Светослав Минков
Sérénade mélancolique (1)

Светослав Минков
Sérénade mélancolique

I

Работех като разпоредител в един кинематограф, близо до Кралската опера. И непрестанно ме измъчваше мисълта, че новата ми квартира се намира в осемнадесетия бецирк. Защото да живееш в осемнадесетия бецирк и да отиваш на работа в първия — това значи да даваш половината от заплатата си само за поправка на обущата. А по онова време всичките ми разходи бяха тъй старателно изчислени, че даже и трамваите се кичеха с понятието на един завиден лукс.

Но може би аз щях да се откажа от трите чаши абсент, които пиех всяка вечер у „Дяволската пеперуда“, и да си взема квартира по-близо до центъра, ако не се случиха събития, които ме принудиха да остана.

Стаята, която бях наел, се намираше на петия етаж на едно грамадно здание и не се отличаваше с особена мобелировка. Една маса, един счупен креват и едно кресло от избеляло червено кадифе. Но за оправдание на думите „добре мобелирана стая“ служеха още и няколко картини, които въпреки позлатените си рамки откриваха баналността на една старомодна безвкусица. Цветя и плодове.

Всичко това, разбира се, накърняваше твърде много чувството ми към естетика. Но друго едно обстоятелство пращаше по дяволите това чувство: всяка сутрин фрау Марта оставяше на масата ми чаша weisskafe и малко бутерброд. И тоя жест на фрау Марта ме радваше неимоверно, защото за такъв един бродяга като мене сутрешната закуска имаше едно спасително преимущество. Тя заместваше обяда. А може би доволството ми щеше да продължи и за в бъдеще, ако не срещнах онази жена, която хвърли тъмна сянка над светлите дни на моя разпътен живот.

Вечерта след пренасянето ми в новата квартира хазайката дойде при мен и ми съобщи, че ако след полунощ чуя да свири някой на цигулка, да не се учудвам никак на това, защото другият й квартирант — пана Паола Креминска — е натура със забележително странни привички. Така например всяка нощ към един часа и половина тя свирела на цигулката си и по такъв начин лишавала фрау Марта от възможността да спи. И ако аз съм желаел, тя можела да се оплаче. Тогава пана Паола би престанала да безпокои както мен, така и нея.

Но когато аз започнах да обяснявам на фрау Марта, че всеки е свободен да прави каквото си ще, даже и тогава, когато вреди на другите, тя плесна с ръце и учудено ме изгледа. И после, отчаяна от това, че новият й квартирант е още по-неблагонадежден от пана Паола, тя излезе из стаята ми и ядосана тръшна вратата след себе си.

Към един часа аз наистина чух да се свири на цигулка. Мелодията ми беше позната — Sérénade mélancolique.

Sérénade mélancolique бях слушал отдавна и нейната музика не ми беше направила особено впечатление. Но сега, може би поради късния час, може би за това, че Sérénade mélancolique се свиреше с едно виртуозно изпълнение, аз трепнах и внимателно се вслушах. Пана Паола повтори Sérénade mélancolique, изсвири я за трети, за четвърти, за пети път. Видимо, на нея харесваше музиката на тази серенада. И когато тя престана да свири, когато и последните ноти отзвучаха като далечно ехо, аз за дълго останах замислен.

На сутринта аз поисках от фрау Марта извинение за онези неволно казани думи, когато тя ми съобщи, че пана Паола нарушавала спокойствието й. Това, разбира се, беше една хитрост от моя страна. Аз исках по такъв начин да предразположа фрау Марта към себе си и да получа някои сведения относно личността на пана Паола. И това напълно ми се удаде. Фрау Марта ме извини, нещо повече даже: трогната от моето разкаяние, тя ми предложи чаша weisskafe и бутерброд. И от този ден всяка сутрин аз получавах безплатно закуска.

Попитах я за пана Паола.

Според думите на фрау Марта тя живеела от две години в нейната къща. До днес обаче никой не я е посещавал, тя водела един уединен живот и никак не се интересувала от това, което ставало наоколо. Пана Паола била полякиня, родом от Варшава.

— Но положително ли знаете, че тук, във Виена, тя няма нито един близък, нито един познат? — попитах аз.

— Разбира се. Та нали аз виждам кой идва тук. Досега поне никой не е питал за нея. А ако тя имаше познати, струва ми се, не би й тегнала толкова много скуката, от която тя постоянно ми се оплаква. Тя е така самотна, така отчуждена…

И като въздъхна, фрау Марта разказа отново за лошата привичка на пана Паола.

— Вижте, господине, вразумете я поне вие! — каза тя на излизане.

Но аз съвсем не мислех да изпълнявам желанието на хазайката си. Напротив, ако пана Паола престанеше да свири вечер, аз бих употребил всички средства, за да се противопоставя на това зло.

И мислите ми непрестанно се носеха около пана Паола и през деня аз бях толкова разсеян, че в кинематографа, където работех, направих даже една грешка, която ме разобличи като неопитен разпоредител.

Очаквах с нетърпение вечерта. И когато последното представление в кинематографа свърши, аз веднага взех шапката си и бързо закрачих към къщи. Не се отбих даже и в „Дяволската пеперуда“ — моето любимо място за почивка.

Минавах край локали, където имаше много японски абажури и много напудрени жени, минавах край палатките на пътуващи циркове и неведнъж дрезгавият глас на клоуните ме приканваше на забавни сензации.

Но аз не обръщах внимание на това, което друга вечер мамеше душата ми със съблазните на веселия живот. Аз бързах към къщи, за да чуя Sérénade mélancolique, горях от желание да узная още нещо за пана Паола. И когато стигнах там — в онази неприветна стаичка на петия етаж, — аз паднах на кревата от умора. Не помня колко време съм прекарал в такова състояние, но знам, че когато станах от кревата, в съседната стая се свиреше на цигулка. И аз прилепих ухото си до стената и сега, както и миналата нощ, чух Sérénade mélancolique. И с всяко ново повтаряне нейната мелодия се врязваше властно в душата ми, аз разбирах, че се разкрива нечия тайна, с мене ставаше нещо. Защото това беше дивият смях на съдбата, това беше песента на отвергнатите, това беше бялата литургия на любовта.

А няколко нощи по-късно аз мечтаех за пана Паола. Но дотогава аз нито веднъж не бях я виждал. И кой знае, може би този странен характер на любовта ми се предаде и на събитията, за които мисля да разкажа.

I

Работѣхъ като разпоредитель въ единъ кинематографъ, близо до Кралската Опера. И непрѣстанно ме измѫчваше мисъльта, че новата ми квартира се намира въ осемнадесетия бециркъ. Защото да живѣешъ въ осемнадесетия бециркъ и да отивашъ на работа въ първия — това значи да давашъ половината отъ заплатата си само за поправка на обущата. А по онова врѣме всичкитѣ ми разходи бѣха тъй старателно изчислени, че даже и трамваитѣ се кичеха съ понятието на единъ завиденъ луксъ.

Но, може би, азъ щѣхъ да се откажа отъ тритѣ чаши абсентъ, които пиехъ всѣка вечерь у „Дяволската Пеперуда“, и да си взема квартира по-близу до центъра, ако не се случиха събития, които ме принудиха да остана.

Стаята, която бѣхъ наелъ, се намираше на петия етажъ на едно грамадно здание и не се отличаваше съ особена мобелировка. Една маса, единъ счупенъ креватъ и едно кресло отъ избѣлѣло червено кадифе. Но за оправдание на думитѣ „добрѣ мобелирана стая“ служеха още и нѣколко картини, които, въпрѣки позлатенитѣ си рамки, откриваха баналностьта на една старомодна безвкусица. Цвѣтя и плодове.

Всичко това, разбира се, накърняваше твърдѣ много чувството ми къмъ естетика. Но друго едно обстоятелство пращаше по дяволитѣ това чувство: всѣка сутринь, фрау Марта оставяше на масата ми чаша weisskafe и малко бутербродъ. И тоя жестъ на фрау Марта ме радваше неимовѣрно, защото за такъвъ единъ бродяга като мене, сутрѣшната закуска имаше едно спасително прѣимущество. Тя замѣстваше понѣкога обѣда. А, може би, доволството ми щѣше да продължи и за въ бѫдаще, ако не срѣщнахъ онази жена, която хвърли тъмна сѣнка надъ свѣтлитѣ дни на моя разпѫтенъ животъ.

Вечерьта, слѣдъ прѣнасянето ми въ новата квартира, хазайката дойде при менъ и ми съобщи, че ако слѣдъ полунощь чуя да свири нѣкой на цигулка, да не се очудвамъ никакъ на това, защото другиятъ й квартирантъ — панна Паола Креминска — е натура съ забѣлѣжително странни привички. Така напримѣръ, всѣка нощь, къмъ единъ часа и половина, тя свирѣла на цигулката си и, по такъвъ начинъ, лишавала фрау Марта отъ вѫзможностьта да спи. И ако азъ съмъ желаелъ, тя можела да се оплаче. Тогава панна Паола би прѣстанала да безпокои както менъ, така и нея.

Но когато азъ започнахъ да обяснявамъ на фрау Марта, че всѣки е свободенъ да прави каквото си щѣ, даже и тогава, когато врѣди на другитѣ, тя плѣсна съ рѫцѣ и очудено ме изгледа. И послѣ, отчаяна отъ това, че новиятъ й квартирантъ е още по-неблагонадежденъ отъ панна Паола, тя излѣзе изъ стаята ми и ядосано тръшна вратата слѣдъ себе си.

Къмъ единъ часа, азъ наистина чухъ да се свири на цигулка. Мелодията ми бѣше позната — Sérénade mélancolique.

Sérénade mélancolique бѣхъ слушалъ отдавна и нейната музика не бѣше ми направила особено впечатление. Но сега, може би, поради късния часъ, може би за това, че Sérénade mélancolique се свирѣше съ едно виртуозно изпълнение, азъ трепнахъ и внимателно се вслушахъ. Панна Паола повтори Sérénade mélancolique, изсвири я за трети, за четвърти, за пети пѫть. Видимо, на нея харесваше музиката на тази серенада. И когато тя прѣстана де свири, когато и послѣднитѣ ноти отзвучаха като далечно ехо, азъ задълго останахъ замислѣнъ.

На сутриньта, азъ поискахъ отъ фрау Марта извинение за онѣзи неволно казани думи, когато тя ми съобщи, че Панна Паола нарушавала спокойствието й. Това, разбира се, бѣше една хитрость отъ моя страна. Азъ искахъ, по такъвъ начинъ, да предразположа Фрау Марта къмъ себе си и да получа нѣкой свѣдения, относно личностьта на панна Паола. И това напълно ми се удаде. Фрау Марта ме извини, нѣщо повече даже: трогната отъ моето разкаяние, тя ми прѣдложи чаша weisskafe и бутербродъ. И отъ този день, всѣка сутринь, азъ получавахъ безплатно закуска.

Попитахъ я за панна Паола.

Споредъ думитѣ на фрау Марта, тя живѣела отъ двѣ години въ нейната кѫща. До днесъ обаче, никой не я е посѣщавалъ, тя водѣла единъ уединенъ животъ и никакъ не се интересувала отъ това, което ставало наоколо. Панна Паола била полякиня, родомъ отъ Варшава.

— Но положително ли знаете, че тукъ, въ Виена, тя нѣма нито единъ близъкъ, нито единъ познатъ? — попитахъ азъ.

— Разбира се. Та нали азъ виждамъ кой идва тукъ. До сега поне, никой не е питалъ за нея. А ако тя имаше познати, струва ми се, не би й тегнела толкова много скуката, отъ която тя постоянно ми се оплаква. Тя е така самотна, така отчуждена…

И като въздъхна, Фрау Марта разказа отново за лошата привичка на панна Паола.

— Вижте господине, вразумете я поне вие! — каза тя на излизане.

Но азъ съвсѣмъ не мислѣхъ да изпълнявамъ желанието на хазайката си. Напротивъ, ако панна Паола прѣстанеше да свири вечерь, азъ бихъ употрѣбилъ всички срѣдства, за да се противопоставя на това зло.

И мислитѣ ми непрѣстанно се носѣха около панна Паола, и прѣзъ деня азъ бѣхъ толкова разсѣянъ, че въ кинематографа, кѫдѣто работѣхъ, направихъ даже една грѣшка, която ме изобличи като неопитенъ разпоредитель.

Очаквахъ съ нетърпѣние вечерьта. И когато послѣдното прѣдставление въ кинематографа свърши, азъ веднага взѣхъ шапката си и бързо закрачихъ къмъ кѫщи. Не се отбихъ даже и въ „Дяволската Пеперуда“ — моето любимо мѣсто за почивка.

Минавахъ край локали, кѫдѣто имаше много японски абажури и много напудрени жени, минавахъ край палаткитѣ на пѫтуващи циркове и не веднажъ дрезгавия гласъ на клоунитѣ ме приканяше на забавни сензации.

Но азъ не обръщахъ внимание на това, което друга вечерь мамѣше душата ми съ съблазнитѣ на веселия животъ. Азъ бързахъ къмъ кѫщи за да чуя Sérénade mélancolique, горѣхъ отъ желание да узная още нѣщо за панна Паола. И когато стигнахъ тамъ — въ онази непривѣтна стаичка на петия етажъ — азъ паднахъ на кревата отъ умора. Не помня колко врѣме съмъ прѣкаралъ въ такова състояние, но знамъ, че когато станахъ отъ кревата, въ съсѣдната стая се свирѣше на цигулка. И азъ прилѣпихъ ухото си до стѣната и сега, както и миналата нощь, чухъ Sérénade mélancolique. И съ всѣко ново повтаряне, нейната мелодия се врѣзваше властно въ душата ми, азъ разбирахъ, че се разкрива нечия тайна, съ мене ставаше нѣщо. Защото това бѣше дивия смѣхъ на сѫдбата, това бѣше пѣсеньта на отвергнатитѣ, това бѣше бѣлата литургия на любовьта.

А нѣколко нощи по-късно азъ мечтаехъ за панна Паола. Но, до тогава, азъ нито веднажъ не бѣхъ я виждалъ. И кой знае, може би този страненъ характеръ на любовьта ми, се прѣдаде и на събитията, за които мисля да разкажа.

II.

„Дяволската Пеперуда“ бѣше едно подземно кабаре, кѫдѣто се събираха прѣстѫпници и студенти. За първитѣ, кабарето прѣдставляваше едно сигурно скривалище, а за вторитѣ — ресторантъ, кѫдѣто всѣки можеше да получи храна на най-ефтина цѣна.

Азъ се числѣхъ къмъ студентитѣ, но ако ми се удадеше удобенъ случай, съ удоволствие бихъ се присъединилъ къмъ компанията на прѣстѫпницитѣ. Казвамъ удобенъ случай, защото за да бѫдешъ приетъ за членъ на такова едно общество отъ прѣстѫпници, прѣди всичко, трѣбва да положишъ изпитъ: ограбване на каса, добрѣ скроено изнудване, умѣло извършено убийство, или другъ подобенъ подвигъ отъ рода на крупното прѣстѫпление.

Залата на кабарето се освѣтляваше отъ триѫгълна виолетова лампа, за абажуръ на която служеше една грамадна пеперуда отъ черно кадифе. И абажура бѣше поставенъ така, че свѣтлината излизаше прѣзъ очитѣ на пеперудата. Тази оригинална лампа привличаше погледа на всѣки новодошелъ и придаваше една таинственость на околната обстановка.

На старото разакордирано пияно седѣше Fräulein Elsa, която импровизираше валсове и акомпанираше онѣзи, които изявяваха желание да пѣятъ.

Отъ врѣме на врѣме, край маситѣ минаваше Скорпиона — съдържателя на кабарето — който изпълняваше порѫчкитѣ. Когато нѣкой отъ клиентитѣ му, изпиеше повече отъ колкото трѣбва и заспѣше на масата, той прѣтърсваше джобоветѣ му и послѣ го изхвърляше най-безцеремонно на улицата. Но Скорпиона имаше и добри черти. Така напримѣръ, на насъ, които се хранѣхме само веднажъ прѣзъ деня и които съ своята сѫботна разточителность бѣхме спечелили довѣрието му, се отпущаше кредитъ. Но достигнеше ли задѫлжението ни сумата тридесеть корони, ние трѣбваше да напущаме кабарето. И тогава бѣха най-тежкитѣ дни отъ живота ни и кой знае, ако Фрау Марта не бѣше ми давала закуска, азъ сигурно щѣхъ да умра отъ гладъ. Но въ сѫбота ние получавахме заплатитѣ. Тогава изплащахме задѫлженията си, пиехме цѣлата нощь, оставаха ни пари даже и за другия день. А отъ понедѣлникъ кредита се подновяваше.

Между редовнитѣ посѣтители на кабарето бѣше и Ото Клингеръ — единъ отъ онѣзи вѣчни студенти, които носятъ дълги коси и пишатъ стихове. И съ този занаятъ на стихоплетство той си бѣше наредилъ единъ завиденъ животъ. Защото всѣки отъ „Дяволската Пеперуда“ имаше по една любовница. А за двѣ чаши абсентъ, желаещитѣ получаваха любовни куплети отъ сто реда. Освѣнъ това, авторското право не бѣше застѫпено, тъй че всѣко стихотворение можеше да носи чуждъ подписъ.

Азъ напомнимъ за Ото Клингеръ само за това, защото въ послѣдствие, той ми се оказа нуженъ. Една вечерь азъ отидохъ при него и му порѫчахъ стихове. Нѣма нищо смѣшно въ това. Порѫчахъ му стихове, постѫпихъ тъй, както постѫпваха и другитѣ. Но азъ заплатихъ по три абсента, защото, както се изрази той, „убихъ чувството му“ т.е. поискахъ стихотворенията да бѫдатъ написани не въ духа на онази болезнена сантименталность, която лъхаше почти отъ всѣки редъ на неговитѣ любовни мадригали.

А слѣдъ нѣколко дни, азъ имахъ вече една тетрадка съ около двадесеть стихотворения, които мислѣхъ да изпратя на панна Паола. Въ това врѣме, обаче, се случи нѣщо, което ме обезкуражи и предаде на отчаяние. Фрау Марта ми съобщи, че панна Паола е тежко болна. А два дена по-кѫсно, азъ получихъ извѣстие за нейната смърть. Да, панна Паола бѣше мъртва. Азъ неможехъ да скърбя. Живота ми бѣше разбитъ.

Излѣзохъ, когато изнасяха покойницата. Но може ли нѣкой да има прѣдстава за онзи ужасъ, който ме облада, когато, въ червения ковчегъ, видѣхъ жена, съ обезобразено лице и изкривена уста. Нима това бѣше панна Паола, нима това бѣше жената, която мечтаехъ съ мѫката на недостижното?

Азъ се разочаровахъ, азъ заплакахъ тогава, защото моя богъ бѣше отбѣлѣзанъ съ печата на поразяваща грозота…

III.

Единствения прѣдметъ, който остана отъ панна Паола, това бѣше нейната цигулка. Но Фрау Марта отказа да прибере цигулката, защото, въобще, не искаше да държи при себе си вѣщи отъ умрѣлъ човѣкъ.

Отначало азъ се поколебахъ. Азъ искахъ да унищожа всичко онова, което би могло да ми спомни за панна Паола, за онази печална любовь.

Но азъ не можахъ да устоя прѣдъ изкушението: това бѣше една твърдѣ стара цигулка, отъ прѣди сто и нѣколко години. А човѣкъ можеше да взѣме добри пари за нея. И азъ прибрахъ цигулката.

И отъ този день, азъ затърсихъ развлечения. По цѣли нощи скитахъ изъ улицитѣ, бродѣхъ изъ вертепитѣ и кабаретата, пиехъ до забрава. Но споменитѣ неотстѫпно ме прѣслѣдваха.

А една късна нощь, когато се върнахъ въ кѫщи, случи се такова нѣщо, че азъ едва ли не полудѣхъ. Въ момента, когато оправяхъ леглото си, единъ силенъ трѣсъкъ се чу срѣдъ стаята ми. Капака на кутията, въ която бѣше скрита цигулката на панна Паола, се разтвори, а самата цигулка скочи, прѣлетѣ надъ главата ми и се възправи на масата.

Мнозина нѣма да повѣрватъ на това, което разказвамъ. И много обяснимо е — такова едно необикновено явление никога се не случва; А ако азъ продължа разказа си, тогава всички биха се усъмнили вече въ нормалното състояние на разсъдъка ми.

Въ онази минута, когато азъ седѣхъ вкованъ отъ безграниченъ ужасъ, струнитѣ на цигулката трепнаха и отрониха се звуцитѣ на онази пѣсень, която нѣкога роди моята гибелна любовь — звуцитѣ на Sérénade mélancolique.

Обезумѣлъ отъ страхъ, азъ се спустнахъ къмъ вратата и избѣгахъ на улицата. Но когато се върнахъ на сутриньта, въ стаята ми всичко бѣше наредъ. Кутията съ цигулката, както винаги, седѣше отъ дѣсната страна на кревата ми, покрита съ дебелъ слой прахъ. Дали не бѣхъ се излъгалъ снощи? Абсента, който бѣхъ изпилъ въ порядъчно количество, не бѣше ли възбудилъ въ въображението ми онова невѣроятно правдиво възприятие на дѣйствителность къмъ необикновеното и чудноватото?

Но азъ не разсѫждавахъ много. Грабнахъ цигулката и се запѫтихъ къмъ единъ търговецъ на музикални инструменти. И сдѣлката бѣше отлична. Азъ спечелихъ петстотинъ корони.

Но нека читателя не мисли, че тази моя постѫпка възцари отново въ душата ми спокойствие и безгрижность. Не, стана нѣщо по-лошо.

Бѣше една зимна вечерь. Азъ седѣхъ въ стаята си, прѣдъ камината, и мислѣхъ за днитѣ на своето нерадостно бѫдаще. И, съвсѣмъ ненадѣйно, вратата на стаята ми се отвори и вѫтрѣ влѣзе нѣкакъвъ човѣкъ, облѣченъ твърдѣ странно: бѣло бомбе и свѣтло-синьо палто.

Непознатия се приближи до менъ, усмихна се и каза:

— Хей приятелю, ти злѣ пазишъ споменитѣ си!

Той разкопча палтото си и, за мое крайно очудване и ужасъ, извади отъ тамъ цигулката на панна Паола и я остави на масата. Азъ бихъ счупилъ главата на този нехранимайко, ако той не бѣше прибързалъ да излѣзе изъ стаята ми. Спуснахъ се слѣдъ него, погледнахъ надолу по стѫлбитѣ — нѣмаше никой.

И когато се върнахъ въ стаята и разтворихъ капака на кутията, за да се увѣря, че цигулката, която бѣхъ продалъ, ми е възвърната наистина отново, азъ изкрѣщѣхъ отъ уплаха и застанахъ като вкамененъ. Тамъ, върху тетрадката съ стихотворения, която бѣхъ хвърлилъ отдавна и която кой знае какъ, бѣше попаднала тука, азъ видѣхъ главата на панна Паола. Видѣхъ онова обезобразено лице, онази изкривена уста, прѣхапана въ тържествуваща усмивка.

А нѣкой свирѣше Sérénade mélancolique.