Джулия Куин
Изгубеният херцог Уиндъм (4)

Четвърта глава

Десет минути по-късно Грейс се намираше в каретата на Уиндъм, сама с херцогинята и опитваше да си спомни какво точно я бе накарало да каже на Томас, че не трябва да изпраща баба си в лудница. През последните пет минути господарката й бе направила следното:

Нареди каретата да отбие от пътя и да спре.

Измъкна Грейс навън и я стовари на земята, където тя се приземи несръчно върху десния си глезен.

Изпрати сестрите Уилоуби по пътя им без каквито и да било обяснения.

Поиска да докарат каретата на Уиндъм.

Екипира гореспоменатата карета с шест едри лакея.

Блъсна Грейс в нея. Лакеят, който я бе блъснал й се бе извинил, докато го правеше, но все пак…

— Госпожо? — попита Грейс колебливо. Движеха се бързо — със скорост, която не можеше да се приеме за безопасна, а херцогинята продължаваше да удря с бастуна си по стената, крещейки на кочияша да кара по-бързо. — Госпожо? Къде отиваме?

— Много добре знаете.

Грейс изчака внимателно един миг, после каза:

— Съжалявам, госпожо, но не знам.

Лейди Уиндъм я прониза с гневен поглед.

— Не знаем къде е той — осмели се да отбележи Грейс.

— Ще го намерим.

— Но, госпожо…

— Достатъчно! — отсече херцогинята. Гласът й не бе висок, но интонацията беше такава, че накара Грейс незабавно да млъкне.

След един миг тя хвърли крадешком поглед към старата жена. Тя стоеше като глътнала бастун — твърде изправена, наистина, за пътуване в карета, а дясната й ръка бе наклонена и под ъгъл, като лапа на хищник, когато издърпа пердето, за да може да гледа навън.

Дървета.

Това бе всичко, което можеше да се види. Грейс не проумяваше защо херцогинята се взира в тях толкова настойчиво.

— Ако сте го видели — каза тя, а ниският й глас прониза мислите на Грейс, — тогава той все още е наоколо.

Грейс не каза нищо. Господарката й не гледаше към нея, все пак.

— Което значи — продължи леденият глас, — че има само няколко места, където може да бъде. Три пощенски хана в околността. Това е всичко.

Грейс подпря с ръка челото си. Беше знак на слабост — нещо, което обикновено опитваше да не показва пред херцогинята, но нямаше как да се прави на твърда точно сега. Щяха да го отвлекат. Тя, Грейс Катриона Евърслей, която никога не би дръзнала да открадне дори панделка за половин пени от някой панаир, щеше да участва в истинско престъпление.

— Мили Боже! — прошепна тя.

— Млъкнете! — рязко каза лейди Уиндъм. — И се постарайте да сте от полза.

Грейс стисна зъби. Как, по дяволите, си мислеше херцогинята, че може да е полезна? Със сигурност, ако имаше нужда от груба сила, щяха да използват лакеите, всеки, от които беше, според правилата в Белгрейв, висок метър и осемдесет. И не, тя не бъркаше ролята им в това пътуване. Когато бе хвърлила подозрителен поглед към херцогинята, отговорът бе красноречив:

— Внукът ми може да се нуждае от убеждаване.

Сега старата дама изръмжа:

— Погледнете през прозореца — говореше й така, сякаш бе обезумяла за една нощ. — Вие най-добре го видяхте.

Мили Боже! Девойката с благодарност би разменила пет години от живота си само, за да се намира, където и да е другаде, освен в тази карета.

— Госпожо, казах ви — той стоеше в края на алеята. Не го видях добре.

— Направи го миналата нощ.

Грейс се опитваше да не поглежда към херцогинята, но след думите й не можа да се сдържи и се втренчи в нея.

— Видях ви да го целувате — изсъска лейди Уиндъм. — И ще ви предупредя още сега. Не се опитвайте да се издигате над положението си.

— Госпожо, той ме целуна.

— Той ми е внук — изрече яростно тя. — И може да е истинският херцог Уиндъм, така че не си внушавайте разни идеи. Ценна сте като моя компаньонка, но нищо повече.

Грейс остана безмълвна, неспособна да отвърне на явната обида. Вместо това, само се взираше в херцогинята с ужас, без да може да повярва, че в действителност е чула тези думи.

Истинският херцог Уиндъм.

Дори самото предположение бе скандално. Толкова лесно ли щеше да захвърли Томас, да му отнеме рожденото право, името му? Уиндъм не бе просто титла, която носеше Томас, това бе същността му.

Но ако херцогинята публично провъзгласеше разбойника за истинския наследник… Мили Боже! Грейс не можеше да си представи размера на скандала, който щеше да предизвика. Щеше да се докаже, че самозванецът е незаконороден, разбира се — не можеше да има друг изход, със сигурност — но вредата щеше да е сторена. Винаги щеше да има хора, които да шепнат, че може би Томас не е истинският херцог, че не бива да е толкова самоуверен, защото може да се окаже, че въобще няма право на титлата.

Грейс не можеше да си представи какво ще му причини това. На всички тях.

— Госпожо — каза тя, а гласът й леко затрепери. — Не може да мислите, че този мъж е законороден.

— Разбира се, че мога — рязко каза възрастната дама. — Маниерите му бяха безупречни…

— Той е разбойник!

— Но с добри обноски и съвършено правилен акцент — отвърна тя. — Каквото и да е сегашното му положение, той е отгледан както подобава и му е дадено образование на джентълмен.

— Но това не значи…

— Синът ми умря на кораб — прекъсна я херцогинята, а гласът й бе груб, — след като прекара осем месеца в Ирландия. Осем проклети месеца, които трябваше да са четири седмици. Отиде там, за да присъства на сватба. Сватба — тялото й сякаш се скова и тя млъкна, като стисна челюсти при спомена. — И то дори не на някого, когото си струва да се спомене. Просто някакъв приятел от училище, чиито родители са се докопали до титла и с лакти са си проправили път до Итън, сякаш това може да ги направи по-добри от това, което са.

Очите на Грейс се разшириха. Гласът на херцогинята се снижи в ниско, отровно съскане и без дори да го осъзнава, Грейс се премести по-близо до прозореца. Сега сякаш бе опасно да е толкова близо до нея.

— И тогава… — продължи лейди Уиндъм. — И тогава, всичко, което получих, бе бележка от три реда, написана от чужда ръка, съобщаваща, че той си прекарва толкова добре, че ще остане там.

Грейс примигна.

— Той не го е написал собственоръчно? — попита тя, несигурна защо намираше тази подробност толкова любопитна.

— Той се бе подписал — каза рязко херцогинята. — И го бе подпечатал с пръстена си. Знаеше, че не можех да разшифровам драсканиците му — облегна се назад, а лицето й бе изкривено от десетилетия стар гняв и възмущение. — Осем месеца — измърмори тя. — Осем глупави, безсмислени месеца. Кой ще каже дали не се е оженил за някоя блудница там? Имал е предостатъчно време.

Грейс я наблюдаваше няколко мига. Носът на старата дама бе вирнат и всички признаци за високомерен гняв бяха налице, но нещо не бе както трябва. Устните й бяха издадени и изкривени, а очите й изненадващо ярки.

— Госпожо… — прошепна нежно девойката.

— Недейте — каза й херцогинята, а гласът й звучеше сякаш ще се прекърши.

Грейс обмисли дали щеше да е мъдро да говори, после реши, че е заложено твърде много, за да замълчи.

— Ваша светлост, това просто не може да е вярно — започна тя, като опита да бъде смела, въпреки унищожителното изражение на лицето на херцогинята. — Това не е скромно провинциално унаследяване. Това не е Силсби — добави тя, преглъщайки буцата, която се оформяше в гърлото й при споменаването на дома от детството й. — Говорим за Белгрейв. За херцогството. Наследниците очевидно не изчезват просто така в мъглата. Ако синът ви е имал син, щяхме да знаем.

Херцогинята се втренчи в нея за един неудобен миг, после каза:

— Първо ще проверим в „Щастливия заек“. Това е най-усамотеният от местните пощенски ханове — тя се настани отново на възглавниците и се взираше право напред. После каза: — Ако въобще прилича на баща си, твърде много ще държи на удобствата си, за да се настани в нещо по-неугледно.

* * *

Джак вече се чувстваше като идиот, когато някой метна чувал върху главата му.

Значи това беше. Знаеше си, че се е задържал твърде дълго. Докато яздеше обратно, се бе мъмрил по този въпрос. Можеше да замине след закуска. Още призори. Но не, трябваше да се напие предишната нощ и после да язди до проклетия замък. И след това бе видял нея.

Ако не бе видял нея, нямаше да остане в края на алеята толкова дълго. И нямаше да се налага да язди с такава скорост. И да почива, за да напои коня си.

И със сигурност нямаше да стои до поилката като проклета мишена, когато някой го нападна откъм гърба.

— Вържете го — чу един пресипнал глас.

Това бе достатъчно, за да настрои всяка пора от тялото му в готовност за битка. Един мъж не прекарваше живота си в такава близост до примката, без да се подготви за тези две думи.

Нямаше значение, че не може да вижда. Нямаше значение, че не знаеше кои бяха или защо го преследват. Той се биеше. И знаеше как да се бие — и честно, и мръснишки. Но те бяха поне трима, вероятно повече, а той успя да нанесе само два удара, преди да го проснат по лице в калта, да извият ръцете му зад гърба и да го вържат с…

Е, не беше въже. На допир бе почти като коприна, в интерес на истината.

— Съжалявам — измърмори един от похитителите му, което бе странно. Мъжете, които се занимаваха с връзването на други мъже, рядко предлагаха извиненията си.

— За нищо — отвърна Джак, после прокле арогантността си. Всичко, което му донесе остроумието, бе уста, пълна с прашасало зебло.

— Насам — каза някой, помагайки му да се изправи.

И Джак не можеше да стори нищо друго, освен да се подчини.

— Ъъ, ако обичате — каза първият глас — този, който нареди да го вържат.

— Бихте ли ми казали къде отивам? — поинтересува се Джак.

Имаше доста мънкане и хъкане. Слуги. Тези бяха само слуги. Той въздъхна. Слугите никога не знаеха важните неща.

— Ъъ, можете ли да пристъпите?

И тогава, преди Джак да успее да се подчини или дори да каже „Моля“, бе вдигнат грубо във въздуха и прекатурен в нещо, което трябваше да е карета.

— Сложете го на седалката — излая един глас. Той позна този глас. Беше херцогинята. Баба му.

Е, поне не бе на път към бесилото.

— Не вярвам някой да се погрижи за коня ми — каза Джак.

— Погрижете се за коня му — рязко изрече старата дама.

Джак си позволи да се помръдне на мястото си — съвсем нелека задача, както беше вързан и с превръзка на очите.

— Едва ли ще ми отвържете ръцете — констатира младият мъж.

— Аз не съм глупава — бе отговорът на старицата.

— Не — съгласи се той с престорена въздишка, — не мисля. Красотата и глупостта невинаги вървят ръка за ръка, както би му се искало на човек.

— Съжалявам, че трябва да ви отведа по този начин — започна лейди Уиндъм. — Но вие не ми оставихте друг избор.

— Избор — почуди се Джак. — Да, разбира се. Защото не направих нищо друго, освен да избегна хищните ви лапи досега.

— Ако имахте намерение да ме потърсите — каза рязко старата дама, — нямаше да избягате по-рано тази сутрин.

Джак почувства как се усмихва иронично.

— Тя ви е казала — отбеляза той и се зачуди защо си е помислил, че няма да го направи.

— Госпожица Евърслей?

Значи това бе името й.

— Тя нямаше друг избор — изрече старицата презрително, сякаш желанията на компаньонката й бяха нещо, за което рядко се замисляше.

И тогава Джак го почувства. Лекото раздвижване на въздуха до него. Слабото шумолене от движението.

Тя беше тук. Загадъчната госпожица Евърслей. Тихата госпожица Евърслей.

Възхитителната госпожица Евърслей.

— Махнете качулката му — чу баба си да нарежда. — Ще го задушите.

Джак изчака търпеливо, нагласяйки ленива усмивка на лицето си — това не бе, все пак, изражението, което щяха да очакват и точно затова искаше да изглежда така. Той я чу да издава някакъв звук — госпожица Евърслей. Не бе точно въздишка, нито пък стенание. Беше нещо, което той не можеше точно да определи. Уморено примирение, може би. Или пък…

Качулката се смъкна и той за миг се наслади на студения въздух върху лицето си.

После погледна към нея.

Изглеждаше ужасена. Това е било. Горката госпожица Евърслей изглеждаше наистина зле. Един по-любезен джентълмен би извърнал поглед, но той не се чувстваше твърде великодушен в момента, така че продължително разгледа лицето й. Тя бе прекрасна, макар и не по обичайния начин. Не бе английска роза, не и с тази великолепна тъмна коса и искрящи сини очи, които се повдигаха съвсем леко в крайчетата. Миглите й бяха тъмни и опушени, в рязък контраст с бледото съвършенство на кожата й.

Разбира се, тази бледност трябваше да е резултат от силна тревога. Горкото момиче изглеждаше така, сякаш ще повърне всеки момент.

— Толкова ли беше лошо да ме целунете? — промърмори той.

Тя поаленя.

— Очевидно е така — той се обърна към баба си и й каза с най-сговорчивия си тон: — Надявам се, осъзнавате, че отвличането е престъпление, което се наказва с обесване.

— Аз съм херцогиня Уиндъм — отговори тя с високомерно вдигане на веждите си. — За нищо не биха ме наказали с обесване.

— Ах, тази житейска несправедливост — изрече той с въздишка. — Ще се съгласите ли, госпожице Евърслей?

Тя изглеждаше така, сякаш й се иска да каже нещо. Наистина, горкото момиче определено си прехапваше езика.

— Сега, ако вие сте виновницата за това малко престъпление — продължи той, позволявайки на очите си да се плъзнат нахално от лицето към бюста й и обратно, — всичко би могло да бъде много по-различно.

Челюстта й се втвърди.

— Щеше да бъде — промърмори той, позволявайки на погледа си да се спре на устните й, — доста възхитително, мисля. Просто си представете — вие и аз, сами в тази извънредно луксозна карета — младият мъж въздъхна със задоволство и се облегна назад. — Въображението ми се развихря.

Той чакаше старата дама да я защити. Тя не го стори.

— Бихте ли споделили плановете си за мен? — попита Джак, облягайки глезена на единия си крак върху коляното на другия, докато се отпускаше на седалката. Не бе лесно да седи в тази поза, с ръце, все още зад гърба му, но проклет да бъде, ако останеше изправен и любезен.

Херцогинята се обърна към него с издадени устни.

— Повечето мъже не биха се оплаквали.

Той сви рамене.

— Аз не съм като повечето мъже — после й се усмихна половинчато и се обърна към госпожица Евърслей. — Доста банален отговор от моя страна, не сте ли съгласна? Дори новак можеше да го измисли — той поклати глава, сякаш от разочарование. — Надявам се, че не губя усета си.

Очите й се разшириха.

Мъжът се ухили.

— Вие си мислите, че съм луд.

— О, да — каза тя и той отново се наслади на гласа й, който го обля с топлина.

— Това е нещо, над което да помисля — след това се обърна към старицата. — Лудостта предава ли се в семейството?

— Разбира се, че не — рязко каза тя.

— Е, това е облекчение. Не, че — добави той, — признавам за някаква връзка между нас. Не желая да бъда свързан с подобни главорези. Тц-тц. Дори аз никога не съм прибягвал до отвличане — той се наклони напред, сякаш съобщаваше много важна тайна на госпожица Евърслей. — Аз съм много лош пример, знаете ли.

И си помисли — о, колко прекрасно — че вижда как устните й потрепват. Госпожица Евърслей имаше чувство за хумор. Тя му се струваше по-възхитителна с всяка секунда.

Той й се усмихна. И го правеше добре. Знаеше точно как да се усмихне на една жена, за да я накара да го почувства дълбоко вътре в себе си.

Усмихна й се. И тя се изчерви.

Което разшири още повече усмивката му.

— Достатъчно — рязко изрече старата дама.

Той се престори на невинен.

— Достатъчно какво?

Погледна я, тази жена, която най-вероятно беше баба му. Лицето й бе изпито и набраздено, ъгълчетата на устата й дръпнати надолу от тежестта на вечно мръщене. Би изглеждала нещастна дори ако се усмихнеше, помисли си той. Дори ако някак си тя успееше да накара тази уста да се оформи в правилната посока…

Не, реши той. Нямаше да проработи. Тя никога нямаше да успее. Вероятно щеше да издъхне от усилието.

— Оставете компаньонката ми на мира — каза кратко.

Той се наклони към госпожица Евърслей, дарявайки я с крива усмивка, въпреки че тя доста решително гледаше настрани.

— Безпокоях ли ви?

— Не — каза тя бързо, — разбира се, че не.

Което не можеше да е по-далеч от истината, но кой беше той, та да се заяжда?

Обърна се отново към старицата.

— Не отговорихте на въпроса ми.

Тя вдигна властно вежда. А, помисли си той, но не му бе смешно, ето откъде бе наследил това изражение.

— Какво възнамерявате да правите с мен? — попита той.

— Да правя с вас? — повтори тя думите му любопитно, сякаш ги намираше за много странни.

Той на свой ред повдигна вежда, чудейки се дали е разпознала жеста.

— Има доста възможности.

— Скъпо мое момче — започна тя. Тонът й звучеше величествено. Снизходително. Сякаш той се нуждаеше само от това, за да осъзнае, че трябва да целува ботушите й. — Ще ти дам света.

Грейс тъкмо бе успяла да възвърне равновесието си, когато разбойникът, след продължително и дълбокомислено мръщене, се обърна към херцогинята и каза:

— Не мисля, че вашият свят ме интересува.

Ужасяващ смях забълбука в гърлото й. О, Небеса, херцогинята изглеждаше готова да избухне.

Грейс притисна ръка към устата си и се извърна. Опита се да не забелязва, че разбойникът положително й се хили.

— Извинете ме — каза той на херцогинята, без да звучи ни най-малко разкаяно. — Но мога ли вместо това да получа нейния свят?

Главата на Грейс рязко се завъртя, навреме, за да види как той кима в нейна посока. Мъжът вдигна рамене.

— Теб харесвам повече.

— Никога ли не сте сериозен? — заяде се херцогинята.

И тогава той се промени. Тялото му не помръдна от седалката, но Грейс можеше да усети как въздухът около него се напоява с напрежение. Беше опасен мъж. Криеше това добре зад мързеливия си чар и дръзка усмивка. Но той не бе човек, когото би могъл да измамиш. Сигурна бе в това.

— Аз винаги съм сериозен — каза той, без да откъсва очи от тези на херцогинята. — Добре ще направите да го запомните.

— Толкова съжалявам — прошепна Грейс, думите се изплъзнаха от нея, преди да има възможност да ги обмисли. Цялата тази ситуация я поставяше в неловко положение. Бе толкова притеснена за Томас и какво ще означава всичко това за него. Но в този момент й стана ясно, че и двамата мъже са оплетени в тази мрежа.

И какъвто и да бе този мъж, който и да бе, той не заслужаваше това.

Навярно бе искал живот като член на семейство Кавендиш, с богатствата и престижа им. Повечето хора биха го искали. Но заслужаваше да му бъде дадено право на избор. Всеки заслужаваше това право.

Тогава тя погледна към него и се насили да разгледа лицето му. Досега бе успявала да избягва погледа му, но внезапно нейната страхливост й се стори отвратителна. Той, навярно, бе почувствал, че го гледа, защото се обърна. Тъмната му коса падна върху челото му, а очите му — тази забележителна отсянка на горскозелено — се стоплиха.

— Наистина харесвам теб повече — промърмори той и тя си помисли — или поне така се надяваше, — че е видяла искра уважение в погледа му.

И после, за една секунда, моментът отмина. Устата му отново се изви в тази самонадеяна полуусмивка и той въздъхна дълбоко, преди да каже:

— Това е комплимент.

На върха на езика й бе да каже, „Благодаря“, колкото й абсурдно да изглеждаше, но тогава той сви рамене — само едното рамо всъщност — сякаш въобще не го интересуваше и допълни:

— Разбира се, предполагам, че единственият човек, когото бих харесал по-малко от нашата почитаема графиня е…

— Херцогиня — рязко го поправи баба му.

Той спря, дари я с невъзмутим високомерен поглед и после се обърна отново към Грейс.

— Както казвах, единствения човек, когото бих харесал по-малко от нея — той посочи с глава към херцогинята, без дори да я почете с директен поглед — ще е самият Наполеон, така че предполагам, това не е толкова голям комплимент, но искам да знаете, че бе отправен искрено.

Грейс опита да потисне смеха си, но той изглежда винаги я гледаше така, сякаш споделяха обща шега, само те двамата, а тя знаеше, че това разярява още повече херцогинята. Един поглед към другия край на каретата потвърди това — господарката й изглеждаше дори по-скована и развълнувана от обикновено.

Грейс отново се обърна към разбойника, ако не за друго, то поне от чувство за самосъхранение. Херцогинята очевидно се готвеше да подхване неизбежна тирада, но след изпълнението й предишната вечер, Грейс знаеше, че е твърде омаяна от отдавна изгубения си внук, за да го вземе за мишена.

— Как е името ви? — попита го Грейс, изглеждаше й най-уместният въпрос.

— Името ми ли?

Той се обърна към херцогинята с намръщено изражение.

— Странно, че вие все още не сте ме попитала — той поклати глава. — Възмутителни маниери. Всички добри похитители знаят имената на жертвите си.

— Аз не ви отвличам! — избухна лейди Уиндъм.

Последва миг неудобно мълчание и тогава гласът му прозвуча копринено мек:

— Погрешно съм разбрал тези въжета, тогава.

Грейс предпазливо погледна херцогинята. Тя никога не оценяваше сарказма, освен ако не идваше от нейната уста, и никога не би му позволила да има последната дума. Наистина, когато заговори, думите й бяха кратки, вдървени и царствени властни, като на човек, сигурен в превъзходството си:

— Връщам ви на полагащото ви се място в света.

— Разбирам — каза той бавно.

— Добре — отвърна възрастната дама бързо. — Единодушни сме, значи. Всичко, което ни остава, е да…

— Полагащото ми се място — каза той, прекъсвайки я.

— Именно.

— … в света.

Грейс осъзна, че сдържа дъха си. Не можеше да извърне поглед, не можеше да свали очи от неговите, когато той измърмори:

— Самонадеяността ви е забележителна.

Гласът му бе мек, почти замислен, и режеше до кокал. Лейди Уиндъм рязко се извърна към прозореца, а Грейс потърси в лицето й нещо — каквото й да е — което да покаже човечност, но тя остана скована и твърда, а гласът й не издаде никаква емоция, когато каза:

— Почти сме си вкъщи.

Каретата завиваше по алеята, подминавайки мястото, където Грейс го бе видяла по-рано този следобед.

— Наистина — каза разбойникът, като хвърли поглед през прозореца.

— С времето ще се научите да го почитате като свой дом — заяви херцогинята, гласът й бе властен и строг, и повече от всичко, категоричен.

Той не отговори. Но не бе и нужно. Всички знаеха какво си мисли.

„Никога“.