Хърбърт Уелс
Невидимия (22)

Двадесет и втора глава
В големия магазин

— И тъй, през януари, сред фъртуната — а щом снегът ме покриеше, веднага щеше да ме издаде, — уморен, настинал, изпитващ болка, безкрайно нещастен и все още само наполовина убеден в своята невидимост, аз почнах новия живот, на който сам се бях обрекъл. Нямах нито убежище, нито средства за съществуване, нямаше никой в целия свят, на когото да мога да се доверя. Да разкрия тайната си, би значило да се откажа от плановете си и да почнат да ме показват насам-натам като мечка. Въпреки това аз едва не реших да се приближа до някой случаен минувач и да прибягна до неговата милост. Но твърде добре разбирах какъв ужас и каква безчовечна жестокост би възбудил един такъв опит. Не ми беше до планове. Исках само да се скрия от снега, да се загърна и сгрея — тогава може би ще помисля и за някакъв план. Но дори за мене, Невидимия, редиците лондонски къщи бяха заключени, залостени, недостъпни.

Единственото, което виждах ясно пред себе си, бяха студът, моята бездомност и мъките на предстоящата нощ сред виелицата.

И изведнъж ми хрумна блестяща мисъл. Свих по една улица, която водеше от Гауър Стрийт към Тотнъм Корт Роуд, и се озовах пред големия магазин „Омниум“, вие го знаете, там продават всичко — месо, бакалски стоки, бельо, мебели, дрехи, дори картини с маслени бои. Този магазин представлява гигантски лабиринт от най-различни щандове. Надявах се да намеря вратите на магазина отворени, но се излъгах. Докато стоях пред широкия вход, пристигна един екипаж и портиерът с ливрея и надпис „Омниум“ на фуражката отвори вратите. Успях да се вмъкна в магазина и като минах през първия отдел — там продаваха кордели, ръкавици, чорапи и прочие, — се озовах в по-обширно помещение, където продаваха кошници за излет и плетени мебели.

Аз обаче не се чувствувах в пълна безопасност, тъй като тук непрекъснато се трупаха купувачи. Почнах да се разхождам неспокойно из магазина и накрая попаднах на грамаден отдел на горния етаж, където имаше много легла. Тук най-сетне си намерих приют сред огромна купчина сгънати дюшеци. В магазина вече бяха запалили осветлението, беше приятно топло, реших да остана в своето убежище и като следях внимателно неколцината продавачи и купувачи, които се разхождаха из отдела, зачаках часа, когато ще затворят магазина. Тогава ще мога да се сдобия с храна, облекло и маскировка, ще обиколя целия магазин, ще изследвам неговите запаси и може би ще си поспя на някое легло. Този план ми се струваше осъществим. Исках да намеря дрехи, които да подхождат за омотана, но небудеща подозрение фигура, да се сдобия с пари, после да си получа книгите и пакетите, да си наема някъде квартира и да си разработя планове за пълното използуване на всички предимства над себеподобните ми, които, както все още си въобразявах, ми даваше моята невидимост.

Времето за затваряне на магазина настъпи скоро. Беше минал не повече от час, откак се бях покатерил на купчината дюшеци, и забелязах, че щорите на прозорците са спуснати и че последните купувачи се отправят към изходите. Сетне пъргави млади мъже със завидна бързина заприбираха стоките, разхвърляни по щандовете. Когато тълпата почна да редее, аз напуснах леговището си и внимателно се промъкнах към централните отдели на магазина. Слиса ме бързината, с която цяла армия младежи и девойки прибираха стоките, изложени през деня за продажба. Всички кутии със стока, окачените платове, дантелените фестони, кутиите със сладки неща в бакалския отдел, различните предмети, изложени по щандовете — всичко се сваляше, сгъваше и прибираше в съответните хранилища, а онова, което не можеше да се свали и прибере, се покриваше с калъфи от някаква груба материя като зебло. Накрая всички столове бяха наредени по щандовете нагоре с краката, на пода не остана нищо. Като свършеше работата си, всеки от младите хора си тръгваше с израз на радост, каквато рядко съм забелязвал върху лицата на продавачите преди това. После се появиха много юноши с дървени стърготини, кофи и метли. Трябваше непрекъснато да се отстранявам от тях и все пак стърготини попаднаха върху единия ми глезен. Като се разхождах из опустелите тъмни помещения, аз още дълго чувах бръскането на метлите. Най-сетне, след час и повече, откак бяха затворили магазина, чух, че заключват вратите. Възцари се тишина и аз останах сам в огромния лабиринт от щандове, коридори и зали за показ на стоки. Беше съвсем тихо — помня как, като минавах край един от входовете на магазина към Тотнъм Корт Роуд, долових стъпките на минувачите.

Най-напред се упътих към мястото, където бях видял чорапи и ръкавици. Беше тъмно и едва намерих кибрит в чекмеджето на едно малко бюро, което служеше за каса. Но ми трябваше и свещ. Почнах да свалям капаците и да тършувам из кутиите и сандъците, но в края на краищата успях да намеря това, което търсех. Свещите бяха в един сандък, на който пишеше: „Вълнени мъжки гащи и фланели“. После взех чорапи и едно дебело шалче, след което, се упътих към отдела за готови дрехи, където се снабдих с панталони, меко сако, палто и шапка с наведена периферия — като шапките на свещениците. Отново се почувствувах човек и първата ми мисъл беше да се нахраня.

На горния етаж имаше бюфет със закуски и там намерих студено месо. В кафеника беше останало малко кафе, аз запалих газа й го стоплих. Похапнах си добре. След това тръгнах да си търся одеяло — трябваше да се задоволя накрая с една пухена завивка — и попаднах в бакалския отдел, където намерих цяла грамада шоколад и захаросани плодове, от които едва не преядох, както и бяло бургундско вино. А в съседство беше отделът за играчки, който ме насочи към блестяща идея: там открих няколко изкуствени носа — виждали сте такива носове — и след това ми потрябваха и тъмни очила. За съжаление „Омниум“ нямаше оптически отдел. Но пък носът беше за мен действително важно нещо. Помислих си за грим. Сдобил се с картонен нос, аз започнах да мечтая за перуки, маски и прочие. Накрая заспах върху купчина пухени завивки, където беше много топло и удобно.

Като заспивах тази вечер, аз за пръв път след необикновената си промяна се почувствувах добре. Намирах се в състояние на пълно безгрижие и бях настроен твърде оптимистично. Надявах се на сутринта да се измъкна незабелязано от магазина, облечен и с омотано с бялото шалче лице, после да си купя очила с откраднатите от мен пари и така да завърша предрешването си. През нощта сънувах несвързано всички необикновени неща, които бяха станали с мен през последните няколко дена. Видях мръсния дребен евреин — моя хазяин — да крещи из къщата, недоумяващите му синове, сбръчканото, грубо лице на старицата, която питаше за своята котка. Отново изпитах странното усещане при вида на изчезващото бяло парцалче. После ми се присъни ветровитият склон на хълма при погребението на баща ми, настиналият възрастен свещеник, който подсмърчаше и мърмореше над зеещия гроб: „От пръст си направен, на пръст ще станеш.“

„И ти също“ — рече нечий глас и изведнъж няколко души ме помъкнаха към гроба. Аз се дърпах, виках, молех присъствуващите на погребението, но те стояха неподвижно и слушаха опелото; старият свещеник, също без да спира, монотонно четеше молитви и час по час подсмърчаше. Съзнавах, че не ме виждат и не ме чуват и че ме държат сили, превъзхождащи моята. Въпреки съпротивата ме хвърлиха в гроба и като паднах върху ковчега, той глухо изкънтя; после каменистата пръст почна да се сипе отгоре ми. Никой не забелязваше, никой не подозираше моето присъствие. Лудо се замятах в гроба и се събудих.

Бледата лондонска зора бе настъпила, през пролуките на щорите на прозорците вече проникваше студена сива светлина. Аз приседнах и дълго не можех да разбера какво е това грамадно помещение с много щандове, с топове платове, купчини завивки и възглавници и с железни колони. После си спомних всичко и тутакси чух някакви гласове.

Отдалеч, от едно помещение, където беше по-светло, тъй като там щорите бяха вече вдигнати, към мен се приближаваха двама души. Скочих на крака и се заоглеждах къде да се скрия; това движение издаде присъствието ми. Предполагам, че те са успели да забележат моята фигура, отдалечаваща се тихо с бързи стъпки. „Кой е там?“ — извика единият. „Стой!“ — провикна се другият. Свих зад един ъгъл и се сблъсках с някакъв дангалак на около петнайсет години. Не забравяйте, че аз бях фигура без лице! Той изпищя, а аз го повалих на земята, продължих да бягам, свих зад друг ъгъл и тогава ми хрумна щастлива мисъл: легнах на пода зад един щанд. След миг чух край мен стъпките на тичащи хора, отвсякъде се чуваха викове: „Вратите, заключете вратите!“, „Какво има?“ — и от всички страни почнаха да се сипят съвети как да ме хванат.

Лежах на пода, изплашен до смърт. Колкото и да изглежда странно, в онзи миг не ми идваше наум, че трябва просто да се съблека. Очевидно у мен твърде дълбоко се бе вселило предишното решение да изляза от магазина облечен. А после откъм дългото, тясно място между щандовете се разнесе вик: „Ето го!“

Аз скочих, грабнах един стол от щанда и като го хвърлих върху глупеца, който извика това, се втурнах да бягам, налетях зад един ъгъл на друг човек, отхвърлих го настрана и се завтекох нагоре по стълбите. Той се задържа на крака и като извика на другите да дойдат насам, се спусна ядосано подир мен. На върха на стълбите бяха натрупани множество ярко нашарени съдове — как се наричаха?

— Саксии за цветя — подсказа Кемп.

— Именно, саксии за цветя! На най-горното стъпало аз се обърнах назад, измъкнах от купчината една саксия и я счупих в главата на доближилия ме глупец. Цялата купчина саксии рухна, чух викове и стъпки към мен отвсякъде. С все сила се втурнах към бюфета за закуски, но там имаше някакъв човек в бяло като готвач, който също ме подгони. Направих последен отчаян завой и се озовах в отдела за лампи и железария. Изтичах зад щанда и причаках готвача. Веднага щом той се появи, пръв от всички преследвачи, цапнах го с една лампа. Той падна и аз, като се сниших зад щанда, почнах да събличам дрехите си колкото можех по-бързо. Палтото, сакото, панталоните, обувките — всичко това можах да сваля много бързо; но тези проклети фланели от агнешка вълна се залепват за тялото ти като собствената ти кожа. Готвачът лежеше неподвижно откъм другата страна на щанда, зашеметен от удара или припаднал от страх, но аз чувах стъпки на много хора, преследвачите приближаваха — и трябваше отново да се спасявам с бягство, като заек, изгонен от купчина дърва.

„Насам, господин полицай!“ — извика някой. Пак се озовах в отдела за легла, в края на който имаше цяла гора от гардероби. Вмъкнах се бързо сред тях, легнах на пода и като се заизвивах като червей, смъкнах най-сетне фланелата. Когато зад ъгъла се появиха полицаят и трима продавачи, аз стоях вече съвсем гол, задъхан и уплашен. Те се втурнаха към фланелата и гащите ми и сграбчиха панталоните. „Хвърлил е плячката си — каза един от продавачите. — Навярно е някъде тук.“

Но все едно, те не ме намериха.

Аз постоях, гледайки как ме търсят и проклинайки лошия си късмет, тъй като ми взеха дрехите. После се отправих към бюфета за закуски, изпих малко мляко и като седнах до камината, почнах да обмислям положението си.

След малко дойдоха двама продавачи и доста разпалено закоментираха случилото се; приличаха ми на глупци. Чух силно преувеличения разказ за извършените от мен опустошения, както и всевъзможни предположения за това къде се намирам. После наново почнах да обмислям своя план на действие. Да отмъкнеш нещо от магазина особено след цялата тази суматоха, беше извънредно трудно. Слязох в склада да видя дали няма да мога да увия и надпиша един пакет, но не можах да разбера системата на контролата. Към единайсет часа реших, че е безсмислено да остана повече в магазина, тъй като снегът се бе стопил и времето беше по-хубаво и по-топло, отколкото предишния ден, и излязох на улицата. Бях отчаян от своя неуспех, а плановете ми за бъдещето бяха съвсем мъгляви.