Джулия Куин
Мистър Кавендиш, предполагам (11)

Единадесета глава

Един час по-късно, след като извади четиринадесет атласа от лавицата и обясни на Амелия разликата между меркаторови, синусоидални и конусовидни проекции на карти, Томас я настани в една от гостните в предната част на замъка и уведоми иконома, че е дошла, за да посети госпожица Евърслей.

Грейс трябваше да бъде информирана за сутрешните им действия, това нямаше как да се избегне. Ако се налагаше да се лъже, то Томас бе на мнение, че лъжата трябва да е възможно най-близо до истината. Така вероятността всичко да се обърка ставаше много по-малка. А това значеше, че Амелия трябва да посети Грейс и по-важното, Грейс да разбере, че е ходила да пазарува в Стамфорд и е поканила Амелия в Белгрейв.

Първо обаче трябваше да говори с нея насаме, затова застана до вратата на другата гостна, близо до стълбището, където можеше да я пресрещне.

След пет минути чу някой да слиза с тихи стъпки. Определено женски. Приближи се плътно до вратата, убеди се, че това наистина е Грейс, и когато моментът настъпи се протегна и я дръпна в стаята.

— Томас! — възкликна тя след първоначалното изненадано ахване. Очите й се разшириха, щом забеляза раздърпания му вид. — Какво е станало с теб?

Той допря пръст до устните си и затвори вратата.

— Някой друг ли очакваше? — попита я, защото се бе изненадала повече от това кой я бе сграбчил, а не от самото действие.

— Не, разбира се, че не — отвърна тя бързо. Но кожата й въпреки това порозовя. Грейс се огледа, вероятно за да види дали са сами. — Какво се е случило?

— Трябва да говоря с теб, преди да се видиш с лейди Амелия.

— О, значи знаеш, че е тук?

— Аз я доведох — потвърди той.

Грейс замлъкна, а на лицето й се изписа изненада. Хвърли поглед към часовника на полицата над камината, показващ, че все още не е пладне.

— Това е дълга история — предупреди я той. — Но е достатъчно да се каже, че тя ще те информира, че си била в Стамфорд тази сутрин и си я поканила да дойде в Белгрейв.

— Томас, доста хора знаят, че не съм била в Стамфорд тази сутрин.

— Да, но майка й не е сред тях.

— Ъ, Томас… — започна Грейс, сякаш не бе сигурна как да продължи. — Чувствам, че трябва да ти кажа, като се имат предвид броя на отлаганията до сега, мисля, че лейди Кроуланд ще бъде очарована да научи…

— О, за Бога, не е нищо такова — измърмори той, почти очаквайки я да извика: Покваряваш невинните!

Той стисна зъби, ни най-малко не бе очарован от необходимостта да обяснява действията си на друго човешко същество.

— Тя ми помогна да стигна до вкъщи, когато бях… неразположен.

— Това е много мило от нейна страна — отвърна превзето Грейс.

Томас я изгледа свирепо. Тя изглеждаше така, сякаш ще се разсмее.

Грейс прочисти гърлото си.

— Обмислял ли си да, ъ, да се въведеш в ред?

— Не — сопна се той, самото олицетворение на сарказма, — предпочитам да приличам на мърляв глупак.

Тя трепна — силно — при тези думи.

— Сега слушай — продължи Томас, нетърпелив да пропусне унизителната част. — Амелия ще повтори това, което ти казах, но е наложително да не й казваш за мистър Одли — почти изръмжа накрая, толкова беше трудно да изрече името му без съпровождащата го вълна отвращение.

— Никога не бих го сторила — отвърна Грейс. — Не е моя работа.

— Добре — беше сигурен, че може да й има доверие.

— Но тя ще иска да разбере, защо си, ъ…

— Не знаеш защо — изрече той твърдо. — Просто й кажи това. Защо би заподозряла, че може да знаеш нещо повече?

— Знае, че те смятам за приятел — каза Грейс. — И още повече, аз живея тук. Слугите винаги са в течение на всичко. Тя е наясно и с това.

— Ти не си слугиня — измърмори той.

— Много добре ти е известно, че съм такава — отвърна, а устните й потрепнаха развеселено. — Единствената разлика е в това, че ми е позволено да нося по-хубави дрехи и от време на време да разговарям с гостите. Но те уверявам, наясно съм с клюките в цялото домакинство.

Мили Боже, какво ставаше в тази къща? Никое от действията му ли не оставаше незабелязано? Томас обърна глава и изруга, а после, след като си пое дълбоко дъх, отново погледна към нея и каза:

— Заради мен Грейс, ще бъдеш ли така добра да й кажеш, че не знаеш?

Скоро Амелия щеше да узнае всичко, но той просто не искаше да е днес. Беше прекалено уморен за обяснения, прекалено изтощен от собствения си шок, за да се справи с нейния, а освен това…

За първи път в живота си бе доволен, че тя е негова годеница. Със сигурност, никой не би се възпротивил на желанието му да се наслади на това още няколко дни.

— Разбира се — отвърна Грейс, почти без да го поглежда. А после, тъй като бе възпитана да гледа хората в очите, срещна погледна му и добави: — Имаш думата ми.

Той кимна.

— Амелия те очаква — изрече дрезгаво.

— Да. Да, разбира се — тя забърза към вратата, после спря и се обърна. — Всичко наред ли е?

Що за въпрос?!

— Не, не ми отговаряй — измърмори тя и избяга от стаята.

 

 

Амелия стоеше търпеливо в сребърната гостна и се опитваше да не потропва с крак, докато чака Грейс. После осъзна, че барабани с пръсти, което беше дори по-лош навик — според майка й — така че се насили да спре и това.

Кракът й веднага започна отново да потропва.

Тя издиша продължително и реши, че не я е грижа. Без това нямаше никой, който да я види, и въпреки че майка й настояваше, потропването с крак не беше лош навик, когато си сам. За разлика от гризането на нокти — тя никога не би го сторила — защото те постоянно щяха да са къси и неоформени.

Беше опитала да го обясни на Мили, която можеше да стои неподвижна като камък шест часа, но не беше оставяла ноктите си да израснат с години. Мили бе обявила, че не може да направи разлика. Поради чисто егоистични причини, разбира се.

Амелия разгледа собствените си нокти и забеляза, че не са толкова чисти, колкото обикновено. Вероятно от влаченето на Уиндъм из Стамфорд. Само Един Господ знаеше, в каква мръсотия се бе въргалял. Предполагаше, че сега е на горния етаж и се привежда в ред. Никога не го беше виждала толкова раздърпан. В действителност мислеше, че той никога не е бил толкова раздърпан. И всъщност…

Това той ли беше? Крачещ по коридора? Тя скочи на крака.

— Томас? Това…

Джентълменът спря, обърна се и тогава Амелия осъзна, че това е някой друг. Много приличаше на Томас. Бе висок, макар и не прекалено, а косата му беше може би с един-два нюанса по-тъмна от неговата. И бузата му беше насинена.

Колко интересно.

— Толкова съжалявам — каза забързано. Но беше любопитна, така че пристъпи към вратата. Ако го приближеше, той можеше и да не продължи — щеше да е непростимо груб.

— Съжалявам, че ви разочаровах — отвърна джентълменът и й се усмихна по най-палав начин. Амелия се почувства доволна пряко волята си. Зачуди се дали знае коя е. Вероятно не. Кой би посмял да флиртува с годеницата на херцога на Уиндъм в собствения му дом?

— Не — каза бързо, — разбира се, че не. Грешката бе моя. Само си стоях тук — тя посочи зад себе си. — Заприличахте ми на херцога така, както си вървяхте.

Наистина, двамата джентълмени дори имаха еднаква походка. Колко странно. Амелия не бе осъзнала, че може да разпознае походката на Томас, но в момента, в който бе видяла този мъж, веднага осъзна, че двамата се движат по един и същ начин.

Той грациозно се поклони.

— Капитан Джак Одли на вашите услуги, госпожо.

Тя направи вежлив реверанс.

— Лейди Амелия Уилоуби.

— Годеницата на Уиндъм.

— Значи го познавате? Разбира се, че е така. Вие сте гост тук — после си спомни разговора в „Щастливия заек“. — О, вие трябва да сте неговия партньор по фехтовка.

Капитан Одли пристъпи напред.

— Той ви е споменал за мен?

— Не много — призна тя и се опита да не гледа към синината на бузата му. Не можеше да е съвпадение, че и по него, и по Томас имаше следи от сбиване.

— А, това ли? — измърмори капитан Одли някак смутен, докато докосваше с пръсти бузата си. — Изглежда много по-зле, отколкото е в действителност.

Амелия се опитваше да измисли най-добрия начин, по който да го попита за това, когато той добави разговорливо:

— Кажете ми лейди Амелия, какъв цвят е днес?

— Бузата ви? — попита тя, изненадана от директността му.

— Именно. Синините имат склонност да изглеждат по-зле с времето, не сте ли забелязала? Вчера бе доста пурпурна, почти с цвета на кралски одежди, с лека отсянка на синьо в нея. Не съм проверявал наскоро в огледалото — той обърна глава, предлагайки й по-добър ъгъл. — Все още ли е така привлекателна?

Амелия се втренчи в него с възхищение, несигурна какво да каже. Никога не беше срещала някой толкова сладкодумен. Вероятно бе талант.

— Ъ, не — най-накрая отговори тя, защото нямаше никакъв смисъл да лъже, когато на три метра от него имаше огледало. — Не бих я нарекла привлекателна.

Той се разсмя.

— Няма да чуя превзети думи от вас, а?

— Опасявам се, че тези сини отсенки, с които така се гордеете, вече са зелени — и се усмихна, доста доволна от анализа си.

Той се наклони напред с дяволита усмивка.

— За да отиват на очите ми?

— Не — каза тя и откри, че е имунизирана срещу чара му, макар да видя, че той го има в изобилие. Вероятно жените падаха в краката му на всяка крачка. — Не и с пурпурното до тях. Изглежда доста зле.

— Пурпурното смесено със зеленото прави…?

— Голяма бъркотия.

Той отново се разсмя.

— Вие сте очарователна, лейди Амелия. Но съм сигурен, че годеникът ви, ви го казва при всеки възможен случай.

Тя не бе съвсем сигурна как да отговори на това. Определено не при всеки възможен случай. Но днес беше различно. По-хубаво.

— Него ли чакате тук? — попита капитанът.

— Не, аз само… — тя млъкна, преди да каже, че току-що се е видяла с Томас. Изобщо не умееше да лъже. — Тук съм, за да видя госпожица Евърслей.

Нещо интригуващо проблесна в очите му, така че тя попита:

— Запознахте ли се с нея?

— Да, запознах се. Тя е прекрасна.

— Да — отвърна Амелия. — „Всички мислят така, нали?“ — тя притисна език до небцето си достатъчно дълго, за да скрие факта, че искаше да се намръщи и добави: — Всички се възхищават от нея.

— Вие и госпожица Евърслей познавате ли се?

— Да. Имам предвид, не. Повече от това, ако мога да кажа. Познавам Грейс от детинство. Тя е по-скоро приятелка на по-голямата ми сестра.

— Със сигурност и с вас също.

— Разбира се — Амелия кимна утвърдително. Ако бе отговорила по друг начин, това щеше да е намек, че не харесва Грейс, което не бе така. Вината, че Томас толкова много я уважаваше, не беше в Грейс. А и този джентълмен също, ако интересът му значеше нещо. — Но повече със сестра ми. На една и съща възраст са, нали разбирате.

— А, бедата да си по-малкия — измърмори със симпатия той.

Амелия го погледна с интерес.

— И вие ли имате подобен опит?

— Въобще не — отвърна й мъжът с усмивка. — Аз бях този, който пренебрегваше малките безделници. Бях най-големия в семейството. Добро положение, мисля. Щях да бъда много нещастен, ако не съм начело.

Амелия добре разбираше това. Често си бе мислела, че когато е с Елизабет е по-различна, отколкото когато е с Мили.

— Аз съм второто от пет деца — каза му тя, — така че също мога да оценя гледната ви точка.

— Пет! — той изглеждаше впечатлен. — Всичките момичета?

Устните на Амелия се отвориха от изненада.

— От къде знаете?

— Нямам представа — отвърна й, — но създава такава очарователна картина. Би било истински срам да се развали от мъж.

Небеса, той беше истински дявол.

— Езикът ви винаги ли е така меден, капитан Одли?

И наистина, усмивката, която й отправи определено беше смъртоносна.

— Освен — каза той, — когато е златен.

— Амелия!

И двамата се обърнаха. Грейс беше влязла в стаята.

— И мистър Одли — добави тя с известна изненада.

— О, съжалявам — изрече Амелия, малко объркана. — Мислех, че сте капитан Одли.

— Такъв съм — отвърна той с леко вдигане на рамене. — Зависи от настроението ми — обърна се към Грейс и се поклони. — Наистина е привилегия да ви видя отново, толкова скоро, госпожице Евърслей.

Грейс направи реверанс в отговор.

— Не знаех, че сте тук.

— Нямаше как да знаете — отвърна учтиво мистър Одли. — Бях се запътил навън за една възстановителна разходка, когато лейди Амелия ме пресрещна.

— Помислих го за Уиндъм — каза Амелия на Грейс. — Не е ли странно?

— Наистина — отвърна тя.

Амелия си помисли, че гласът на Грейс звучи малко неестествено, но вероятно просто бе пресипнала. Изглеждаше невъзпитано да го спомене обаче, така че просто изрече:

— Разбира се, аз не внимавах много, което съм сигурна, че обяснява всичко. Само хвърлих един поглед с крайчеца на окото си, когато той премина покрай отворената врата.

Капитан, мистър Одли се обърна към Грейс.

— Така представено има много повече смисъл, нали?

— Много повече смисъл — повтори тя. И погледна през рамо.

— Чакате ли някого, госпожице Евърслей? — попита той.

— Не, просто си мислех, че Негова светлост може да се присъедини към нас. Ъъъ, след като годеницата му е тук, разбира се.

Амелия преглътна с неудобство, благодарна, че никой от двамата не гледа към нея. Грейс не знаеше, че е прекарала цялата сутрин с Томас. Или, че се предполагаше, да е била на пазар в Стамфорд. И никога нямаше да узнае, помисли Амелия с раздразнение, ако мистър Одли не тръгнеше по пътя си. Не беше ли казал, че иска да се поразходи?

— Значи се е върнал? — попита мистър Одли. — Не знаех.

— Така ми казаха — отвърна Грейс. — Не съм го виждала.

— Уви — каза мистър Одли, — нямаше го доста време.

Амелия опита да улови вниманието на Грейс, но не успя. Томас не би искал да се разбере, че е бил толкова пиян миналата нощ — както и тази сутрин.

— Мисля, че трябва да го доведа — изрече Грейс.

— Но вие едва дойдохте — възрази мистър Одли.

— Въпреки това…

— Ще позвъним да го повикат — решително каза мистър Одли и прекоси стаята, отправяйки се към шнура на звънеца. — Ето — каза той като го дръпна силно. — Сторено е.

Амелия погледна Грейс, чието лице бе придобило леко обезпокоено изражение, а после и мистър Одли, който беше самото спокойствие. Нито един от двамата не проговори, нито пък изглежда си спомни, че тя е в стаята с тях.

Човек би се зачудил какво точно става.

Амелия отново се взря Грейс, защото я познаваше по-добре, но тя вече бързаше през стаята към дивана.

— Бих искала да седна.

— Ще се присъединя — каза Амелия, когато видя възможност да поговорят насаме. Седна до Грейс, макар че имаше доста място. Всичко, от което се нуждаеше, бе мистър Одли да се оттегли или да погледне в другата посока, или да направи нещо друго от това, да ги последва през стаята с котешко зелените си поглед.

— Каква прелестна жива картина представлявате вие двете! — възкликна той. — А аз да не си нося маслените бои!

— Рисувате ли, мистър Одли? — попита Амелия. Бе възпитана да води любезен разговор, когато ситуацията го изисква и дори когато, много често, не го изискваше. Някои навици се нарушаваха трудно.

— Уви, не. Но се чудех дали да не взема няколко урока. Това е толкова благородно занимание за един джентълмен, не мислите ли?

— О, наистина — отвърна тя, макар да си помисли, че би било по-добре да е започнал в по-ранна възраст. Амелия погледна Грейс, тъй като би било напълно естествено и тя да се включи в разговора. След като не го стори, леко я побутна.

— Мистър Одли е голям ценител на изкуството — избъбри Грейс.

Той се усмихна загадъчно.

А Амелия отново бе оставена да запълни мълчанието.

— Тогава трябва да се наслаждавате на престоя си в Белгрейв — каза му.

— Очаквам с нетърпение да разгледам колекцията — отвърна той. — Госпожица Евърслей се съгласи да ми я покаже.

— Това е много мило от твоя страна, Грейс — отвърна Амелия и се насили да не покаже изненадата си. Не, че имаше нещо нередно в мистър Одли, освен може би нежеланието му да напусне стаята, както на нея й се искаше. Но след като Грейс бе компаньонка на херцогинята, изглеждаше странно да бъде помолена да покаже колекцията на приятеля на Томас.

Грейс изсумтя нещо, което вероятно трябваше да е отговор.

— Планираме да избегнем купидончетата — каза мистър Одли.

— Купидончетата? — повтори Амелия. Небеса, наистина прескачаше от тема на тема.

Той сви рамене.

— Открих, че не ги харесвам особено.

Как можеше някой да не харесва купидончета?

— Виждам, че не сте съгласна, лейди Амелия — каза мистър Одли. Но тя забеляза, че той хвърли поглед към Грейс, преди да заговори.

— Какво толкова им има? — попита го Амелия. Нямаше намерение да го въвлича в подобен абсурден разговор, но наистина, той беше повдигнал темата.

Мистър Одли се настани на облегалката на отсрещния диван.

— Не ги ли намирате за опасни? — попита я, очевидно, с цел да се позабавлява.

— Закръглените малки бебета?

— Носещи смъртоносни оръжия — напомни й той.

— Това не са истински стрели.

Мистър Одли се обърна към Грейс. Отново.

— Какво мислите вие, госпожице Евърслей?

— Не мисля често за купидончета — отвърна тя.

— И все пак ние с вас вече ги обсъждахме два пъти.

— Защото вие заговорихте.

Амелия се облегна с изненада. Никога не бе виждала Грейс толкова раздразнителна.

— Дрешникът ми определено е залят с тях — каза мистър Одли.

Тя се обърна към Грейс.

— Била си в дрешника му?

— Не с него — буквално се сопна Грейс. — Но определено съм го виждала преди.

Никой не заговори, а после изведнъж Грейс измърмори:

— Извинете ме.

— Мистър Одли — изрече Амелия, решила, че е крайно време да вземе ситуацията в ръце. Днес обръщаше нова страница, реши тя. Беше се справила с Томас и можеше да се справи с тези двамата, ако се налагаше.

— Лейди Амелия — каза той и наклони брадичка грациозно.

— Ще бъде ли грубо, ако госпожица Евърслей и аз се поразходим из стаята?

— Разбира се, че не — отвърна й веднага, макар да беше грубо, като се има предвид, че бяха само трима и той щеше да бъде оставен без компания.

— Благодаря ви за разбирането — Амелия, пъхна ръка в тази на Грейс и издърпа и двете им на крака. — Изпитвам нужда да се разтъпча и се боя, че крачките ви вероятно ще са твърде широки за една дама.

Мили Боже, не можеше да повярва, че изрича подобна глупост, но изглежда свърши работа. Мистър Одли не каза нищо повече и тя насочи Грейс към прозорците.

— Трябва да говоря с теб — прошепна, нагаждайки стъпките си в равномерно и грациозно темпо.

Грейс кимна.

— Тази сутрин — продължи Амелия и скришом надникна към мистър Одли, за да види дали ги гледа, — Уиндъм се нуждаеше от помощ и аз се отзовах, но трябваше да кажа на майка ми, че съм видяла теб и, че си ме поканила в Белгрейв.

Грейс отново кимна, очите й гледаха напред, после към вратата, но не и към нея.

— Съмнявам се, че ще стане на въпрос, но ако видиш майка ми, моля те да не го опровергаваш.

— Разбира се, че няма — бързо отвърна Грейс. — Имаш думата ми.

Амелия кимна, някак изненадана колко лесно стана. Не бе очаквала Грейс да откаже, но все пак мислеше, че трябва да предложи нещо повече от това обяснение. Грейс дори не беше попитала, защо Уиндъм се е нуждаел от помощ. Със сигурност това даваше основание за известно любопитство. Никоя от тях не го бе виждала да се нуждае от нещо.

Те замълчаха, докато минаваха покрай мистър Одли, който изглеждаше доста развеселен от представлението, което изнасяха.

— Госпожице Евърслей — измърмори той. — Лейди Амелия.

— Мистър Одли — отвърна Амелия. Грейс каза същото.

Продължиха да обикалят стаята и Амелия подхвана разговора, веднага щом се отдалечиха достатъчно, за да не ги чува.

— Наистина се надявам, че не преминавам границата — прошепна тя. Грейс беше много мълчалива и Амелия осъзнаваше, че иска много като я моли да излъже.

Чуха стъпки в коридора и цялото тяло на Грейс се извъртя към вратата. Но това беше само лакей, понесъл пътнически сандък, вероятно празен, като се имаше предвид как лесно го бе преметнал на рамо.

— Извинявай — изрече Грейс. — Каза ли нещо?

Амелия понечи да повтори думите си, но вместо това изрече:

— Не — никога не бе виждала Грейс толкова разсеяна.

Двете подновиха разходката си из стаята, правейки, както и първия път, най-дългата възможна обиколка. Когато се приближиха до вратата, отново чуха стъпки.

— Извини ме — каза Грейс и се отдръпна. Забърза към отворената врата, надникна навън, а после се върна. — Не беше херцогът — съобщи тя.

Амелия също хвърли поглед през вратата. Още двама лакеи се придвижваха по коридора, единия с пътнически сандък, а другия с кутия за шапки.

— Някой ще заминава ли? — попита.

— Не — отвърна Грейс. — Е, предполагам, че някой може да отива някъде, но не знам нищо за това.

Гласът й звучеше толкова рязък и неестествен, че Амелия най-накрая попита:

— Грейс, добре ли си?

Тя извърна глава, но не достатъчно, че Амелия да не види очите й.

— О, не… имам предвид, да, много съм добре.

Амелия хвърли поглед към мистър Одли. Той помаха. Обърна се отново към Грейс, чието лице бе силно изчервено.

Което бе достатъчна причина отново да погледне към мистър Одли. Той гледаше Грейс. Вярно, че двете дами вървяха под ръка, но бе повече от очевидно за коя е предназначен неговия страстен поглед.

Грейс също го знаеше. Тя затаи дъх, дори тялото й застина. Амелия го почувства по напрегнатата й ръка.

А после беше поразена от най-удивителната мисъл.

— Грейс — прошепна й, поддържайки гласа си възможно най-нисък, — да не си влюбена в мистър Одли?

— Не!

Бузите на Грейс, които тъкмо бяха започнали да възвръщат естествения си цвят, отново станаха алени. Възражението й беше доста силно и мистър Одли ги гледаше с весело любопитство. Грейс се усмихна слабо, кимна и каза:

— Мистър Одли — въпреки че със сигурност не можеше да я чуе от мястото, където седеше, — току-що се запознах с него — прошепна тя яростно. — Вчера. Не, предния ден. Не мога да си спомня.

— Напоследък срещаш много интригуващи джентълмени, нали?

Грейс рязко се обърна към нея.

— Какво имаш предвид?

— Мистър Одли… — подразни я Амелия. — Италианският разбойник.

— Амелия!

— О, точно така, ти каза, че бил шотландец. Или ирландец. Не беше сигурна — изведнъж й хрумна, че мистър Одли също говори с чуждестранен акцент. — От къде е мистър Одли? Произношението му е леко провлачено.

— Не знам — отвърна Грейс, доста нетърпеливо по мнението на Амелия.

— Мистър Одли — възкликна тя.

Той веднага наклони глава въпросително.

— Грейс и аз се чудехме от къде сте. Акцентът ви ми е непознат.

— От Ирландия лейди Амелия, малко по на север от Дъблин.

— Ирландия! Боже, доста сте далеч от дома.

Той само се усмихна.

Двете дами откриха, че са стигнали до първоначалното си място при дивана, така че Амелия пусна ръката на Грейс и седна.

— Наслаждавате ли се на Линкълншир, мистър Одли?

— Намирам го за много изненадващ.

— Изненадващ? — Амелия хвърли поглед към Грейс, за да види дали и тя намира този отговор за любопитен, но сега тя стоеше близо до вратата и нервно надничаше навън.

— Посещението ми тук не бе това, което очаквах.

— Наистина ли? Какво очаквахте? Уверявам ви, в тази част на Англия сме доста цивилизовани.

— О, да, много — съгласи се той. — Повече, отколкото предпочитам, всъщност.

— Защо, мистър Одли, какво искате да кажете?

Той се усмихна тайнствено, но не каза нищо повече, нещо, което Амелия намери за нетипично. После й хрумна, че го познава от петнадесет минути и едва ли би могла да знае, кое е нетипично в него.

— О — чу да изрича Грейс, последвано от: — Извинете ме.

После бързо излезе.

Амелия и мистър Одли се спогледаха, а след това едновременно се обърнаха към вратата.