Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Херцозите Уиндъм (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Duke of Wyndham, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 129гласа)

Информация

Форматиране
in82qh(2012)

История

  1. —Добавяне

Седемнадесета глава

Пет дни по-късно, по море

Джак не прекосяваше Ирландско море за първи път. Дори не за втори или трети. Чудеше се дали безпокойството ще го напусне някога, дали някой ден ще може да погледне към тъмните, буйни води под себе си и да не мисли за баща си, потъващ под повърхността, срещайки смъртта си.

Дори преди да се запознае със семейство Кавендиш, когато баща му бе просто мимолетна фантазия в ума му, не харесваше плаването.

И все пак бе тук. На релинга. Изглежда не бе в състояние да се въздържи. Не можеше да се намира на кораб и да не погледне през борда. А после и надолу.

Този път пътуването бе спокойно, макар това да не го успокои много. Не че се страхуваше за собствената си безопасност. Просто му се струваше толкова ужасяващо, да се плъзга по гроба на баща си. Искаше да се свърши. Искаше отново да стъпи на твърда земя. Дори, тази земя да е Ирландия.

Последният път, в който си бе у дома…

Джак стисна устни, а после и очите си. Последният път, в който си бе у дома бе, за да върне тялото на Артър.

Бе най-трудното нещо, което някога бе правил. Не само защото сърцето му се разбиваше отново и отново с всяка миля, дори не и защото се ужасяваше от пристигането си у дома. Как би могъл да се изправи пред леля си и чичо си, носейки мъртвия им син?

Сякаш всичко това не бе достатъчно, а и беше дяволски трудно да придвижи тялото от Франция през Англия, до Ирландия. Трябваше да намери ковчег, което бе изненадващо трудно по средата на война. „Търсене и предлагане“, каза му един от приятелите му след първия им неуспешен опит да се сдобият с ковчег. Имаше много мъртъвци. Ковчезите бяха най-големият лукс на бойното поле.

Но той бе упорит и бе следвал буква по буква насоките, които му даде собственика на погребалното бюро, докато пълнеше дървения ковчег със стърготини и го запечатваше с катран. Дори и така накрая миризмата се бе просмукала и докато стигне до Ирландия никой кочияш не искаше да приеме товара му. Трябваше да купи свой собствен фургон, за да закара братовчед си у дома.

Пътуването бе объркало и собственият му живот. Армията отказа молбата му и не му даде възможност да се погрижи за тялото. Беше принуден да продаде длъжността си срещу известна сума. Това бе най-малкото, което можеше да стори за семейството си. Но трябваше да напусне служба, за която беше роден. Училището го бе измъчило истински, претърпяваше провал след провал. Бе изкарал някак си, най-вече с помощта на Артър, който виждайки усилията му дискретно се опитваше да му помага.

Но университетът — мили Боже, все още не можеше да повярва, че го окуражиха да постъпи. Знаеше, че ще е катастрофа, но момчетата от Портора Роял отиваха в университет. Просто така бе прието. Но Артър бе по-малък с една година, а без него, Джак нямаше никакъв шанс за успех. Провалът щеше да е твърде ужасяващ, така че той се постара да го изгонят. Не че използва кой знае колко въображение да намери начин да се държи неподобаващо за студент в Тринити Колидж.

Върна се у дома в немилост и решиха, че може да се справи добре в армията. Така че се записа. Пасна му идеално. Най-накрая място, където можеше да се чувства добре и да пожъне успехи без книги, документи и пера. Не че не бе интелигентен. Просто мразеше книгите, документите и перата. Причиняваха му главоболие.

Но с всичко това бе свършено и ето го сега, пътуваше обратно към Ирландия за първи път от погребалната служба на Артър. А имаше вероятност и да е херцогът на Уиндъм, което му гарантираше цял проклет живот, изпълнен с книги, документи и пера.

И главоболия.

Той хвърли поглед на ляво и видя Томас, да стои на носа с Амелия. Сочеше към нещо — вероятно птица, след като Джак не можеше да види нищо друго интересно. Амелия се усмихваше, може би не широко, но достатъчно, за да успокои малко вината, която Джак чувстваше заради сцената в Белгрейв, когато бе отказал да се ожени за нея. Не че можеше да направи нещо друго. Те наистина ли мислеха, че той ще вдигне ръце и ще каже: О, да, дайте ми, която и да е! Само ще се покажа в църквата и ще бъда благодарен.

Причината, не бе в това, че на лейди Амелия нещо не й бе наред. Всъщност, човек би — и вероятно щеше — да намери и много по-лоши варианти, ако бе принуден да се ожени. А ако не бе срещнал Грейс…

Може би щеше да се съгласи да го стори.

Той чу някой да се приближава и когато се обърна, тя беше там, сякаш призована от мислите му. Бе оставила бонето си и бризът рошеше тъмната й коса.

— Много е хубаво тук — каза тя, облягайки се на релинга до него.

Той кимна. Не я бе виждал често по време на пътуването. Херцогинята бе избрала да остане в каютата си и Грейс трябваше да се грижи за нея. Не се бе оплакала, разбира се. Тя никога не се оплакваше, а честно казано, той предполагаше, че нямаше причина да го прави. Това й бе работата, все пак, да бъде до херцогинята. Все пак, не можеше да си представи по-малко приятно място. А и знаеше, че той никога не би издържал много на такъв пост.

Скоро, помисли си той. Скоро тя щеше да е свободна. Щяха да се оженят и ако Грейс не искаше, никога повече нямаше да види херцогинята. Джак не се интересуваше дали стария прилеп му е баба. Тя беше зла, егоистична и не възнамеряваше да разменя и дума с нея, след като всичко това свършеше. Ако се окажеше, че е херцог, щеше да купи онази ферма в Западните острови и да я прати да си опакова багажа. А ако не беше, планираше да хване Грейс за ръка, да я изведе от Белгрейв и повече да не погледне назад.

Беше хубава мечта, в интерес на истината.

Грейс погледна надолу, взирайки се във водата.

— Не е ли странно — зачуди се тя, — колко бързо се движим.

Джак хвърли поглед към платната.

— Вятърът е добър.

— Знам. Има смисъл, разбира се — тя вдигна поглед и се усмихна. — Просто никога не съм се качвала на кораб досега.

— Никога? — бе трудно да си го представи.

Тя поклати глава.

— Не и на такъв. Родителите ми ме изведоха да гребем с лодка по езерото веднъж, но това бе просто за забавление — отново погледна надолу. — Никога не съм виждала водата толкова забързана. Кара ме да искам да се наклоня и да си потопя пръстите в нея.

— Студена е — каза Джак.

— Е, да, разбира се — тя се наклони, шията й се изви, сякаш за да улови вятъра по лицето си. — Но все още ми се иска да я докосна.

Той сви рамене. Трябваше да е по-словоохотлив, особено с нея, но си помисли, че вижда първата следа от земя на хоризонта и стомахът му се присви и се сгърчи.

— Добре ли си? — попита Грейс.

— Добре съм.

— Изглеждаш малко позеленял. Да нямаш морска болест?

Де да беше така. Никога не хващаше морска болест. По-скоро бе земна болест. Не искаше да се връща. Бе се будил посред нощ, сврян в малката си каюта, лепнещ от пот.

Трябваше да се върне. Знаеше, че трябва. Но това не означаваше, че много голяма част от него не иска страхливо да се обърне и да избяга.

Чу как Грейс затаява дъх и когато погледна към нея, тя сочеше напред, а лицето й светеше от въодушевление.

Това определено бе най-красивото нещо, което някога бе виждал.

— Това Дъблин ли е? — попита тя. — Там?

Той кимна.

— Пристанището. Същинският град е малко по-навътре.

Тя проточи шия, което щеше да е смешно, ако не бе изпаднал в такова жалко настроение. Нямаше начин да види нещо от това разстояние.

— Чувала съм, че е очарователен град — каза тя.

— Има много забавления.

— Жалко. Едва ли ще прекараме много време там.

— Не. Херцогинята е нетърпелива да продължим по пътя си.

— А ти не си ли?

При това, той си пое дъх и потри очи. Беше уморен и нервен и се чувстваше така, сякаш присъства на падението си.

— Не — отвърна й. — Ако трябва да съм честен, ще съм много щастлив да остана точно тук, на този кораб и на този релинг, до края на живота си.

Грейс се обърна към него със сериозни очи.

— С теб — каза й нежно. — Тук, на този релинг, с теб.

Той отново погледна към хоризонта. Дъблин сега бе повече от петънце на хоризонта. Скоро щеше да може да различи сградите и корабите. От лявата си страна можеше да чуе как Томас и Амелия говореха. И те сочеха към водата, гледайки как пристанището сякаш нарастваше пред очите им.

Джак преглътна. Възелът в стомаха му също нарастваше. Мили Боже, беше почти смешно. А ето го него, отново в Ирландия, принуден да се изправи пред семейството си, пред което се бе провалил преди толкова много години. И ако това не бе достатъчно лошо, можеше да се окаже херцога на Уиндъм, титла, за която бе изключително неподготвен.

Отгоре на всичко, защото никое зло не идва само, трябваше да е постоянно в компанията на херцогинята.

Искаше да се разсмее. Беше смешно. Трябваше да бъде смешно. Ако не беше смешно, тогава по дяволите трябваше да се разплаче.

Но изглежда не можеше да се разсмее. Погледна към Дъблин, извисяващ се в далечината.

Бе твърде късно за смях.

* * *

Няколко часа по-късно, в „Ръцете на Кралицата“, Дъблин

— Не е твърде късно!

— Госпожо — Грейс опита да звучи възможно най-спокойно и разумно, — минава седем. Всички сме уморени и гладни, а пътищата са тъмни и не ги познаваме.

— Той ги познава — сопна се херцогинята, сочейки с глава към Джак.

— Аз съм уморен и гладен — сопна й се на свой ред той, — и благодарение на вас вече не пътувам по пътищата на лунна светлина.

Грейс прехапа устната си. Пътуваха от три дни и човек можеше почти да преброи напредъка им по нарастващата му избухливост. Всяка миля, която ги водеше по-близо до Ирландия сякаш откъсваше частица от търпението му. Бе станал мълчалив и затворен, толкова нетипично за мъжа, когото познаваше.

Мъжът, в когото се бе влюбила.

Бяха стигнали до пристанището на Дъблин в късния следобед, но докато съберат вещите си и се придвижат до града, бе станало почти време за вечеря. Грейс не бе яла много по време на плаването и сега, когато отново стоеше на повърхност, която не се клатеше и люлееше под нея, откри, че умира от глад. Последното нещо, което искаше, е да продължи към Бътлърсбридж, малкото градче в окръг Кейвън, където Джак бе израснал.

Но херцогинята бе свадлива както винаги, така че и шестимата стояха в предната стая на хана, а тя се опитваше да наложи скоростта и посоката на пътуването им.

— Не искате ли да уредите този въпрос веднъж завинаги? — настоя тя, обръщайки се към Джак.

— Не особено — бе наглият отговор. — Определено не толкова, колкото искам парче овчарски пай и халба ейл. — Джак се обърна към останалите и Грейс изпита болка от изражението в очите му. Беше притеснен. Тя нямаше никаква представа от какво.

Какви демони го чакаха тук? Защо бе посещавал роднините си толкова рядко? Беше й казал, че е имал прекрасно детство, че обожава осиновителите си и не би ги заменил за нищо на света. Нима всеки не мечтаеше за това? Нима той не искаше да си иде у дома? Не разбираше ли какъв щастливец е да има дом, в който да се върне?

Грейс би дала всичко за това.

— Госпожице Евърслей — каза Джак и кимна учтиво. — Лейди Амелия.

Двете дами направиха реверанс, докато той излизаше.

— Мисля, че идеята му е добра — промърмори Томас. — Вечеря звучи много по-привлекателно, отколкото нощ на пътя.

Херцогинята рязко извъртя глава към него и втренчено го изгледа.

— Не че — каза той с извънредно безчувствен поглед, — се опитвам да отложа неизбежното. Дори херцозите, които скоро ще бъдат заменени огладняват.

Лорд Кроуланд се изсмя гласно на това.

— Хвана те, Аугуста — каза той добродушно и се запъти да си поръча питие.

— Ще вечерям в стаята си — обяви херцогинята. Тонът й бе предизвикателен, сякаш очакваше някой да възрази, но разбира се, никой не го стори. — Госпожице Евърслей — излая тя, — погрижете се за мен.

Грейс въздъхна уморено и понечи да я последва.

— Не — каза Томас.

Херцогинята не повярва на ушите си.

— Не? — повтори тя ледено.

Грейс се обърна и погледна Томас. Какво ли имаше предвид? Нямаше нищо необикновено в получената заповед. Грейс бе нейна компаньонка. Това бе едно от нещата, за които бе наета.

Но Томас се взираше в баба си, и малка подмолна усмивка повдигаше ъгълчетата на устата му.

— Грейс ще вечеря с нас. В трапезарията.

— Тя е моя компаньонка — изсъска херцогинята.

— Вече не.

Грейс задържа дъха си, докато наблюдаваше сцената. Отношенията между Томас и баба му никога не бяха сърдечни, но това изглежда бе доста над обичайното. И той сякаш се забавляваше.

— След като все още не съм премахнат от поста си — каза бавно, очевидно наслаждавайки се на всяка дума, — позволявам си свободата да предприема някои действия в последната минута.

— За какво по дяволите говорите? — настоя херцогинята.

— Грейс — каза Томас, обръщайки се към нея, в очите му сияеха приятелство и спомени, — официално си освободена от задълженията си към баба ми. Когато се върнеш обратно, ще откриеш малка вила, приписана на твое име, заедно със средства, достатъчни, за да те осигурят през остатъка от живота ти.

— Луд ли сте? — изпелтечи херцогинята.

Грейс само се взря в него шокирана.

— Трябваше да го направя отдавна — каза той. — Бях прекалено егоистичен. Не можех да понеса мисълта да живея с нея — той наклони глава към баба си — без теб, служеща като буфер.

— Не знам какво да кажа — прошепна тя.

— Обикновено бих препоръчал „Благодаря“, но след като аз съм този, който благодари на теб, едно „Ти си принц сред мъжете“ ще свърши работа.

Грейс успя да се усмихне колебливо и прошепна:

— Ти си принц сред мъжете.

— Винаги е приятно да го чуеш — каза Томас. — Сега, ще се присъединиш ли към нас за вечеря?

Грейс се обърна към херцогинята, която бе почервеняла от ярост.

— Ти, пресметлива малка курво — изсъска тя. — Мислиш ли, че не знам каква си? Мислиш ли, че ще ти позволя да стъпиш в дома ми отново?

Грейс се взря в нея с тих шок, после каза:

— Възнамерявах да предложа помощта си за остатъка от пътуването, след като никога не бих си помислила да ви напусна, без да дам подходящо и вежливо предизвестие, но размислих — тя се обърна към Амелия, с притиснати до тялото ръце. Трепереше. Не бе сигурна дали от шок или от радост, но трепереше. — Може ли да споделя стаята ти тази вечер? — попита я. Защото със сигурност нямаше да остане с херцогинята.

— Разбира се — отвърна бързо Амелия. Тя провря ръката си в тази на Грейс. — Нека да вечеряме сега.

По-късно Грейс реши, че това е най-хубавия овчарски пай, който някога е опитвала.

* * *

Няколко часа по-късно, Грейс се взираше в тъмнината през прозореца, докато Амелия спеше.

Бе опитала да заспи, но умът й все още бръмчеше от удивителната щедрост на Томас. Освен това се чудеше къде бе отишъл Джак — не беше в трапезарията, когато тя, Томас и Амелия отидоха, и никой изглежда не знаеше какво бе станало с него.

Освен това, Амелия хъркаше.

Грейс се наслаждаваше на гледката на Дъблин под себе си. Не бяха в центъра на града, но улицата бе достатъчно оживена. Виждаха се хора, бързащи по задачите си и чужденци, тръгнали за пристанището или идващи от там.

Почувства се странно от новопоявилото се чувство за свобода. Все още не можеше да повярва, че бе тук, делеше леглото с Амелия, а не бе свита на неудобен стол до леглото на херцогинята.

Вечерята се бе оказала весело преживяване. Томас бе в необикновено добро настроение, като се имаше предвид случилото се. Не бе казал нищо повече за щедрия си подарък, но Грейс знаеше защо го бе направил. Ако Джак се окажеше истинския херцог — а Томас бе убеден, че случаят ще е такъв — тогава тя не можеше да остане в Белгрейв.

Не би могла да понесе да разбива сърцето си всекидневно през остатъка от живота си.

Томас знаеше, че се бе влюбила в Джак. Не го бе казала, не и категорично, но той я познаваше добре. Със сигурност го знаеше. За да се държи така щедро, при условие, че се бе влюбила в мъжа, който можеше да е причината за падението му…

Очите й се пълнеха със сълзи всеки път, щом си помислеше за това.

И така, сега тя бе независима. Независима жена! Харесваше й как звучи. Щеше да спи до обяд всеки ден. Щеше да чете книги. И да се наслаждава на всичко това поне за няколко месеца, а после щеше да намери нещо смислено, което да прави. Благотворителност, може би. Или да се научи да рисува с акварелни бои.

Звучеше упадъчно. Звучеше съвършено.

И самотно.

Не, реши твърдо тя, щеше да има приятели. Имаше много приятели в областта. Доволна бе, не се налагаше да напуска Линкълншир, дори това да значеше, от време на време пътят й да се пресича с този на Джак. Линкълншир бе домът й. Познаваше всички и те я познаваха, а репутацията й нямаше да бъде поставена под въпрос, дори да живееше сама. Щеше да живее в мир и уважение.

Щеше да бъде хубаво.

Но самотно.

Не. Не самотно. Щеше да има средства. Можеше да посети Елизабет, която щеше да се омъжи за своя граф от юга. Можеше да се присъедини към един от онези женски клубове, които майка й толкова бе обичала. Ще се срещат всеки вторник следобед, претендирайки, че ще дискутират изкуство и литература и новините от деня. Но срещите, състояли се в Силсби, бяха огласяни от твърде много смях, което едва ли означаваше, че са се обсъждали точно тези теми.

Нямаше да бъде самотна.

Отказваше да бъде самотна.

Отново погледна към Амелия, която похъркваше в леглото. Горкото същество. Грейс често бе завиждала на момичетата Уилоуби за мястото им в обществото. Бяха дъщери на граф, с безупречно родословие и щедри зестри. Чувстваше се наистина странно, че бъдещето й сега бе толкова предвидимо, докато това на Амелия бе твърде неясно.

Но бе осъзнала, че Амелия може да контролира съдбата си толкова, колкото й самата тя. Баща й, й бе избрал съпруг преди дори да може да говори, преди да я опознае, и да разбере каква е. Как можеше да знае, гледайки към пеленачето на по-малко от година, дали ще е подходяща за живота на херцогиня.

През целия си живот Амелия бе стояла, чакайки Томас да се реши да се ожени за нея. И дори и да не се омъжеше за някой от двамата херцози на Уиндъм, тя все пак се чувстваше задължена да следва заповедите на баща си.

Грейс точно се обръщаше отново към прозореца, когато чу шум в коридора. Стъпки, реши тя. Мъжки стъпки. Не можа да се въздържи, и забърза към вратата, отвори я съвсем малко и надзърна навън.

Джак.

Изглеждаше раздърпан, уморен и болезнено сломен. Мръщеше се в тъмното, и опитваше да разбере коя стая е неговата.

Грейс компаньонката щеше да се прибере обратно в стаята си, но Грейс независимата жена бе някак си по-дръзка и пристъпи навън, прошепвайки името му.

Той вдигна поглед. Очите му просветнаха и Грейс със закъснение си спомни, че все още е по нощница. Не бе нещо разголено. Всъщност, бе много по-покрита, отколкото щеше да бъде във вечерна рокля. Въпреки това обгърна с ръце тялото си, докато пристъпваше напред.

— Къде беше? — прошепна тя.

Той сви рамене.

— Тук и там. Посетих стари приятели.

Нещо в гласа му бе не както трябва.

— Наистина ли? — попита тя.

— Не — той я погледна, после потри очи. — Бях отсреща на улицата. Хапнах си овчарски пай.

Грейс се усмихна.

— С халба ейл?

— С две всъщност — тогава той се усмихна, смутено и по момчешки, в опит да прогони изтощението от лицето си. — Липсваше ми.

— Ирландският ейл?

— Онова английско нещо е помия в сравнение с него.

Грейс почувства как се сгрява вътрешно. Виждаше хумор в очите му, за пръв път от дни. Беше странно — защото си мислеше, че ще бъде мъчение да е близо до него, да бъде с него, да чува гласа му и да вижда усмивката му. Но всичко, което чувстваше сега, бе щастие. И облекчение.

Не можеше да понесе да е нещастен. Нуждаеше се той да е себе си. Дори да не можеше да го има за себе си.

— Не бива да излизаш в този вид — каза той.

— Знам. Не трябва — тя поклати глава, но не помръдна.

Той направи гримаса и погледна към ключа си.

— Не мога да си намеря стаята.

Грейс взе ключа и го разгледа.

— Четиринадесет — каза тя. Вдигна очи. — Светлината е слаба.

Той кимна.

— Нататък е — каза му, сочейки надолу по коридора. — Минах покрай нея по пътя за насам.

— Стаята ти приемлива ли е? — попита я. — Достатъчно ли е голяма за теб и херцогинята?

Грейс ахна. Той не знаеше. Напълно бе забравила. Джак вече бе излязъл, когато Томас й каза за вилата.

— Не съм с херцогинята — каза тя, неспособна да сдържи вълнението си. — Аз…

— Някой идва — прошепна той грубо и наистина, се чуха гласове и стъпки по стълбите. Джак започна да я избутва обратно в стаята й.

— Не, не мога — тя заби пети в земята. — Амелия е там.

— Амелия? Защо би… — той измърмори нещо под носа си и после я дръпна след себе си по коридора. Към стая номер четиринадесет.