Светослав Минков
Sérénade mélancolique (2)

II

„Дяволската пеперуда“ беше едно подземно кабаре, където се събираха престъпници и студенти. За първите кабарето представляваше сигурно скривалище, а за вторите — ресторант, където всеки можеше да получи храна на най-евтина цена.

Аз се числех към студентите, но ако ми се удадеше удобен случай, с удоволствие бих се присъединил към компанията на престъпниците. Казвам удобен случай, защото, за да бъдеш приет за член на такова едно общество от престъпници, преди всичко трябва да положиш изпит: ограбване на каса, добре скроено изнудване, умело извършено убийство или друг подобен подвиг от рода на крупното престъпление.

Залата на кабарето се осветляваше от триъгълна виолетова лампа, за абажур на която служеше една грамадна пеперуда от черно кадифе. И абажурът беше поставен така, че светлината излизаше през очите на пеперудата. Тази оригинална лампа привличаше погледа на всеки новодошел и придаваше една тайнственост на околната обстановка.

На старото разкордирано пиано седеше Fräulein Elsa, която импровизираше валсове и акомпанираше онези, които изразяваха желание да пеят.

От време на време край масите минаваше Скорпиона — съдържателят на кабарето, — който изпълняваше поръчките. Когато някой от клиентите му изпиеше повече, отколкото трябва, и заспеше на масата, той претърсваше джобовете му и после го изхвърляше най-безцеремонно на улицата. Но Скорпиона имаше и добри черти. Така например на нас, които се хранехме само веднъж през деня и които със своята съботна разточителност бяхме спечелили доверието му, се отпущаше кредит. Но достигнеше ли задължението ни сумата тридесет крони, ние трябваше да напущаме кабарето. И тогава бяха най-тежките дни от живота ми и кой знае, ако фрау Марта не ми беше давала закуска, аз сигурно щях да умра от глад. В събота ние получавахме заплатите. Тогава изплащахме задълженията си, пиехме цялата нощ, оставаха ни пари даже и за другия ден. А от понеделник кредитът се подновяваше.

Между редовните посетители на кабарето беше и Ото Клингер — един от онези вечни студенти, които носят дълги коси и пишат стихове. И с този занаят на стихоплетство той си беше наредил един завиден живот. Защото всеки от „Дяволската пеперуда“ имаше по една любовница. А за две чаши абсент желаещите получаваха любовни куплети от сто реда. Освен това авторското право не беше застъпено, тъй че всяко стихотворение можеше да носи чужд подпис.

Аз напомням за Ото Клингер само за това, защото впоследствие той ми се оказа нужен. Една вечер отидох при него и му поръчах стихове. Няма нищо смешно в това. Поръчах му стихове, постъпих тъй, както постъпваха и другите. Но аз заплатих по три абсента, защото, както се изрази той, „убих чувството му“, т.е. поисках стихотворенията да бъдат написани не в духа на онази болезнена сантименталност, която лъхаше почти от всеки ред на неговите любовни мадригали.

А след няколко дена аз имах вече една тетрадка с около двадесет стихотворения, които мислех да изпратя на пана Паола. В това време обаче се случи нещо, което ме обезкуражи и предаде на отчаяние. Фрау Марта ми съобщи, че пана Паола е тежко болна. А два дена по-късно аз получих известие за нейната смърт. Да, пана Паола беше мъртва. Аз не можех да скърбя. Животът ми беше разбит.

Излязох, когато изнасяха покойницата. Но може ли някой да има представа за онзи ужас, който ме облада, когато в червения ковчег видях жена с обезобразено лице и изкривена уста. Нима това беше пана Паола, нима това беше жената, която мечтаех с мъката на недостижимото?

Аз се разочаровах, аз заплаках тогава, защото моят бог беше белязан с печата на поразяваща грозота…