Сюзън Елизабет Филипс
Кой би повярвал (15)

Глава 15

Шумът идващ от коридора събуди Кит. Беше сама в голямото разхвърляно легло. Премигна срещу слънчевата светлина, огледа се, и като разбра къде се намира, подскочи и се намръщи от леката болка между краката й.

Без да почука, в стаята се втурна Софрония.

— Кит! Скъпа, добре ли си? Магнус не ме пусна, докато настъпи утрото. Иначе щях да дойда по-рано.

Кит смутено отвърна очи.

— Добре съм.

Отметна завивките. Робата й лежеше в долния край на леглото. Сигурно Кейн я бе оставил там.

Софрония ахна тихо. Кит проследи погледа й — приятелката й с ужас се бе вторачила в бледото петно на чаршафа.

— При Магнус ли остана нощес — побърза да попита, с надеждата да я разсее.

Софрония отмести погледа си от леглото и отговори несигурно.

— Майорът не ми остави голям избор. Магнус спа на верандата.

— Ясно. — Кит отиде в собствената си спалня, все едно нищо не се бе случило. — В тази горещина е приятно да се спи на открито.

Започна да се мие с водата, която Луси й бе оставила. Софрония я последва в стаята. Надвисна тежка тишина. Първа заговори икономката.

— Нарани ли те? На мен можеш да кажеш.

— Добре съм — повтори Кит твърде бързо.

Софрония приседна на края на леглото.

— Никога не съм ти казвала, просто не исках, но сега…

Кит се извърна от умивалника.

— Какво се е случило?

— Аз… аз знам, какво е да бъдеш… наранена от мъж. — Тя стисна ръце в скута си.

— О, мила…

— За първи път се случи, когато бях на четиринадесет. Той… той беше бял. После исках да умра. Чувствах се толкова омърсена! И през цялото лято, колкото и да се криех, той ме намираше. Ей, момиче — викаше той. Ти. Ела тук!

Очите на Кит се напълниха със сълзи. Тя се втурна към приятелката си и коленичи пред нея.

— Толкова съжалявам. Не съм знаела.

— Защото не исках да ти казвам.

Кит притисна бузата си до ръката на Софрония.

— Защо не отиде при баща ми да му разкажеш какво става?

Ноздрите на икономката се разшириха и тя дръпна ръката си далече от Кит.

— Той знаеше всичко! Белите винаги знаят какво се случва с робините им!

Кит се зарадва, че още не е закусила, иначе щеше да повърне. Беше слушала разни истории, но винаги си бе казвала, че в „Райзън Глори“ това не може да се случи.

— Не ти го споделям, за да те разплача — прошепна Софрония и изтри с пръст сълзата от бузата на младата жена.

Кит си спомни какви аргументи бе изтъквала приятелката й винаги, когато се споменаваше, че войната е започнала заради нежеланието на южняците да премахнат робството. Сега разбра, защо са били така важни за нея. Те позволяваха да не се прикрива истината, срещу която тя се страхуваше да се изправи.

— Толкова е подло! Отвратително!

Софрония стана и се отдалечи.

— Правя всичко възможно да го забравя. Но сега повече ме вълнуваш ти!

Кит не желаеше да говори за себе си. Върна се обратно при умивалника, преструвайки се, че светът си е същия, какъвто е бил до вчера.

— Няма нужда да се притесняваш за мен.

— Видях лицето ти, когато те внасяше в къщата. Не ми беше нужно много въображение, за да разбера колко ти беше трудно. Послушай ме, Кит! Не трябва да задържаш в себе си обидата и гнева! Трябва да ги пуснеш на воля, преди да те променят.

Кит се замисли какво можеше да й сподели, особено след разтърсващото признание, което чу. Но как да говори за неща, които сама не разбираше?!

— Няма значение колко е ужасно — каза й Софрония, — говори с мен за това, аз разбирам, мила. Можеш да ми кажеш.

— Не. Не разбираш.

— Аз знам. Знам как е. Знам какво…

— Не — обърна се Кит. — Не беше отвратително, както се е случило при теб — каза тихо. — Не беше нито отвратително, нито ужасно или нещо подобно…

— Искаш да кажеш, че той не е…

Кит преглътна и кимна.

— Направи го.

Лицето на Софрония пребледня.

— Аз… аз предполагам, че не трябва… — прехапа устни и замълча. — Трябва да отивам в кухнята. Патси не се чувстваше добре вчера.

Полите й меко прошумоляха, докато напускаше стаята.

Обхваната от угризения, Кит мрачно се загледа след нея. Най-накрая успя да приключи с миенето. Бръкна в гардероба и извади първото нещо, което попадна пред погледа й — раирана рокля от канава. Тъй като бе загубила единия сребърен гребен, привърза къдриците си с жълто-оранжева панделка, която откри в шкафчето. Цветът не отиваше на роклята, но й беше безразлично.

Когато се спусна към първия етаж, входната врата се отвори и Кейн влезе с мис Доли. Кит веднага се озова заключена в ухаещата й на мента прегръдка.

— О, мое мило, сладко съкровище! Това е най-щастливият ден в живота ми. Само като си помисля, че вие с майора сте изпитвали тайно нежни чувства един към друг, а аз нищо не съм разбрала!

Кит чуваше за първи път компаньонката й да нарича Байрън — майор. Загледа се в нея, за да избегне погледа на Кейн.

— Вече се скарах на майора, че ме е държал в неведение. Би трябвало и на теб да се скарам, но съм прекалено щастлива, за да ти се сърдя. — Възрастната жена я прегърна през кръста. — Само я погледнете, майоре, такава хубава рокля и с панделка в косите! Макар че би трябвало да потърсиш друг цвят, Катрин Луиз! Може би онази розовата, ако не е много намачкана. А сега трябва да отида да говоря с Патси за тортата.

Бързо целуна Кит по бузата и се отправи към кухнята. Когато тракането на токчетата й по дървения под заглъхна, Кит бе принудена най-накрая да погледне мъжа си. Все едно пред нея стоеше непознат. Лицето му бе лишено от всякакво изражение, очите му гледаха някъде над нея. Къде се бе дянала страстта, която бяха споделили през нощта? Ако не бе леката болка между краката й, би си помислила, че всичко е било само сън.

Напразно търсеше някаква следа от нежност, осъзнавайки важността на това, което беше станало между тях. Когато не я намери, студена вълна премина през тялото й. Трябваше по-рано да предположи какъв ще бъде съвместния им живот. Беше глупаво да очаква нещо друго. И все пак се почувства предадена.

— Защо мис Доли те нарича майор? — попита тя, въпреки многото други въпроси, които искаше да му зададе. — Какво си й казал?

Кейн хвърли шапката си върху масата в коридора.

— Казах й, че се оженихме. След това й обясних, че ако продължава да вярва, че аз съм генерал Лий, ще трябва да свиква с мисълта, че живее под един покрив с двуженец, тъй като генералът е женен от дълги години.

— И как реагира тя?

— Прие го. Особено като й обясних, че не се срамувам от собствените си военни подвизи.

— Твоите подвизи? Защо трябваше да я плашиш? — Най-накрая Кит намери на кого да излее част от натрупаната болка. — Ако си издевателствал над нея…

— Тя не се изплаши. Напротив, бе доволна да чуе как съм се сражавал под знамената на Борегард.

— Борегард се биеше на страната на Конфедерацията.

— Компромис, Кит. Може би някога ще научиш неговата цена. — Той тръгна към стълбите, след това спря. — След час заминавам за Чарлстън. Магнус ще бъде тук, ако имаш нужда от нещо.

— В Чарлстън? Днес?

Погледна я подигравателно.

— А ти какво очакваше? Меден месец?

— Не, не, разбира се! Но не мислиш ли, че ще изглежда малко странно, да напуснеш плантацията толкова скоро след нашата… нашата сватба?

— От кога се вълнуваш за мнението на хората?

— То не ме интересува. Просто си помислих за мис Доли и нейната торта — подхвърли Кит, кипнала от гняв. — Отивай в Чарлстън! Върви по дяволите, изобщо не ме интересува!

Мина покрай него и изтича на двора. Надяваше се, че ще тръгне след нея. Надяваше се да стане. Имаше нужда от борба или една бурна караница, в която да излее своето нещастие. Но вратата остана затворена.

Отиде зад къщата при вергинския дъб, растящ до стената и седна под най-големия, ниско надвиснал клон. Как щеше да оцелее в този брак?

 

 

Следващите няколко дни се постара да стои колкото се може по-далеч от дома. Още с първите лъчи на слънцето, обуваше панталони и препускаше върху Съблазън, от единия, до другия край на плантацията. Ходеше навсякъде, с изключение на предачницата. Разговаряше с жените за техните градини, с мъжете — за реколтата на памука, бродеше между дългите редове с растения, докато следобедното слънце не я пропъдеше да търси прохлада в гората или край езерото.

То не беше вече предишното й светилище. Кейн бе успял и това да развали.

Докато почиваше под върбите, тя размишляваше за това, как ловко му се беше отдало да й вземе всичко — дома, парите и най-накрая — тялото й. Наистина, последното му даде доброволно.

Понякога спомените я изпълваха с ярост. Друг път се чувстваше нервна и неспокойна. Когато това се случеше, тя скачаше върху Съблазън и яздеше, докато не припаднеше от умора.

Дните незабележимо преминаваха от един в друг. Кит не беше страхливка, но така и не събра смелост да се среща с честите гости, които идваха и затова ги оставяше на мис Доли. Не мислеше, че семейство Когдел някога щяха да разкрият подробности около скандалния й брак, но въпреки това, всичко останало й беше доста неприятно. Беше се омъжила набързо за врага на околията и сега съседите й щяха да броят на пръсти колко месеца остават до появяване на бебето. И като допълнение към позора, съпругът й я изостави още на следващата сутрин след сватбата им, без да каже кога ще се върне.

Само веднъж се съгласи да приеме гости. В съботния следобед Луси съобщи за пристигането на мистър Пърсел. Брандън знаеше какви са чувствата й към Кейн, и щеше да разбере, че са я принудили да се омъжи насила. Може би той щеше да измисли начин как да й помогне.

Бързо смени панталоните с роклята, която бе носила предишния ден и слезе долу.

При нейното появяване, Брандън вежливо стана от дивана, за да я поздрави.

— Мисис Кейн — поклони й се той, — дойдох да ви поздравя и да предам най-добри пожелания от майка ми и сестрите ми. Сигурен съм, че вие и майор Кейн ще бъдете много щастливи.

Кит почувства в гърлото си истеричния смях, който напираше. Той се отнасяше с нея, сякаш между тях никога не бе имало нищо, дори дружба. Просто обикновено познанство.

— Благодаря ви, мистър Пърсел — отвърна в същия тон.

Гордостта й помогна да изиграе ролята си, за която я бяха обучавали в академия Темпълтън. През следващите двадесет минути говориха за състоянието на розите, които растяха в градината пред къщата, разискваха здравето на президента на „Банката на плантаторите и гражданите“ и обсъждаха възможността за закупуване на нов килим за църквата.

Брандън вземаше активно участие във всяка тема и нито веднъж не опита да се върне към събитията, които се бяха случили между тях преди по-малко от седмица. Когато точно след двадесет минути той си тръгна, Кит учудено се замисли, защо й е било необходимо толкова много време, да признае пред себе си, що за идиот бе той.

Тя прекара вечерта свита в едно кресло в задната дневна, със старо разръфано томче от „Есетата“ на Емерсън. Срещу себе си виждаше махагоновото бюро, на което Софрония водеше отчетите на домакинството. Може би сега Кейн очакваше, че тя ще поеме ролята на домакиня на къщата, но Софрония едва ли щеше да одобри нейното вмешателство, а и Кит не се интересуваше от броенето на бельо. Тя не искаше да бъде господарка на къщата. Искаше да бъде господарка на земята.

С напредването на нощта, Кит потъваше все по-дълбоко в бездната на отчаянието. Кейн можеше да направи с плантацията всичко, което си поиска и тя нямаше как да му попречи. Той се грижеше много повече за предачницата, отколкото за полята. А ако решеше да прокара път между тях? Освен това беше и комарджия, можеше да проиграе парите от фонда й. Какво щеше да стане, ако решеше да продаде „Райзън Глори“ за пари в брой? Какво щеше да прави тогава тя?

Часовникът в коридора удари полунощ. Мислите й с всяка минута ставаха все по-мрачни. Кейн винаги е бил скитник. Бе живял тук в продължение на три години. Колко време трябваше да мине още, преди да реши да се избави от земята и да се отправи в търсене на ново предизвикателство?

Опита да убеди себе си, че засега „Райзън Глори“ е в безопасност. Кейн бе зает изцяло с предачницата и надали щеше да отдели време за по-сериозни действия. Налагаше се да изчака, дори това да противоречеше на природата й.

Да, плантацията засега беше в безопасност, но можеше ли да се каже същото и за нея? Защо при неговото докосване кръвта й хукваше лудо по вените? Или повишената й чувствителност, всеки път, когато го видеше? Нима историята се повтаряше? Кръвта на Уестън теглеше към кръвта на Кейн, което веднъж вече бе довело до съюз, който за малко да унищожи „Райзън Глори“?

— Катрин Луиз, защо не си в леглото? — попита мис Доли застанала на прага на стаята, с намръщено от притеснение лице и с накривено боне.

— Просто безсъние. Съжалявам, че те събудих.

— Позволи ми да ти дам малко разтвор на лауданум, скъпа, и веднага ще заспиш.

— Нямам нужда от опиум.

— Имаш нужда от почивка, Катрин. Не упорствай!

— Ще се оправя.

После поведе мис Доли към горния етаж, но възрастната жена не я остави на мира, докато Кит не глътна няколко чаени лъжички от разтвора с лауданум.

Тя заспа, колкото само да си почине, но сънят й беше нарушен от видения, предизвикани от опиата. Призори при нея дойде голям светлокос лъв. Тя почувства мириса му — на мъж и на джунгла, но вместо да изпита страх, прокара ръцете си през буйната му грива и го придърпа към себе си.

Постепенно лъвът се превърна в нейния съпруг. Той й прошепна любовни думи и започна да я гали. През мъглата на съня си, тя усети топлата му, влажна кожа.

— Сега ще те изпълня докрай — прошепна в съня й той.

— Да — промърмори тя. — О, да!

Верен на думите си, той влезе в нея и тялото й пламна. Тя се движеше с него, извиси се и миг преди пламъците да се взривят, извика името му.

Виденията предизвикани от лауданума още не я бяха напуснали, когато на другата сутрин Кит се събуди. Погледна зелено-розовите копринени завеси на леглото и опита да се отърси от съня. Колко истински изглеждаше… лъва, който се бе превърнал в…

Подскочи в леглото.

Кейн стоеше до умивалника и се бръснеше, гледайки я в огледалото. Беше само по бяла кърпа, небрежно увита около хълбоците.

— Добро утро!

Кит му отвърна със свиреп поглед.

— Иди да се бръснеш в собствената си стая!

Кейн се обърна и многозначително се взря в гърдите й.

— Тук гледката е по-добра!

Изведнъж съобрази, че чаршафа се е свлякъл до кръста й и бързо се покри до брадичката. Тогава видя нощницата си да лежи смачкана на пода и той се засмя на внезапното й ахване. Кит дръпна завивката и се зави през глава.

Значи всичко е било действителност. Влагата между бедрата й също не е била въображаема.

— Нощес ти беше като същинска дива котка — провлачено й съобщи той, явно развеселен.

— Бях упоена — отвърна му тя. — Мис Доли ме накара да взема лауданум. Не мога да си спомня нищо.

— В такъв случай трябва да повярваш на думите ми. Ти беше сладка и покорна, и направи всичко, което пожелах.

— Може би ти се е присънило?

— Миналата нощ аз взех само това, което е мое — каза й той с умишлена наслада. — Колко хубаво, че свободата ти остана в миналото! Очевидно имаш нужда от силна ръка.

— А ти очевидно се нуждаеш от куршум в сърцето!

— Ставай от леглото и се обличай, жено! Кри се достатъчно дълго!

— Не съм се крила!

— Аз чух друго. — Той изми пяната от лицето си и посегна за кърпата да се избърше. — Вчера в Чарлстън срещнах една от нашите съседки. Тя с удоволствие ми съобщи, че ти не приемаш гости.

— Прости ми, че нямах желание да слушам как си чешат езиците, обсъждайки неоспоримия факт, че съм се омъжила за янки, който ме е оставил веднага на сутринта след сватбата.

— Това наистина е неприятно. Заболя ли те? — Той отви кърпата от хълбоците си. — Просто нямах друг избор. Предачницата трябва да бъде възстановена, преди да почнем да прибираме тазгодишната реколта. Трябваше да направя необходимите разпореждания за доставка на строителни материали. — Кейн тръгна към вратата. — Искам да се облечеш и след половин час да си долу. Каретата ще ни чака.

Тя го изгледа подозрително.

— Защо?

— Днес е неделя. Мистър и мисис Кейн отиват на църква.

— На църква?!

— Точно така, Кит! От тази сутрин преставаш да се държиш като страхливка и ще се срещнеш със съседите.

Кит скочи, като повлече чаршафа след себе си.

— Никога в живота си не съм била страхлива!

— На това разчитам — увери я той и затвори вратата след себе си.

Никога не би го признала, но той беше прав. Не можеше да продължава да се крие от хората.

Проклинайки под носа си, отхвърли чаршафа и започна да се мие. Реши да облече бялата муселинена рокля със сините незабравки, която бе носила първата вечер след пристигането си в „Райзън Глори“. След като се облече, вдигна косата си в свободен кок и постави на главата си малко произведение на изкуството от слама и син сатен. Освен омразния венчален пръстен и капковидните обеци с лунен камък, не сложи никакви други бижута.

 

 

Утринта беше топла и хората не бързаха да влязат в църквата. Когато екипажът им пристигна пред вратата, Кит видя как всички глави се обръщат към тях. Само малките деца, увлечени да се гонят, останаха равнодушни към появяването на Байрън Кейн и неговата булка.

Кейн помогна на мис Доли да слезе, а след това се пресегна навътре да помогне на Кит. Тя пристъпи грациозно, а когато той понечи да отдръпне ръката си, се притисна към него и с гримаса, която считаше за интимна усмивка обгърна с две ръце ръкава му — самото въплъщение на безпомощна, празноглава глупачка, влюбена в мъжа си.

— Не преиграваш ли малко? — промърмори той.

Тя го дари с ослепителна усмивка и му прошепна:

— Едва започвам. А ти можеш да вървиш по дяволите!

Мисис Ребека Уитман-Браун първа успя да се добере до младоженците.

— Нима това си ти, Катрин Луиз? Не очаквахме да те видим тук тази сутрин. Да не говорим, че всички останахме силно изненадани от внезапния ти брак с майор Кейн, нали така, Гладис?

— Абсолютно — отвърна сухо дъщеря й.

Изражението на лицето на младата жена ясно показа на Кит, че самата Гладис бе хвърлила око на Кейн, така че едва ли й харесваше, че янки или не, един от най-красивите ергени бе спечелен от мъжкарана като Кит Уестън.

Кит отиде толкова далеч в представлението си, че притисна бузата си в ръкава на Байрън.

— О, мисис Браун, Гладис, не се шегувайте с мен! Със сигурност всеки в околията, който има очи е видял какви чувства изпитваме с майора един към друг. Не крия, че той като мъж е свикнал да крие емоциите си, не е като нас, слабите жени. Какво да правим, такава ни е съдбата!

Кейн издаде странен сподавен звук, дори мис Доли запърха с ресниците си.

Кит въздъхна и цъкна с език.

— О, борих се доколкото мога със себе си. Какво да ви кажа, знам, че той е истински янки — наш враг и извърших истинско престъпление. Но както е написал Шекспир „любовта побеждава всичко“. Нали така, скъпи?

— Според мен, това са думи на Вергилий, скъпа моя — отговори й сухо. — Не са на Шекспир.

Кит засия.

— Е, какво ще кажете, не е ли най-умния? Не сте си представяли, че янките знаят толкова много, нали? След като повечето от тях са необразовани хора, да не кажа нещо друго.

Кейн я стисна за ръката, което отстрани изглеждаше като жест на съпружеска привързаност, но беше предупреждение за маниерите й.

Кит започна кокетливо да си прави вятър с едната ръка.

— Господи, каква жега! Байрън, скъпи, може би е по-добре да ме заведеш вътре в църквата, където е по-хладно? Изглежда тази сутрин топлината ми действа зле!

Думите едва бяха излезли от устата й, когато десетки погледи се впиха незабавно в талията й.

— Разбира се, мила моя! Хайде веднага да влизаме вътре!

Той внимателно я поведе нагоре по стълбите, прегърнал раменете й, сякаш беше деликатно плодоносно цвете, нуждаещо се от неговата закрила.

Кит усети как погледите на всички присъстващи пронизваха гърба й и можеше да чуе, как в главите си пресмятат месеците. „Нека ги броят“ — каза си тя. „Скоро сами ще разберат, че са сгрешили.“

И тогава я порази ужасна мисъл.

 

 

Знахарката живееше в полуразрушена колиба на земята, принадлежала някога на Пърсел. Почти никой не си спомняше как се беше появила тук. Някои твърдяха, че стария Годфри Пърсел — дядото на Брандън — я беше купил от пазара за роби в Ню Орлиънс. Други казваха, че е родена в „Холи Гроув“ от майка негърка и баща индианец от племето чероки. Никой не знаеше на колко е години и какво в действителност е нейното име.

Рано или късно при нея идваше всяка жена от околията, независимо бяла или черна. Знахарката можеше да лекува брадавици, да предсказва бъдещето, правеше любовни отвари и определяше пола на неродените бебета. Кит знаеше, че само тази жена може да й помогне.

— Добър ден, Знахарке. Аз съм Кит Уестън, сега Катрин Луиз Кейн — дъщерята на Гарет Уестън. Помниш ли ме?

Вратата изскърца и се отвори достатъчно, колкото в пролуката да се подаде една сивокоса глава.

— Момичето на Гарет Уестън? Виж ти, колко си пораснала! — изхриптя старицата със сух, дрезгав глас. — Твоят татко отдавна гори в ада!

— Няма да споря! Права си! Може ли да вляза?

Старата жена се отдръпна от вратата и Кит пристъпи в малка и чиста стая, в която цареше безпорядък. Връзки лук, чесън и билки висяха привързани към гредите на тавана, по ъглите бяха разположени чудновати мебели, под единствения прозорец видя стар чекрък. На едната стена имаше дървени рафтове, извити под тежестта на наредените върху тях бурканчета и бутилки.

Знахарката разбърка ароматното съдържание в съда, който висеше над огъня. След това седна на люлеещия се стол в непосредствена близост до огнището и сякаш беше съвсем сама, започна да се люлее и да припява под носа си с глас, наподобяващ шума на изсъхнали листа.

— В Галаад има балсам…

Кит седна на най-близкия до нея тръстиков стол, с провиснала и разкъсана седалка, и се заслуша. Още от сутринта от църковната служба се питаше, какво ще прави, ако забременее. Щеше да бъде свързана с Кейн до края на дните си. Не можеше да позволи това да се случи, не и докато имаше все още шанс да стане някакво чудо и да си върне свободата и предишния начин на живот.

Веднага след като се бяха върнали от църквата, Кейн отново изчезна нанякъде, но Кит не можа да се измъкне, докато мис Доли не се прибра в спалнята си за следобедна дрямка, след като почете от Библията.

Най-накрая старицата спря да пее.

— Дете, остави проблемите си на Исус. Ще се почувстваш много по-добре.

— Не мисля, че Исус може да направи нещо за тях.

Възрастната жена погледна към тавана и се изкиска.

— Господи? Чуваш ли това дете? — Смехът сякаш раздираше гърдите й. — Тя твърди, че не можеш да й помогнеш! Мисли си, че Знахарката може, а твоят син Исус Христос — не може! — Очите й се напълниха със сълзи от смях и тя ги избърса с края на престилката си. — О, господи — пак се изкиска, — това дете… тя е още толкова млада!

Кит се наведе напред и докосна коляното на старицата.

— Разбираш ли, Знахарке, трябва да бъда сигурна! Не мога да имам дете. Затова съм дошла при теб. Ще ти платя добре, ако ми помогнеш.

Възрастната жена спря да се люлее и за първи път, откакто Кит бе влязла в колибата, я погледна сериозно.

— Децата са Божия благословия.

— Да, но аз не искам.

Горещината в малката колиба стана непоносима и Кит се изправи.

— Когато бях малка слушах робините да приказват, че понякога им помагаш да не могат да имат повече деца. Макар че за това могат да те накажат със смърт.

Пожълтелите от старост очи на жената презрително се свиха.

— Тези робини не искаха децата им да бъдат продадени. Ти си бяла. Не би трябвало да се притесняваш, че ще изтръгнат детето от ръцете ти и повече никога няма да го видиш.

— Знам, че… Но не искам да имам бебе! Не сега!

Знахарката започна отново да се люлее и да си припява.

— В Галаад има балсам за изцеление на всички рани… Има балсам в Галаад…

Кит приближи до прозореца. Всичко беше напразно. Старицата нямаше да й помогне.

— Този янки. В него се е вселил дявола, но има и доброта също… — проговори Знахарката.

— Много от дявола и много малко от добротата. Поне доколкото ми е известно.

Старата жена се засмя.

— Такъв мъж като него, има силно семе. На старата знахарка ще й е нужно силно средство, за да го пребори.

Тя с труд стана от люлеещия стол, отправи се към дървените рафтове и започна да разглежда различните бурканчета. Накрая изсипа обилно количество от сиво-бял прах в един празен буркан, покри го с чист парцал и го завърза с връв.

— Разбърквай по една щипка от праха в чаша вода и пий сутрин, след като си била в леглото му.

Кит взе буркана и с благодарност прегърна Знахарката.

— Благодаря. — Извади няколко банкноти от джоба си и ги мушна в ръката на възрастната жена.

— Прави всичко, както ти казвам, миси. Старата жена знае кое е най-добре.

След това се обърна към огъня и се изсмя хрипливо на шегата, която само тя разбираше.