го обявите на целия свят, доверете го поне на вашата родина. Помислете какво бихте могли да постигнете с един милион помощници…

Невидимия прекъсна Кемп.

— Чуват се стъпки по стълбите — рече той, вдигнал ръка.

— Не може да бъде — възрази Кемп.

— Сега ще видя — каза Невидимия и пристъпи към вратата с все още вдигната ръка.

Сетне нещата се развиха много бързо. След минутно колебание Кемп тръгна да препречи пътя на Грифин. Невидимия трепна и се спря.

— Предател! — извика Гласа.

Като се разгърна, халатът седна в креслото — Невидимия почна да се съблича. Кемп направи три бързи крачки към вратата и в този миг Невидимия — краката му вече не се виждаха — скочи прав и извика. Кемп разтвори широко вратата.

Отдолу ясно се чуваха припрени стъпки и гласове.

С бързо движение Кемп блъсна Невидимия назад, изскочи в коридора и тръшна след себе си вратата. Ключът беше предварително поставен отвън. Още миг и Грифин щеше да остане в кабинета сам, заключен, но една малка подробност попречи на това: набързо пъхнатият сутринта ключ се изхлузи при затръшването на вратата и тупна върху килима.

Лицето на Кемп побледня. Като хвана с две ръце дръжката, той се помъчи да задържи вратата затворена. За известно време това му се удаде. После вратата се открехна на шест инча, но Кемп отново я затвори. Следния път тя рязко се отвори на една стъпка и през пролуката почна да се провира червеният халат. Невидимите пръсти хванаха Кемп за гърлото и той трябваше да пусне дръжката на вратата, за да се защити. Докторът беше изблъскан, повален и силно отхвърлен на края на площадката. Върху него бе запокитен и празният халат.

По средата на стълбите стоеше полковник Адай, началникът на бърдокската полиция, до когото Кемп бе написал бележката. Той с ужас видя неочакваната поява на Кемп, последвана от необикновена гледка — подскачащи във въздуха празни дрехи. Видя как Кемп бе съборен, как той с мъка се надигна, олюлявайки се, втурна се напред и пак се строполи на пода, този път като повален бик.

И изведнъж самият полковник получи силен удар. Удар от празно пространство! Сякаш върху него се бе стоварила огромна тежест. Нечии пръсти му стиснаха гърлото, нечие коляно го ритна в слабините и той се търколи презглава по стълбите. После невидим крак премина по гърба му, някой зашляпа надолу с боси крака, в хола двамата полицаи извикаха и побягнаха и входната врата се затръшна с все сила.

Полковник Адай се надигна и седна опулен. Отгоре, като се олюляваше, слизаше Кемп, раздърпан и прашен. Едната му буза, ударена, беше побеляла, от разбитата му устна течеше кръв, в ръцете си той държеше червения халат и още няколко дрехи.

— Господи! — извика Кемп. — Добре я свършихме! Той избяга!