Нора Робъртс
Антракт в смъртта (2)

Глава 2

Ив не се интересуваше от легенди, герои или пенсионирани ченгета, които получаваха огромни хонорари за четене на лекции или консултации. Единственото й желание бе да довърши питието си в чашата, да отчете присъствието си на приема — и то само, защото нейният командир й нареди да го направи — и тихичко да се измъкне от тук.

Утре — помисли си тя, — ще настъпи скоро и е време да се захвана за работа.

Съдейки по шума на тълпата, и останалите мислеха същото.

Но се оказа, че легендата се интересува от Ив. Докато тя стоеше с чаша вино в ръка и пресмяташе най-незабележимия маршрут за измъкване от залата, някой я потупа по рамото.

— Лейтенант Далас — слаб мъж с тъмна коса, подстригана толкова късо, сякаш бе залепил шкурка на черепа си, й кимна. — Брайсън Хейс, личен асистент на командир Скинър. Командирът много би искал да се срещне с вас. Може ли да дойдете с мен.

— Командирът — отвърна тя, когато Хейс се приготви да тръгне, — изглежда доста зает в момента. Аз ще бъда тук цялата седмица.

Хейс бавно примига и глупаво се вгледа в нея.

— Командирът би искал да се срещнете сега, лейтенант. Графикът му по време на конференцията е запълнен.

— Вървете — прошепна Пийбоди и леко побутна Ив по лакътя. — Хайде, Далас.

— Ние с радост ще се срещнем с командир Скинър — Рурк реши проблема, като остави чашата си настрана, а после хвана под ръка Ив и Пийбоди. Това му спечели предания като на кученце поглед на помощничката и мрачния сърдит поглед на съпругата му. И преди Хейс да успее да възрази или да се съгласи, Рурк поведе двете жени през залата.

— Ти правиш това, просто за да ме вбесиш — изкоментира Ив.

— Не съвсем, но ще ми достави удоволствие да вбеся Скинър. Просто малко политика, лейтенант — той приятелски й стисна ръката. — Нищо не ми пречи да си поиграя малко с тях.

 

 

Рурк се мушна плавно през тълпата и само се усмихна, когато Хейс, чийто мускули играеха на челюстта му, ги догони и им разчисти пътя през последната група хора.

Скинър бе нисък на ръст. Неговата слава беше доста голяма и факта, че той едва достигаше до рамото на Ив я изненада. Тя знаеше, че е на седемдесет, но явно се поддържаше във форма. Кожата на лицето му имаше бръчки, но не беше провиснала — бе стегната, също като тялото му. Подстриганата му по военно коса, беше посивяла, но не и оредяла. Очите му, под правите сребристи вежди, бяха с цвят на студен син мрамор.

Той държеше ниска чаша, пълна с бистра кехлибарена течност. Тежък златен пръстен, символизиращ полувековен брак, блестеше на пръста му.

Ив прецени мъжа за няколко секунди и той, както тя забеляза, направи същото с нея.

— Лейтенант Далас.

— Командир Скинър — тя пое протегнатата му ръка, която се оказа хладна, суха и по-крехка, отколкото бе очаквала. — Моята помощничка, полицай Пийбоди.

Неговият поглед се задържа още малко върху лицето на Ив, след това се премести към Пийбоди. Устните му се изкривиха в усмивка.

— Полицай, винаги е удоволствие за мен да срещна един от нашите служители в униформа.

— Благодаря, сър. За мен е чест да се запозная с вас, командир. Вие сте една от причините, поради които постъпих в полицията.

— Сигурен съм, че Нюйоркската полиция е имала късмет с вас. Лейтенант, аз бих…

— Моят съпруг — прекъсна го Ив, — Рурк.

Лицето на мъжа не трепна, но погледът на Скинър стана хладен.

— Да, познавам Рурк. През последните десет години, отделих известно време, за да ви проуча.

— Поласкан съм. Предполагам, че това е съпругата ви — Рурк насочи вниманието си към жената до Скинър. — Удоволствие е да се запозная с вас.

— Благодаря ви — нейният говор бе мек, като на жителка на южните щати. — Вашият Олимп е едно грандиозно постижение. Очаквам с нетърпение да разгледам по-голямата част от него, докато сме тук.

— Ще бъда щастлив да организирам за вас екскурзия и транспорт.

— Вие сте много мил — тя леко докосна с ръка рамото на мъжа си.

Съпругата на командира беше поразителна жена. Ив реши, че тя трябва да е приблизително на годините на мъжа си, тъй като дългогодишният им брак, бе част от безупречната репутация на Скинър. Но или превъзходното ДНК, или отличния екип от специалисти, поддържаха у нея красотата на младостта. Косите й бяха наситено черни, а прекрасния цвят на кожата издаваше смесената й раса. Тя носеше роклята от лъскаво сребро и блестящите диаманти така, сякаш беше родена за това.

Когато погледна към Ив, в очите й се четеше учтив интерес.

— Съпругът ми се възхищава от работата ви, лейтенант Далас, а неговото възхищение не може много лесно да се заслужи. Рурк, защо не дадем на тези две ченгета малко време да си поговорят за работа?

— Благодаря ти, Бел. Ще ни извините ли, полицай? — Скинър посочи към маса, охранявана от трима мъже в черни костюми. — Лейтенант, ако обичате, заповядайте.

Когато двамата седнаха, мъжете отстъпиха крачка назад.

— Бодигардове на полицейска конференция?

— Навик. Обзалагам се, че вашето лично оръжие и значката ви са в дамската ви чантичка.

Тя потвърди с леко кимване. Би предпочела да ги носи на себе си, но такива аксесоари не подхождаха на роклята й.

— За какво е всичко това, командире?

— Бела беше права, аз се възхищавам от вашата работа. Бях заинтригуван, когато узнах, че участваме в една и съща програма. Обикновено не се съгласявате да четете лекции.

— Не. Харесва ми да бъда на улицата.

— Аз също. То е като вирус в кръвта — той се облегна назад и прехвърли чашата си в другата ръка. Ив с изненада забеляза, че ръцете му леко треперят. — Но работата на улицата не означава, че задължително трябва да бъдем навън. Необходимо е някой да командва — да седи зад бюрото, в кабинета, в оперативния център. Този някой трябва да е добро ченге, умно ченге, което да расте в кариерата. Като вас, лейтенант.

— Доброто ченге и умното ченге, разрешават случаи, като вкарват зад решетките лошите.

Възрастният мъж се изсмя.

— Мислите ли, че това е достатъчно за капитанските пагони, за командирската звезда? Не, думата „наивна“ не фигурираше в нито един от докладите, които съм чел за вас.

— Защо трябва да четете доклади за мен?

— Аз може да съм се оттеглил от активна служба, но съм консултант. Моят глас все още се чува — той отново се облегна на масата. — Вие работихте и успяхте да разкриете много нашумели случаи на убийства, лейтенант. Макар че невинаги одобрявам вашите методи, резултатите са неоспорими. Рядко ми се случва да съдя дали една жена полицай е достойна за командващ.

— Извинете. Още един път и по-подробно. Жена?

Начинът, по който той махна с ръка, й подсказа, че неведнъж бе водил подобни дискусии и е смъртно уморен от тях.

— Вярвам, че мъжете и жените имат различни основни функции. Мъжът е воин, осигурява храната, защитава. Предназначението на жената е да ражда и да се грижи за потомството или с една дума — да бъде майка. Има множество научни теории, които подхранват тази теза и в добавка обществени строеве и религии, които я подкрепят.

— Така ли? — рече тихо Ив.

— Откровено казано, никога не съм одобрявал жени да работят в полицията или в определени граждански служби. Те често се явяват отвличащи вниманието дразнители и рядко успяват напълно да се отдадат на работата си. Бракът и семейството — както трябва и да бъде при жените — бързо вземат предимство.

— Командир Скинър, при тези обстоятелства, най-учтивото, което мога да се сетя да кажа, е, че вие сте пълен глупак.

Той се разсмя силно и от душа.

— Вие оправдавате своята репутация, лейтенант. От вашето досие също така личи, че сте умна и значката за вас не е просто украшение върху костюма. Това е вашата същност. Или в крайна сметка така беше досега. В течение на петдесет години, аз променях света към добро и се справях с това, без да опетня репутацията си. Аз правех това, което трябваше да се направи и после преминавах към следващото. Станах командир на четиридесет и четири години. Бихте ли искали да кажете същото за себе си?

Ив разбра, че играта е започнала и запази изражението на лицето си и тона на гласа си неутрални.

— Не съм мислила за това.

— Ако е така, вие ме разочаровате. И ако наистина е вярно, вече ви е време да се замислите. Знаете ли, лейтенант, колко близо щяхте да сте сега до званието капитан, ако не бяхте предприели няколко неблагоразумни решения, касаещи вашият личен живот?

— Наистина ли? — в стомаха й започна да се надига пареща вълна. — А откъде вие знаете, кой от отдел „Убийства“ в Нюйоркската полиция какви шансове за повишение има?

— Направих така, че е моя работа да го знам — свободната му ръка, свита в юмрук, леко и ритмично потупваше по масата. — За съжаление от активната ми служба остана една недовършена работа. Един обект, който не се задържа в полезрението ми достатъчно дълго, за да го тикна зад решетките. Но заедно с вас бихме могли да го направим. Аз ще ви съдействам да получите капитанските пагони, лейтенант. А вие ще ми предадете Рурк.

Ив погледна надолу към виното в чашата си и бавно прокара върха на пръста си по ръба й.

— Командире, вие сте посветили половин век от живота си на работата. Проливали сте за кръв за нея. Това е единствената причина, поради която няма да ви ударя в лицето за тази обида.

— Помислете си хубаво — произнесе той, когато Ив стана на крака. — Да позволите чувствата да вземат връх над задълженията, това е неразумен избор. Възнамерявам да закопчея Рурк. И няма да се поколебая да ви отстраня от пътя си, за да го постигна.

Изпадайки в ярост, тя се наведе много близо до него и прошепна в ухото му:

— Опитайте. Ще разберете, че аз не съм шибан предател — тя отстъпи крачка назад, един от бодигардовете веднага й прегради пътя.

— Командирът — каза той — не е приключил разговора си с вас.

— Затова пък, аз приключих разговора си с него.

Погледът на мъжа в черно се премести за кратко от лицето й и той едва забележимо кимна, преди да приближи към нея и здраво да я хване за ръката.

— По-добре седнете, лейтенант, и изчакайте докато ви разрешат да си тръгнете.

— Махни си ръката. Махни я незабавно или ще ми се наложи да ти причиня болка.

Той само затегна още повече хватката си.

— Седнете си на мястото и изчакайте докато ви разрешат да се оттеглите. В противен случай вас ще ви заболи.

Тя погледна към Скинър, след това в лицето на бодигарда.

— Опитай отново — с къс удар разби носа му, а след това с бърз рязък ритник повали охранителя зад него, който се беше засилил към нея. В момента, в който се завъртя, за да нанесе удара, ръката й вече бе в чантичката и вадеше оръжието. — Дръжте кучетата си на каишка — каза тя на Скинър.

Далас огледа лицата на ченгетата, които се бяха обърнали и крачеха към нея, за да прецени ще има ли проблеми и от тази страна. Взела решение, че не я грози опасност, тя се обърна и тръгна през развълнуваната тълпа. Почти до вратата, Рурк я настигна и обгърна с ръка раменете й.

— Имаш кръв по роклята, скъпа.

— Да? — все още под пара, тя погледна надолу към малкото петно. — Не е моя.

— Забелязах.

— Трябва да поговоря с теб.

— Ъ-ъ-хмм. Защо не отидем на горния етаж да видим какво може да направи камериера за това петно кръв? Ще ми разкажеш всичко, преди да слезем за по едно питие с приятелите ти от Централното управление.

— Защо, по дяволите, не ми каза, че познаваш Скинър?

Рурк въведе код за частния асансьор, които водеше в апартамента на собственика на комплекса.

— Не го познавам.

— Но той със сигурност те познава, по дяволите.

— Предположих — изчака, докато се озоват в кабинката на асансьора и тогава я целуна по челото. — Ив, през целия ми живот е имало много ченгета, които са се ровили в моите дела.

— Той все още продължава да рови.

— Моля, нека продължава. Аз съм законен бизнесмен, стълб на обществото. Постигнах това, благодарение любовта на една прекрасна жена.

— Не ме карай да ударя и теб — тя изскочи от асансьора, бързо пресече разкошния апартамент и излезе направо отвън на терасата, за да може да изпусне парата на чист въздух. — Кучи син! Кучият син иска да му помогна да те закопчае.

— Много грубо — каза меко Рурк — да се говори на такава тема след кратко запознанство, и още повече по време на коктейл. Защо си е мислил, че ще се съгласиш?

— Той размаха капитанското звание пред лицето ми. Каза, че щял да ми съдейства да го получа, иначе мога да го забравя заради неблагоразумните решения, които съм взела в личния си живот.

— Имал е предвид мен — веселието му изчезна. — Вярно ли е? Шансовете ти за повишение са пропаднали заради нашите отношения?

— Че откъде, по дяволите, мога да знам? — все още чувствайки обидата, тя се нахвърли върху него. — Смяташ ли, че ми пука за това? Мислиш ли, че правя всичко заради повишението?

— Не — той пристъпи към нея и погали с длани нагоре-надолу ръцете й. — Знам какво те движи. Теб те вълнуват мъртвите — наведе се напред и притисна устни в челото й. — Неправилно те е преценил.

— Това беше глупаво и безсмислено от негова страна. Дори не си направи труда да протака малко преди да ми нанесе удара. Лоша стратегия — продължи тя. — Лош подход. Той иска задника ти, Рурк, и то толкова силно, че е готов да рискува да го обвинят в опит за подкуп на длъжностно лице. Ако доложа за този разговор… и ако някой ми повярва… Защо, какво става?

— Не знам — „а това, което не знаеш — помисли си той — винаги носи в себе си опасност.“ — Ще го изясня. Във всеки случай, ти със сигурност внесе оживление на приема.

— Обикновено действам по-фино — просто забивам коляно в топките на идиота, за да се отстрани от пътя ми, но Скинър запя песен за това как жените не били длъжни да работят, защото трябвало да бъдат майки. В този случай, удара по топките просто щеше да изглежда твърде женски.

Той се засмя и я притегли към себе си.

— Обичам те, Ив.

— Да, да — тя отново се усмихна, когато обви ръце около него.

 

 

По принцип да седи притисната задник до задник на една маса в клуб, където развлекателната програма включва музика, заплашваща да спука тъпанчетата, не съвпадаше с представите на Ив за приятно прекарване на времето. Но докато се опитваше да се пребори с яростта след разговора със Скинър, бе по-добре да е сред приятели.

Около масата бе пълно с най-добрите в Ню Йорк. Дупето й беше притиснато между Рурк и Фийни — капитан на отдела за електронна обработка. Обикновено мрачното лице на Фийни застина в учудване, когато погледна към сцената.

От другата страна на Рурк, доктор Майра — елегантна, въпреки обкръжението си — отпи от брендито си „Александър“ и продължи да наблюдава представлението, което музикалното трио, чийто костюми се състояха единствено от червена, бяла и синя боя за тяло, изпълняваха безумни постмодерни рок рифове^[1] на тема американски народни песни. По-нататък на масата седяха Морис — съдебния медик и Пийбоди.

— Жена ми не трябваше да си ляга — поклати глава Фийни. — Това трябва да се види, за да се повярва.

— Странно шоу — съгласи се Морис. В дългата му тъмна плитка бе вплетена сребърна лента, а реверите на дългото му сако блестяха със същия блясък.

— За патоанатом — помисли си Ив, — той се облича много шик.

— Но Далас днес — Морис й намигна — доста загря тълпата.

— Ха-ха — върна му Ив.

Морис невъзмутимо се усмихна.

— На Конференцията по сигурност и безопасност, която се провежда на луксозен курорт извън планетата, топченге повали с ритник бодигард на полицейска легенда. Трябваше да го изиграеш като отделно представление.

— Добър ляв удар — изкоментира Фийни. — И добър завършек на удара с крак. Скинър е задник.

— Защо говориш така, Фийни? — попита Пийбоди. — Той е идол.

— Кой е казал, че идолите не могат да бъдат задници? — Фийни се облегна назад. — Обича да се хвали как е прекарал в самота Градските войни. Говори за тях така, сякаш те са съвкупност от дълг, романтика и патриотизъм. Във всеки случай, главното е да оцелееш, а това е било доста трудно.

— Съвсем типично е за преживелите битка да я описват в романтичен стил — намеси се Майра.

— Няма нищо романтично в прерязани гърла или гледката на Пето авеню осеяно с части от тела.

— Да, много весело — Морис бутна към Фийни нова чаша. — Има още една бира за теб, капитане.

— Полицаите не се хвалят със свършената от тях работа — Фийни взе бирата си. — Те просто я вършат. И ако бях по-близо, Далас, щях да ти помогна да им натрошим кокалите.

Виното и приказките му настроиха сантиментално Ив и тя ласкаво го бутна по лакътя.

— Можеш да си заложиш задника. Ние можем да отидем, да ги намерим и да победим тези безмозъчни същества. Като завършек на вечерната развлекателна програма.

Рурк положи ръката си на гърба й, когато един от хората му от службата за сигурност дойде до масата, наведе се и зашепна в ухото му. Смехът изчезна от лицето му, когато кимна.

— Някой ви е изпреварил — обяви той. — Това, което е останало от тялото му, лежи на стълбищната площадка между осемнадесети и деветнадесети етаж.