Джулия Куин
Изгубеният херцог Уиндъм (11)

Единадесета глава

Гледката остави Джак без дъх.

— Никой не идва тук, освен мен — каза меко Грейс. — Не знам защо.

Светлината, потокът през въздуха, докато слънцето се плъзгаше през грапавото стъкло на древните прозорци…

— Особено през зимата — продължи тя, а гласът й бе леко колеблив, — е вълшебно. Не мога да го обясня. Мисля, че слънцето се спуска по-ниско. А със снега…

Беше светлината. Трябваше да бъде тя. Начинът, по който трептеше и падаше върху нея.

Сърцето му се сви. Сякаш го удариха с юмрук — тази потребност, това всепоглъщащо желание… Не можеше да говори. Дори не можеше да отвори уста, но…

— Джак? — прошепна тя и това бе достатъчно, за да го извади от транса му.

— Грейс — само една дума, но прозвуча като благословия. Това преминаваше отвъд желанието, беше неизбежно. Беше неопределимо, необяснимо, живо и пулсиращо нещо в него, което можеше да бъде укротено само от нея. Ако не я държеше, ако не я докоснеше в този миг, нещо в него щеше да умре.

За мъж, който се опитваше да се отнася с живота като с безкрайна върволица от иронии и остроумни коментари, нищо не би могло да бъде по-ужасяващо.

Той се протегна и грубо я придърпа към себе си. Не беше внимателен, нито пък нежен. Не можеше да бъде. Не можеше да го постигне, не сега, не и когато се нуждаеше толкова отчаяно от нея.

— Грейс — каза той отново, защото това бе тя за него. Бе невъзможно да я познава само от един ден. Тя бе неговото милосърдие, неговата Божия милост и сякаш винаги се бе намирала вътре в него, чакаща го най-накрая да отвори очи и да я открие.

Ръцете му обгърнаха лицето й. Тя бе безценно съкровище и въпреки това не съумя да я докосне с благоговението, което заслужаваше. Вместо това, пръстите му бяха непохватни, тялото му — грубо и пулсиращо. Очите й — толкова ясни, толкова сини — помисли си, че може да се удави в тях. Искаше да се удави в тях, да се загуби в нея и никога да не я напусне.

Устните му докоснаха нейните и тогава — в това бе сигурен — той бе изгубен. В този миг за него не съществуваше нищо друго, освен тази жена, а може би дори и за в бъдеще.

— Джак — въздъхна тя. За пръв път тази сутрин изричаше името му, и това изпрати вълни от желание, пулсиращи през цялото му, и без това напрегнато, тяло.

— Грейс — прошепна в отговор, защото се страхуваше да каже каквото и да било друго, страхуваше се, че за първи път в живота му сладкодумният му език ще го провали и думите му ще прозвучат погрешно. Щеше да сподели нещо, което да означава или твърде малко, или твърде много. И тогава тя щеше да узнае, ако по някакво чудо не се досещаше вече, че го е омагьосала.

Целуна я жадно, страстно, с целия копнеж, събран в него. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, запомняйки нежната му извивка, а когато стигна до по-пищните заоблени форми на дупето й, не можа да се сдържи и я притисна по-плътно към себе си. Беше възбуден и му бе по-трудно да диша, отколкото си бе представял за възможно, а всичко, за което можеше да мисли — ако въобще мислеше — бе, че я иска близо, още по-близо. Каквото можеше да получи, каквото можеше да има — в този момент би го взел.

— Грейс — каза той отново, а дланта му се премести до мястото, където роклята й докосваше кожата, точно до ключицата.

Тя трепна при докосването му и той замря, и не можеше да си представи как ще се отдели от нея. Но дланта й покри неговата и тя прошепна:

— Изненадах се.

Едва тогава той си пое дъх отново.

С треперещи пръсти проследи изящните фестони по ръба на корсажа й. Пулсът й сякаш подскочи при докосването му и никога в живота си той не бе осъзнавал силата на един-единствен звук — тихото потрепване на въздуха, който мина по устните й.

— Толкова си красива — прошепна той и удивителното беше, че дори не гледаше лицето й. Това просто бе кожата й, бледият й, млечен оттенък, нежното розово оцветяване, което се появяваше под пръстите му.

Леко и нежно, наведе глава и прокара устни по вдлъбнатината в основата на гърлото й. Тогава я чу как ахна или може би простена и главата й бавно падна назад в мълчаливо съгласие. Ръцете й се обвиха около него, а дланите й се провряха в косата му и тогава, без дори да се замисля, той я вдигна на ръце и я понесе през стаята до ниското, широко канапе, стоящо близо до прозореца, окъпано в магическата слънчева светлина, която бе съблазнила и двама им.

В един миг бе коленичил до нея и не можеше да направи нищо друго, освен да я гледа, после една от треперещите му длани се протегна, за да погали бузата й. Тя се взираше в него и в очите й имаше почуда и очакване, и да, малко нервност.

Но имаше и доверие. Тя го искаше. Него. Никой друг. Никога не бе целувана досега, в това бе сигурен. А можеше. В това бе дори още по-сигурен. Жена с красотата на Грейс не достигаше тази възраст, без да е отблъсквала множество домогвания.

Тя бе чакала. Бе чакала него.

Все още коленичил до нея, той се наведе, за да я целуне, а ръката му се придвижи надолу от лицето й към рамото, после към ханша й. Страстта му стана по-силна, нейната — също. Тя отвръщаше на целувката му с неопитно нетърпение, което го оставяше без дъх от желание.

— Грейс, Грейс — простена той, но гласът му се изгуби в топлината на устата й. Ръката му намери подгъва на роклята и после се плъзна под него, улавяйки изящния й глезен. И после нагоре… още по-нагоре… до коляното. И по-високо. Докато не можеше да се сдържа повече и се придвижи, отчасти покривайки я с тялото си.

Устните му се преместиха на врата й и той почувства върху бузата си как тя остро си пое дъх. Но не каза не. Не покри ръката му със своята и не го накара да спре. Не направи нищо, освен да прошепне името му и да извие хълбоци под него.

Не можеше да знае какво означава това движение, не можеше да знае какво ще му причини, но този съвсем лек натиск под него, издигащ се към собственото му желание, усили копнежа му до нетърпимост.

Той си проправи път с целувки от врата й до нежната извивка на гърдите, устните му намериха мястото до ръба на корсажа, където ръката му до скоро беше бродила. Повдигна се съвсем малко от нея, достатъчно, за да може да пъхне пръст под ръба и да го плъзне надолу или може би да избута гърдата й нагоре — каквото там бе необходимо, за да я освободи за страстта си.

Но тъкмо когато бе стигнал целта си и само секунда го делеше от възможността да обхване пълнотата й, да докосне голата й кожа и да погали твърдия връх, издигащ се в дланта му, тя извика. Леко, с изненада.

И тревога.

— Не, не мога — с резки движения тя се изправи на крака, и заоправя роклята си. Ръцете й трепереха. Повече от това. Изглеждаха пълни с непозната, нервна енергия и когато той я погледна в очите, сякаш го прониза нож.

Не беше отвращение, не беше страх. Това, което видя, бе страдание.

— Грейс — каза като се приближи към нея. — Какво не е наред?

— Съжалявам — прошепна тя, отстъпвайки назад. — Аз… не трябваше. Не сега. Не и докато… — една от дланите й литна, покривайки устата.

— Не и докато…? Докато какво?

— Съжалявам — отново каза тя, потвърждавайки увереността му, че това е най-лошата дума в езика. Тя направи бърз, формален реверанс. — Трябва да вървя.

И после избяга от стаята, оставяйки го сам. Той се взира в празната рамка на вратата цяла минута, като се опитваше да разбере какво точно се бе случило. И едва когато пристъпи в коридора, осъзна, че няма представа как да се върне в покоите си.

* * *

Грейс се втурна през Белгрейв наполовина вървейки, наполовина бягайки. Искаше единствено да се добере до стаята си с равен баланс от достойнство и бързина. Ако слугите я видеха — те изглежда бяха навсякъде тази сутрин, вероятно щяха да се зачудят на безпокойството й.

Херцогинята нямаше да я очаква. Със сигурност щеше да мисли, че все още показва къщата на мистър Одли. Грейс имаше поне един час преди да се наложи да покаже лицето си.

Мили Боже, какво бе сторила? Ако най-накрая не си бе спомнила коя бе тя, кой бе той и кой можеше да бъде, щеше да го остави да продължи. Искаше го. Искаше го със страст, която я бе шокирала. Когато бе взел ръката й, когато я бе притеглил към себе си, бе събудил нещо в нея.

Не. То бе събудено още преди две нощи. В онази лунна нощ, когато стоеше извън каретата, нещо се бе родило в нея. А сега…

Тя седна на леглото, въпреки че искаше да се зарови под завивките, но вместо това просто стоеше там, втренчена в стената. Нямаше връщане назад. Стореното — сторено. Не можеше вечно да си остане нецелуната. Пое си нервно дъх, което прозвуча по-скоро като безумен смях и покри лицето си с ръце. Можеше ли въобще да избере някой по-неподходящ, в когото да се влюби? Не че това бе мерител за чувствата й, побърза да се увери, но не бе такава глупачка, че да не разпознае влечението си. Ако си позволеше… Ако му позволеше…

Тя щеше да се влюби.

Мили Боже!

Той или беше разбойник и тя бе орисана да бъде съпруга на беглец, или беше истинския херцог на Уиндъм, което означаваше…

Грейс се разсмя, защото наистина бе смешно. Трябваше да е смешно. Ако не беше смешно, тогава можеше само да е трагично, а не мислеше, че може да се справи с това точно сега.

Прекрасно. Може би се влюбваше в херцога на Уиндъм. Като че ли това бе много подходящо. Нека да видим, по колко начина бе истинска катастрофа? На първо място, той беше неин работодател, притежаваше къщата, в която тя живееше и рангът му бе толкова над нейния, че почти не можеше да се измери колко.

Да не забравяме и Амелия. Тя и Томас определено не си подхождаха, но тя имаше право да очаква, че ще бъде херцогиня на Уиндъм след брака си. Грейс не можеше да си представи колко глупава и хитра ще се стори на семейство Уилоуби — нейните добри приятели — ако я видеха да се увърта около новия херцог.

Грейс затвори очи и докосна с пръсти устните си. Ако вдишаше достатъчно дълбоко, почти се отпускаше. И почти можеше все още да усети присъствието му, докосването му, топлината на кожата му.

Беше ужасно.

Беше прекрасно.

Тя беше глупачка.

Легна и изпусна дълбока, изтощена въздишка. Смешно бе как се бе стремила към промяна, към нещо, което да разчупи монотонността на дните й, в които се грижеше за херцогинята. Животът бе пълен с ирония, нали? А любовта…

Любовта бе най-жестоката шега.

* * *

— Лейди Амелия е тук да ви види, госпожице Евърслей.

Грейс подскочи, мигайки яростно. Сигурно бе заспала. Не можеше да си спомни последния път, когато го бе правила по средата на деня.

— Лейди Амелия? — повтори тя изненадана. — С лейди Елизабет ли?

— Не, госпожице — информира я прислужницата. — Тя е сама.

— Колко любопитно — Грейс се изправи, раздвижвайки крайниците си, за да събуди тялото си. — Моля те, кажи й, че веднага идвам — изчака прислужницата да излезе, после отиде до малкото огледало и оправи косата си.

Изглеждаше по-зле отколкото се бе опасявала, макар че не можеше да бъде сигурна дали е разбъркана от съня или от мистър Одли.

Почувства как кожата й се зачерви при спомена и простена. Събирайки решителността си, тя отново оформи косата си и излезе от стаята, като вървеше колкото може по-бързо, сякаш скоростта и изпънатите рамене можеха да държат всичките й тревоги под контрол.

Или поне да я накарат да изглежда все едно не я е грижа.

Стори й се странно, че Амелия бе дошла до Белгрейв без Елизабет. Грейс не помнеше да го е правила досега. Определено не и за да види нея. Тя се зачуди дали първоначалното й намерение е било да посети Томас, който бе, доколкото знаеше, все още навън.

Забърза надолу по стълбите, а после заобиколи, за да стигне до предната гостна. Но не бе направила повече от дузина стъпки, преди някой да я сграбчи за ръката и да я дръпне в съседната стая.

— Томас! — възкликна тя. Наистина беше той, изглеждаше изтощен и с ужасна синина под лявото си око. Видът му бе шокиращ, никога не го бе виждала толкова размъкнат досега. Ризата му бе смачкана, връзката му я нямаше, а косата му във възможно най-неприлежен вид.

Очите му бяха необичайно зачервени.

— Какво е станало с теб?

Той допря пръст до устните си и затвори вратата.

— Някой друг ли очакваше? — попита той и бузите й се зачервиха.

Наистина, когато бе почувствала силната мъжка ръка да я сграбчва и да я придърпва, предположи, че е мистър Одли, опитващ се да си открадне целувка.

Изчерви се още по-силно, щом осъзна, че е разочарована от откритието, че не бе той.

— Не, разбира се, че не — каза бързо, макар да заподозря, че той е наясно с лъжата. Набързо огледа стаята, за да види дали са сами. — Какво не е наред?

— Трябва да говоря с теб, преди да се видиш с лейди Амелия.

— О, значи знаеш, че е тук?

— Аз я доведох — потвърди той.

Очите й се разшириха. Това се казваше новина. Нямаше го през цялата нощ и бе доста изтощен. Тя хвърли поглед към близкия часовник. Дори още не беше обяд. Кога можеше да е взел Амелия? И къде?

И защо?

— Това е дълга история — каза й, явно за да я възпре, преди да започне да задава въпроси. — Но е достатъчно да се каже, че тя ще те информира, че си била в Стамфорд тази сутрин и си я поканила да дойде в Белгрейв.

Тя вдигна вежди. Ако я молеше да излъже, значи наистина нещата бяха много сериозни.

— Томас, доста хора знаят, че не съм била в Стамфорд тази сутрин.

— Да, но майка й не е сред тях.

Грейс не бе сигурна дали се почувства шокирана или щастлива. Дали той бе компрометирал Амелия? Защо иначе ще се нуждае от нея, за да лъже майка й?

— Ъ, Томас… — започна, несигурна как да продължи. — Чувствам, че трябва да ти кажа, като се имат предвид броя на отлаганията до сега, мисля, че лейди Кроуланд ще бъде очарована да научи…

— О, за Бога, не е нищо такова — измърмори той. — Амелия ми помогна да стигна до вкъщи, когато бях… — Томас се изчерви. Изчерви се! Томас! — неразположен.

Грейс прехапа устната си, за да не се разсмее. Това бе една доста забележителна гледка — Томас, който си позволява да изглежда като нещо по-малко от самото съвършенство.

— Това е много мило от нейна страна — каза тя, може би прекалено превзето. Но наистина, не можа да се сдържи.

Той я изгледа свирепо, при което я затрудни още повече да запази лицето си безизразно.

Тя прочисти гърлото си.

— Обмислял ли си да, ъ, да се въведеш в ред?

— Не — сопна се той. — Предпочитам да приличам на мърляв глупак.

Грейс трепна при тези думи.

— Сега слушай — продължи той, като изглеждаше много решителен. — Амелия ще повтори това, което ти казах, но е наложително да не й казваш за мистър Одли.

— Никога не бих го сторила — бързо каза Грейс. — Не е моя работа.

— Добре.

— Но тя ще иска да знае защо си, ъ… — о, Боже, как да го каже любезно?

— Не знаеш защо — изрече той гладко. — Просто й кажи това. Защо би заподозряла, че знаеш нещо повече?

— Знае, че те смятам за приятел — каза Грейс. — И още повече, аз живея тук. Слугите винаги знаят всичко. Тя знае и това.

— Ти не си слугиня — измърмори той.

— Такава съм и ти го знаеш — отговори му, почти развеселена. — Единствената разлика е в това, че ми е позволено да нося по-хубави дрехи и от време на време да разговарям с гостите. Но те уверявам, наясно съм с клюките в цялото домакинство.

За няколко секунди той не направи нищо друго, освен да я гледа втренчено, сякаш я чакаше да се разсмее и да каже: Само се шегувам! Най-накрая той промърмори нещо под носа си, което бе сигурна, че не е предназначено да разбере — и наистина не го разбра — клюките на слугите понякога бяха неприлични, но никога обидни.

— Заради мен, Грейс — каза той, а очите му се взряха в нейните, — ще бъдеш ли така добра да й кажеш, че не знаеш?

Това бе най-близкото до молба, което някога бе чувала от него и я остави объркана и в неловко положение.

— Разбира се — бързо каза тя. — Имаш думата ми.

Той рязко кимна.

— Амелия те очаква.

— Да. Да, разбира се — Грейс забърза към вратата, но когато дланта й докосна дръжката, откри, че не е напълно готова да тръгне. Обърна се, поглеждайки още веднъж лицето му.

Той не беше на себе си. Никой не можеш да го вини, бяха най-необикновените два дни. Но все пак, това я тревожеше.

— Всичко наред ли е? — попита го.

И незабавно съжали, че го е казала. Лицето му сякаш се раздвижи и изкриви и тя не можеше да е сигурна дали ще се разсмее или разплаче. Но знаеше, че не иска да става свидетел и на двете.

— Не, не ми отговаряй — измърмори тя и избяга от стаята.