Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Медина (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kiss Me While I Sleep, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 134гласа)

Информация

Форматиране
Xesiona(2012)

История

  1. —Добавяне

Глава тридесет и първа

Тъй като Суейн вече бе номерирал стаите в комплекса и поставил съответните номера на зарядите, Лили знаеше кой експлозив къде трябва да отиде. Той също така й беше показал как да ги постави, така че да получат максимален ефект, но и да са достатъчно добре скрити, за да не бъдат открити докато не евакуират сградата.

Почти свърши. Тази мисъл се въртеше в главата й докато обикаляше коридорите на комплекса, без да се опитва да остава незабелязана. Почти никой не й обръщаше внимание, а и никой не я попита нищо. Като че ли, просто защото беше в комплекса, вече бе доказала правото си да бъде там. Семейство Нерви и д-р Джордано много държаха на сигурността, след първия инцидент, но всички останали като че ли го приемаха съвсем нормално. Броят на персонала не бе висок, тъй като беше почивен ден. Тези, които бяха на работа, сигурно бяха толкова отдадени, че не забелязваха нищо странично, или бяха твърде уморени и сърдити, че са тук, докато всички други почиваха. Наближаваше края на работния ден и много от хората просто убиваха времето. Почти свърши. През последните, невероятно дълги, четири месеца тя бе имала само една цел — отмъщение. Но то бе прераснало в нещо по-голямо. Щеше да довърши, това, което Аврил и Тина бяха започнали. В името на едно малко момиче, което бе умряло още преди да стане жена. Животът на Лили също се бе обърнал драматично, когато бе на осемнайсет, но се бе надявала Зиа да води нормален, щастлив живот; да се омъжи, да има деца, да бъде като мнозинството, като тези, които караха по течението, които се вписваха в тълпата и често не си даваха сметка, колко са щастливи. Те си имаха място в света. Лили бе искала и Зиа да си има такова място, да има нещата, от които самата тя или не бе имала или е била принудена да се откаже от тях.

Какво специално дете беше Зиа! Като че ли по някакъв начин винаги бе знаела, че живота й ще е кратък и го бе живяла на бързи обороти. Всичко я вдъхновяваше и учудваше; непрекъснато говореше, опитвайки се да каже всичко, което може да бъде изречено, докато възрастните просто не започнеха да се смеят и не я предупредиха да се успокои.

Почти свърши, това изпитание. Тя постави поредния заряд на стената зад някакви шкафчета, в които д-р Джордано си държеше документацията за експериментите и резултатите от тях. Заби един детонатор в купчинката Семтекс. Скоро тук щеше да има само пепел. Почти свърши, помисли си тя, докато поставяше експлозива в офиса, където пренасяха всички архиви в цифров вид на компютърни дискове. Един по-малък заряд за всеки компютър и един по-голям за помещението, където бяха дисковете. Всичко трябваше да се унищожи. От изследванията на д-р Джордано не трябваше да остане и помен.

Кабинетът на доктора бе грижа на Суейн, както и двете лаборатории, в които държаха живите вируси. За съжаление, това беше същото място, където се разработваше и ваксината. На Лили й се искаше да има някакъв начин да се спаси работата по ваксината, защото след година или малко повече, човечеството можеше наистина да се нуждае от нея. Нямаше обаче какво да се направи. Нямаше начин да запазят само тази част от проучванията. Лили само се надяваше, че когато настъпеше момента, някоя друга лаборатория, която е работила по същия въпрос, ще може да даде необходимите резултати.

Тя слезе по едни дълги и стръмни стълби в мазето, където постави заряди по важните носещи елементи от конструкцията на сградата, за да са сигурни, че разрушението ще е пълно. Когато се качи отново горе беше задъхана, а сърцето й биеше силно.

Вече не можеше да се залъгва, че ще възвърне силата си. Нямаше съмнение — всяко усилие я оставяше без дъх. Не можеше да определи дали това положение ставаше по-зле, но беше самата истина. Когато имаше възможност, трябваше да потърси добър специалист по сърдечна хирургия, който да й смени тази проклета клапа.

Много от бъдещите й действия зависеха от Родриго Нерви. Щеше да й се наложи да напусне Франция, за това спор нямаше. Всъщност, може би трябваше да напусне Европа. Суейн не бе споменавал нищо, какво ще правят, след като приключеха работата, както и тя не бе повдигала темата. Първо трябваше да видят дали ще има „после“. Опита се да си представи бъдещето сама и не можа. Където и да се видеше, той беше до нея.

За него къде би било безопасно? Със сигурност не и в Южна Америка, а и двамата не можеха да се върнат в Щатите. Може би Мексико или Канада. Това щеше да бъде не толкова далеч от дома. Ямайка също беше възможност. Суейн не обичаше студа, затова Лили предположи, че той не би предпочел Канада, макар това да бе нейния първи избор. Можеха да прекарват летата в Канада, а зимите някъде по на юг.

Един мъж с буйна брада и престилка се размина с нея в коридора, като само й кимна. Поглеждайки през прозореца, тя видя, че слънцето вече залязваше. Краткият декемврийски ден отиваше към края си. Добре бяха преценили времето. В този час вече всички си мислеха за вкъщи.

Зарядите вече бяха поставени без проблеми или намеса, от страна на някой. Бе толкова лесно, че чак беше страшно.

Лили се отправи обратно към кабинета на д-р Джордано. Суейн вече бе там, седнал на удобния диван и пиеше кафе. Доктор Джордано посочи към подноса.

— Моля, налейте си — каза той. — Кафето ще се отрази добре на гърлото ви.

— Мерси — отговори тя.

Беше кашляла толкова много, че нарочно бе разранила гърлото си. Първата глътка горещо кафе успокои раздразнението и тя почти въздъхна от удоволствие.

— Определено имате проблем — обясняваше Суейн на доктора. — Поставихме зарядите без никой да ни пита какво правим или да се обезпокои. Първата ви линия на защита трябва да е това, всички да са нащрек, а хората ви са толкова потопени в работата си, че не мислят за нищо друго.

— Но учените са така — протестира д-р Джордано, разпервайки ръце съвсем по италиански. — Какво мога да направя? Да им кажа да не мислят за работата си?

Свен заклати отрицателно глава.

— Очевидното решение е да имате хора в комплекса, които не са учени — обучен персонал по охраната — а не да се доверявате толкова на електрониката. Трябва да имате и двете. Учуден съм, че охранителната ви фирма не е предложила такова решение.

— Предложиха. Но работата ни тук е толкова специфична, че аз реших да не вкарваме външни хора, които не разбират предпазните мерки, които трябва да взимаме с всички тези вируси.

— Значи това е компромис, който сам сте избрал да направите. По този начин в охраната ви остава голяма дупка, но ако си давате сметка за нея — Суейн сви рамене, като че ли да каже, че нищо не може да направи. — Ще ви изпратя официален доклад с препоръките ми. Изпълнете, тези, които решите. Сега, готов ли сте да видим дали хората ви ще открият зарядите?

Д-р Джордано погледна часовника си.

— Работният им ден почти свърши. Опасявам се, че упражнението ще трябва да е съвсем кратко.

— Разбира се.

Отидоха до интеркома и д-р Джордано натисна копчето, което включваше високоговорителите. Прочисти гърлото си и започна да обяснява какво се е случило този следобед. Лили си представи, как в целия комплекс, работниците се гледат един друг, след което с неохота започват да оглеждат около себе си.

Д-р Джордано отново погледна часовника си.

— Имате пет минути да потърсите поставените имитации на заряди. Не ги пипайте, само ми се обадете и докладвайте.

Той изключи високоговорителя и попита Суейн:

— Колко заряда поставихте?

— Петнадесет.

Зачакаха, поглеждайки часовниците си от време на време. През петте минути се обадиха четири човека. Д-р Джордано въздъхна натъжен и обяви резултатите по високоговорителя. Обърна се отново към Суейн с изражение, което казваше „Какво да направя?“.

Лили седна и започна да разтрива десния си крак, като че ли я болеше. Почувства неочаквана тъга, сега, когато моментът вече бе настъпил. Като си спомни доскорошния си гняв и омраза, защо сега да се чувства тъжна? Но факта си беше факт.

Беше й омръзнало да убива. Чудеше се дали някога изобщо ще може да спре. Родриго Нерви щеше да я търси до края на дните си. Щеше да й се налага да гледа на всеки непознат, като на потенциална заплаха и никога нямаше да може да се отпусне на публично място. Суейн се изправи.

— Не им казахте за учебната евакуация. Това май е добре. Хората ви останаха доста бездушни в това упражнение. Да видим дали ще успея да ги накарам да се пораздвижат. Може ли?

Той посочи системата на интеркома, а д-р Джордано небрежно махна с ръка и се усмихна. Суейн включи високоговорителите и с недодялания си френски каза тревожно и безпрекословно:

— Експлозивите са истински! Станала е грешка! Всички да излязат веднага! Излизайте!

Той се обърна и поведе д-р Джордано навън. Зад тях Лили посегна да извади пистолета си от кобура, но Суейн я погледна скришом и поклати отрицателно глава, изричайки безмълвно „Премести микробуса“.

Лили не можеше да повярва, че не са се сетили за това до сега. Микробусът бе паркиран толкова близо до сградата, че ако не го преместеха нямаше да имат транспорт след това. Той не бе успял до го направи, защото ключовете бяха у нея. В момента бе зает да вади батериите за дистанционното от джоба си и се опитваше да ги сложи, докато вървеше бързо. Сътрудниците с объркани лица излизаха от стаи и лаборатории.

— Какво има, — попита една жена — това шега ли е?

— Не — каза й кратко Лили — побързайте.

Докато излизаха през вратата, тя каза, най-вече заради д-р Джордано:

— Трябва да взема нещо от микробуса — и се затича натам.

Очевидно приели действията й за нещо, което и те самите трябва да направят, всички работници, които бяха дошли с колите си на робота, се затичаха към автомобилите си. Охранителите на входа, при вида на цялата тази необичайна суматоха, излязоха от кабинката си с ръце на прикладите на оръжието, оставяйки ги в кобура, но готови да ги извадят всеки момент. Лили запали микробуса и бързо го премести на заден ход от мястото за паркиране. Д-р Джордано я изгледа смаяно, но Суейн му каза нещо, за да го разсея, посочвайки му какво правят работниците, като в същото време продължаваше да върви бързо и да се отдалечава от сградата, подканяйки доктора да направи същото.

Лили спря микробуса между Суейн и охранителите, като по този начин ги скри от погледите им, но и добави още една преграда между тях и приближаващия взрив. Докато излизаше, чу го да пита:

— Мислите ли, че това са всички?

— Не знам — отговори д-р Джордано — Днес не работят много хора, но колко точно… — той сви рамене.

— Трябва винаги да знаете, иначе как можете да ги преброите? — попита Суейн и за огромно учудване на Лили се обърна и й подаде дистанционното.

— Ти ще имаш честта — каза той.

Тя го бе гледала как изпробва устройството, а и беше й обяснявал как работи, но защо сега се отклоняваше от плана? Нямаше време да го разпитва, защото д-р Джордано вече изглеждаше доста озадачен. Преди да успее да попита нещо или да се усъмни, тя включи устройството. Светна една малка зелена лампичка, показваща, че е включено и тя натисна копчето, което изпращаше сигнал до детонаторите.

Чу се един дълбок, приглушен тътен; после като че ли адът се разтвори.

Разхвърчаха се цели части от комплекса, а ударната вълна ги помете. Във въздуха се издигнаха черен пушек и огън, а над главите им се изви тъмен облак от отломки. Хората се разкрещяха и залегнаха или се прикриха кой както може. Хвърчащи парчета стъкла пронизаха няколко човека като стрели. Един мъж бе затиснат от паднала отгоре му отломка — една от многото, които валяха върху тях като камъни, хвърляни от някой гигант. Доктор Джордано се обърна към Суейн, а на лицето му бе изписан ужас. Лили се пресегна за оръжието си, но той вече бе хванал своето в ръка под комбинезона. Извади пистолета си, опря го директно в гърдите на доктора и натисна два пъти спусъка. Д-р Джордано се строполи на земята, беше мъртъв.

С бързи и добре координирани движения, Суейн избута Лили към микробуса. Тя седна на шофьорското място, но той продължи да я бута докато не се премести на пътническото. Суейн зае мястото зад волана. Двигателят все още работеше. Той затръшна вратата, включи на скорост и тръгна напред, докато един от охранителите прибяга край тях. Другият говореше по телефона в будката им, викайки като луд в слушалката. Продължи да говори докато те минаха покрай него и излязоха от комплекса.

 

 

Деймън беше в офиса на Родриго, когато телефонът иззвъня. Брат му отговори и обичайния цвят на лицето му премина в странен пепеляв оттенък. Деймън се изправи.

— Какво има? — попита той, когато Родриго затвори.

Главата му бе клюмнала, а раменете бяха прегърбени.

— Лабораторията е била унищожена — отвърна Родриго дрезгаво. — С експлозиви. Винченцо е мъртъв — той бавно надигна глава. В очите му се четеше ужас. — Бил е убит от консултантите по сигурността, които ти нае.

Деймън си пое дълбоко въздух няколко пъти. После, много тихо каза:

— Не можех да ти позволя да пуснеш този вирус.

— Не можеше…? — Родриго запримигва бързо, опитвайки се да разбере какво казва брат му, но думите си оставаха все така неразбираеми, а Деймън стоеше пред него с много спокойно изражение. — Ти… Ти си знаел какво ще направят?

— Аз им платих да го направят.

Родриго се почувства, като че целия свят се бе разместил и нищо от това, което знаеше или мислеше, не беше реално. Но изведнъж разбра.

— Ти си този, който е стоял зад първата експлозия. Ти си наел семейство Жубран!

— За нещастие Винченцо успя да повтори успеха си, затова се наложиха по-драстични мерки.

— Заради теб татко е мъртъв — изрева Родриго, изправяйки се на крака и посягайки към оръжието, което винаги държеше в чекмеджето на бюрото си.

Деймън беше по-бърз, а оръжието му беше много по-удобно под ръка. Той не се поколеба. Дръпна спусъка три пъти, с което направи две дупки в гърдите на Родриго и трета, за по-сигурно, в главата. Брат му се строполи на бюрото, след което падна на пода, обръщайки кошчето за боклук.

Деймън отпусна ръката си до тялото, а една сълза се търколи по бузата му. Нещата, които бе задействал още през август бяха довели до тук. Той пое дълбоко въздух и избърса очи. Наистина, пътят към ада се бе оказал постлан с добри намерения. Бе искал само проклетия вирус да бъде унищожен. Не можеше да позволи на баща си, да изпълни плановете си. Жизел, прекрасната му, смела и толкова крехка Жизел никога не би се справила с болестта, ако се заразеше. Бяха й трансплантирали бъбрек предната година и затова трябваше да пие лекарства, които потискаха имунната система. Дори и ваксината не можеше да я спаси. Тя с неохота бе приела предложението му за женитба, защото знаеше, че не можеше да му роди деца, а бе наясно колко е важно семейството за италианците. Но той в крайна сметка я бе убедил. Обичаше я повече от колкото думите можеха да изразят; повече от колкото той сам можеше да си обясни. Заради нея бе решил да направи каквото трябва и да унищожи вируса.

Не бе подозирал, че баща му ще успее да открие извършителите на първия атентат и сърцето му беше разбито, когато узна, че семейство Жубран и малката им дъщеря, са били екзекутирани, като назидание за тези, които противоречат на Салваторе Нерви.

Но се оказа, че семейство Жубран са имали приятелка, тази Лили Мансфийлд, и тяхната смърт бе отприщила серия от събития, които в крайна сметка доведоха до смъртта на баща му.

Тя беше идеалния избор да довърши започнатото от тях. С помощта на Жорж Блан — Деймън почти се бе паникьосал, когато младата жена бе настояла за среща, но едно бързо обаждане бе убедило Блан да се яви вместо него — той бе измислил план да ги вкара в комплекса.

Не се беше подготвил за чувството, което изпита, когато я видя — жената убила баща му. За момент му се прииска да я застреля на място, да я накаже за собствената си мъка и за това, което сам бе причинил. Той беше сигурен, че Чарлс Фурние беше всъщност тя, предрешена като мъж, макар и дегизировката й да бе толкова добра, че го изненада и го накара да се замисли, дали в схемата няма и трети човек. Но бе успял да я накара да се ръкува с него и тогава усети слабата женска ръка под ръкавицата, което го убеди окончателно.

И така, мадмоазел Мансфийлд бе изпълнила мисията си и го бе накарала да плати един милион долара за това. Той не бе имал намерение да изпълни задължението си, но тя го бе надхитрила, като бе настояла за предварително плащане.

Искаше му се да беше умряла в експлозията. А може и да беше. Още не знаеше дали има други смъртни случаи, освен Винченцо. Все пак, ако се беше измъкнала жива, той щеше да обяви примирие. Лили Мансфийлд беше в безопасност от организацията на Нерви. Тя бе реагирала на нещо, което се бе случило по негова вина и подобно на снежна топка, която се търкаля по склона и става лавина, нещата бяха стигнали до тук.

Той беше убил брат си. Безсмъртната му душа вероятно щеше да бъде проклета за това, но мислеше, че животите, които бе спасил като унищожи вируса ще балансират везната. Беше спасил и Жизел.

Деймън пристъпи към вратата. Звукът от изстрелите, разбира се, бе чут навън, но никой не бе влязъл. Отвори вратата и видя няколко нервни и объркани мъже да стоят отвън. Огледа лицата им и си избра това на Тадео — човекът на Родриго.

— Родриго е мъртъв — каза той спокойно. — Аз поемам контрол над операциите. Тадео, ще се погрижиш ли, моля те, тялото на брат ми да получи цялото изискващо се уважение? Ще го отнеса у дома и ще го погреба до баща ни.

С пребледняло лице, Тадео кимна в съгласие. Той знаеше как стават нещата. Можеше да стане най-доверения човек на Деймън сега, или можеше да умре.

Избра да живее. Промълви тихо няколко думи към другите мъже и всички влязоха в офиса, за да се погрижат за тялото на Родриго.

Деймън влезе в друга стая и се обади по телефона.

— Мосю Блан, всичко свърши. Задълженията ви към мен са изпълнени.