Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Медина (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Kiss Me While I Sleep, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Fantastique, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 134гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
Глава двадесет и пета
Лили пристъпи към него и се сгуши плътно в успокояващата топлина на тялото му. Сложи глава на рамото му и почувства как се успокоява, щом я обгърна и я целуна по главата.
— Повтарям ти — не е задължително да правим секс тази нощ. Щом идеята те притеснява толкова, можем да почакаме.
— Можем ли наистина? — попита плахо тя. — Обикновено бих изчакала доста повече, защото две целувки и едно награбване не правят една връзка.
Той се изсмя.
— Предполагам, че си права, но дори и да знам, че се познаваме само от няколко дни, имам чувството, че е минало доста повече време. Може би седмица — и той закачливо добави — Наистина ли само веднъж съм те награбил?
— Само за един случай си спомням.
— Значи наистина е само веднъж, защото моето награбване е незабравимо — той потърка с ръка гърба й, увещавайки напрегнатите мускули да се отпуснат.
— Тази нощ може да ни е последна — каза тя, опитвайки се да звучи фактологично, но все пак в гласа й се долови намек за копнеж.
Този факт бе заемал подсъзнанието й през целия ден. Нямаше време за изчакване и опознаване; време да се отпусне. От този ъгъл, решението изглеждаше просто — тя можеше да умре още утре, а не искаше да прекара последната си нощ на сама. Не искаше да умира, без да е правила любов с него, без да е спала толкова близо до него, че да чува как бие сърцето му; искаше той да е нейната любов, макар да знаеше, че няма да има възможност да разбере дали той е голямата й любов. Така поне можеше да се надява.
— Хей — скара и се той. — Спомни си силата на позитивното мислене. Днес ще е първата ни нощ, не последната.
— Винаги ли си бил такъв безнадежден оптимист?
— Безнадеждните оптимисти намират по нещо добро във всяка ситуация. Аз не намирам обаче нищо хубаво в този Фиат.
Изненадана от внезапната смяна на темата, Лили се изкикоти.
— Аз обаче добре се позабавлявах, като те гледах отстрани.
Той внезапно се наежи.
— Искаш да кажеш, че нарочно си избрала тази кола, само за да се пошегуваш с мен?
Тя не си направи труда да отрича, само доволно въздъхна докато той потри бузата й в гърдите си.
— Исках да те видя как ще я караш. Идеална си е колата. И аз съм имала Фиат и знам колко са надеждни и икономични, но ти се държиш като че ли си в агония.
— Ще си платиш за това — каза той клатейки глава. — И то не с масажите, които вече си обещала. Това е по-сериозно. Ще ми трябва малко време да помисля.
— Само не се бави твърде много.
— Ще ти кажа довечера — обеща той и повдигна лицето и за една топла целувка, която се проточи и задълбочи малко повече от обикновено.
За разлика от предната нощ, той не бързаше. Дълго време гали гърдите й, като ги взимаше в дланите си и с палец търкаше зърната през дрехите. Лили очакваше да я хвърли на леглото, но той дори не пъхна ръка под блузата й. Това й хареса. Тя въобще не беше възбудена. Милувките му, все пак, бяха приятни и когато я пусна бе по-топла и кръвта й циркулираше по-бързо от преди. Едно тихо почукване на вратата възвести, че камериерката е пристигнала с допълнителните кърпи. Суейн отиде до вратата и с едно движение взе кърпите и подаде бакшиша на камериерката, без да я пуска в стаята, макар че тя с удоволствие би им ги подредила в банята.
— Хайде да почетем тия неща и да видим какво имаме — каза той, след като сложи кърпите настрана и посочи купа листи, които бяха донесли от интернет кафето. — Има много факти в тия статии, които няма да са ни нужни.
На Лили й хареса, че той гледа да свърши работата преди забавленията и отиде при него в частта от стаята, която служеше за дневна. Отпечатаните листи бяха разпръснати там, върху масичката за кафе.
— Ебола вируса… Марбург… Това не ни трябва — измърмори той, пускайки страниците една след друга на пода.
Лили също взе един куп хартия и започна да го сортира, търсейки информация за птичия грип.
— Ето — каза тя малко по-късно. — „Как се обработва грипния вирус в лабораториите“. Да видим… „Инфекциите в лабораториите не се документират, но се пазете от питомните порове“.
— Какво? — стреснато попита той.
— Така пише. Явно инфектираните питомни порове лесно предават инфекцията към хората, както и обратно. Ние ги разболяваме, но и те нас. Справедливо е — каза тя с тона на съдебен заседател. — Какво друго… „генетично модифициран вирус… неизвестен потенциал. Препоръчва се ниво на биологична защита — втора степен.“ Какво е втора степен биологична защита?
— Това го има някъде тук — той бързо запрелиства една купчинка листи. — Да, тук. Опасността се счита за умерена. „Персоналът в лабораторията трябва да бъде обучен за работа с вирусите, достъпът до лабораторията да е ограничен, когато там се работи“, но май спокойно можем да кажем, че достъпът до лабораторията на Нерви е ограничен през цялото време. „Хората трябва да си мият ръцете… забраняват се храненето и напитките в зоната… отпадъците да се обеззаразяват преди изхвърляне“ — това е добре да се знае. Май все пак можем безопасно да влезем в канализацията.
— Все пак съм радостна, че не го направихме.
— Може да се наложи.
Лили сбърчи нос при мисълта. Макар и канализацията да бе нейна идея, би я използвала само в краен случай.
— „Задължително е да се постави знак за биологична опасност“ — продължи той. — „Остри инструменти да се използват с особено внимание“ — ама че гадно — това са все изисквания, които персонала трябва да спазва, докато работи в лабораторията. „Вратите на лабораторията трябва да се заключват; не се изисква специална вентилационна система.“ — той остави листите и почеса брадата си. — Звучи като обикновена лаборатория. Няма херметични входове, скенери за ретината, ключалки с пръстови отпечатъци или нещо друго. Изглежда излишно сме се притеснявали, защото ако д-р Джордано следва тези предписания единствено ще ни се наложи да се справим с една заключена врата.
— И доста въоръжени хора.
Той махна нехайно с ръка.
— Това е ясно.
Суейн хвърли листите на масичката и се облегна назад, сключвайки пръсти зад главата си.
— Изненадан съм. Мислех си, че когато човек се занимава с вируси убийци, ще трябва да има какви ли не измишльотини инсталирани за охрана, а се оказва, че става въпрос най-вече за лична охрана, не външна.
Двамата се спогледаха и свиха рамене.
— Отново сме в изходна позиция — каза Лили. — Трябва ни информация за външната охранителна система. След като влезем вътре, трябва само да се огледаме за вратата с надпис „Биологична опасност“.
— Да, тази табела ни трябва — съгласи се той.
И двамата знаеха, че няма да е толкова лесно. Първо, лабораторията можеше да се помещава навсякъде в големия комплекс. Можеше дори да е под земята, което силно щеше да ограничи възможните им изходни маршрути.
Вече разбрали каквото им трябваше, което се оказа доста по-малко от колкото очакваха, нямаше нужда да пазят всички листи, които бяха отпечатали. Суейн вдигна тези, които бе пуснал на пода, а Лили събра всички останали, след което ги изхвърлиха на боклука.
Тя не знаеше какво да прави сега. Все още бе твърде рано и не бяха вечеряли. Още не й се искаше да влиза под душа, а и за нейно облекчение, той изглежда нямаше намерение да я пришпорва към леглото. Накрая, взе книгата, която си бе донесла, изрита ботушите от краката си и се сви на дивана да почете. Суейн взе ключа от стаята.
— Слизам до лобито да взема някакви вестници. Ти искаш ли нещо?
— Не, благодаря.
Той излезе от стаята. Лили бавно преброи до тридесет, стана и бързо разгледа нещата му. Бельото му бе прилежно сгънато и прибрано в едно чекмедже, без нищо да е скрито между чифтовете боксерки; потупа джобовете на всички дрехи, които висяха в гардероба, но не намери нищо. В стаята нямаше куфарче и тя издърпа кожената му пътническа чанта и я прерови. Не намери скрити джобове или двойно дъно; там беше обаче девет милиметровия му пистолет „Хеклер и Кох“, прилежно прибран в кобура. В нощното шкафче до леглото откри криминално романче с прегъната страница някъде около средата. Тя прелисти набързо страниците, но между тях също нямаше нищо.
Прекара ръка под матрака, по цялата му обиколка и погледна под леглото. Коженото му сако лежеше на леглото, там, където го бе захвърлил, когато дойдоха. Претърси джобовете и намери паспорта му, прибран във вътрешен джоб с цип, но вече го беше виждала, затова не го извади. Нямаше нищо, което да подсказва, че той е някой друг, а не човекът, за когото се представяше. С облекчение, се върна на дивана и продължи да чете.
Пет минути по-късно, той отключи врата и влезе в стаята. Носеше два дебели вестника и малка найлонова торбичка.
— След като се роди синът ми, си направих вазектомия, но все пак купих няколко презерватива, ако ще те накарат да се чувстваш по-сигурна.
Загрижеността му я трогна.
— Да си правил нещо рисковано напоследък? В сексуален план, имам предвид.
— Веднъж го направих изправен в един хамак, но тогава бях на седемнадесет.
— Не вярвам. В хамак — може би, но прав — със сигурност не!
— Всъщност, хамакът ме изхвърли на задника ми — ухили се той — и не съм пробвал отново. Направо ми развали работата и тоя ден не получих нищо.
— Представям си. Тя сигурно се е побъркала от смях.
— Не, тя пищеше. Аз бях този, който се смееше. Дори и седемнадесет годишните не могат да го задържат вдигнат докато се превиват от смях. Да не споменаваме, че изглеждах като идиот, а момичетата на тази възраст са много чувствителни на тема имидж и всичко останало. В крайна сметка, тя реши, че не съм достатъчно готин и си тръгна.
Лили можеше и сама да се досети, че той добре се е посмял. С усмивка на устните, тя подпря брадичка върху ръката си и попита:
— Нещо друго рисковано?
Той се настани в най-близкия до нея стол и изпъна крака, вдигайки ги на масичката за кафе.
— Да видим… Веднага след това започнахме да ходим с Ейми и съм й бил верен от първия ден, до момента, в който се разведохме. От тогава съм имал няколко близки приятелки и връзки, които са продължавали от два месеца до две години, но нищо случайно не съм „забивал“. Живях предимно на места, където няма много нощен живот, ако не броим четирикраките. Когато ми се удадеше случай да съм в цивилизацията не ми се щеше да си губя времето в нощни клубове.
— Твърде си изискан, за някой, който е прекарал по-голямата част от съзнателния си живот в джунглата — измърмори тя, внезапно стресната от това несъответствие, което чак сега бе забелязала. Трябваше да й е направило впечатление до сега, но не се стресна, тъй като знаеше, че оръжието му е в чантата в гардероба, а нейното не.
— Изискан? Защото говоря френски и отсядам в луксозни хотели? Прекарвам времето си по този начин, когато мога, защото е имало и времена, когато между мен и небето е имало само въздух. Обичам да карам хубави коли, защото е имало времена, когато е трябвало да яздя — и това пак е по-добрия вариант.
— Все пак не мисля, че френският е много популярен в Южна Америка.
— Ще се изненадаш. Научих повечето, от това, което знам, от един френски емигрант в Колумбия. Испанският ми е доста по-добър от френския, а също говоря и португалски и съвсем малко немски — той й се усмихна криво — Наемниците по необходимост са полиглоти. Всъщност, досега той не си бе признавал в прав текст, че е наемник, макар че тя отдавна бе разбрала, че е такъв, или нещо много сходно. Беше казал, че разни хора го наемат, за да се погрижи разни неща да се случат и тя дори за момент не бе предположила, че става въпрос за корпоративни сливания. Тревогата й отмина. Разбира се, че щеше да говори няколко езика.
— Трябва да е било истински ужас за жена ти, докато сте били женени — каза тя, мислейки си за бившата му съпруга и двете деца у дома, които не знаят къде е и с какво се занимава, дали изобщо ще се върне или ще умре някъде далеч, без тялото му изобщо да бъде намерено някога.
— Много благодаря — отвърна той и обичайната му усмивка отново изби на устните му. Сините му очи блестяха. — Въпреки това, когато съм наоколо винаги е весело.
За това нямаше съмнение. Импулсивно, стана и се намести в скута му. Пъхна ръка под яката на ризата и обхвана с длан врата му. Кожата му бе топла, а врата твърд и мускулест. Той подложи лявата си ръка зад гърба й, а дясната веднага започна да гали бедрото й. Тя целуна долната част на челюстта му и вдъхна аромата му, а наболата брада ожули устните й. Ароматът му беше на мъж, с лек примес на афтършейва, който бе използвал сутринта.
— Това за какво е? — попита той, макар че не дочака отговора и я целуна с една от онези бавни, страстни целувки, които я караха да се чувства, сякаш костите й омекват.
— За това, че си толкова забавен — промърмори тя, след като той отлепи устните си от нейните. После започнаха отново да се целуват.
Устните му бяха по-настойчиви този път, езикът му по-напорист. Ръката му описваше формите на талията й, пъхна се под блузата, нагоре към гърдите. Лили затаи дъх, когато усети как той избутва сутиена нагоре и хваща в шепата си голата й гръд. Дланта му бе гореща, върху хладната й кожа, а палецът му нежно галеше зърното.
Лили отлепи устни от неговите и пое дълбоко дъх, след което зарови лицето си между врата и рамото му, а едно топло и приятно чувство започна да обхваща слабините й. От толкова отдавна не бе изпитвала сексуално желание, че бе забравила как то бавно се разгръща и разпръсква по цялото тяло, правейки кожата свръхчувствителна и карайки я да иска да се търка в тялото му като котка.
Тя искаше той да побърза и по скоро да свършат с неловкия първи път. Но въпреки цялата му любов към високите скорости, точно тази вечер изглежда не бързаше за никъде. Продължи да гали гърдите й докато станаха толкова чувствителни, че усещането граничеше с болка. След това върна сутиена обратно на мястото му и я прегърна плътно до себе си. Тя знаеше, че той е в ерекция. Или това, или имаше резервен пистолет в джоба на панталона си — вероятно най-големия, 45-ти калибър, с пълнител от десет патрона, съдейки според усещането си. Но той просто отпусна прегръдката, целуна я по върха на носа и каза:
— Не бързаме за никъде. Ще вечеряме и ще си починем малко. Не ми пречи да почакам.
— Но на мен ми пречи — остро отвърна тя, изправяйки рамене и поглеждайки го яростно.
Устните му се изкривиха в усмивка.
— Просто бъди търпелива. Нали знаеш поговорката „Наградата е за търпеливите“? Имам си собствена версия.
— Така ли? Каква?
— Търпеливите свършват най-добре.
Трябваше някой да го напляска, наистина.
— Лично ще проверя дали я спазваш — каза Лили и стана от скута му. Взе менюто за рум сървиса и му го подхвърли — Поръчвай.
Така и стори. Поръча омар, миди, бутилка охладено божоле и ябълков пай. Твърдо решена да се прави, че не й пука повече, отколкото на него, Лили продължи да чете книгата си, докато чакаха рум сървиса да донесе поръчката им. Той прегледа бегло и двата вестника и се обади по мобилния си телефон до Щатите, да провери как е приятелят му — нямаше промяна в състоянието и това докара изражение на искрена загриженост на лицето му.
Наблюдавайки го, Лили си помисли, че не е чак толкова безгрижен, колкото си бе мислила. Без значение, колко се смееше и се закачаше с нея, явно някои неща оставаха под повърхността. Имаше моменти, когато се замисляше за нещо и тогава нямаше никаква шеговитост на лицето му или в очите му. В такива моменти тя бе забелязала проблясъци на студена и злокобна решителност. В характера му със сигурност имаше и други черти, освен шегобийната веселост, която изпъкваше най-отпред; иначе, помисли си Лили, нямаше да успее в бизнеса, който си бе избрал, макар че не бе сигурна дали някой изобщо избираше този бизнес, или просто всички постепенно попадаха в един и същи капан. Очевидно, той бе успял да изкара пари от работата си, значи беше добър. Приятната му, чаровна външност бе само част от истинската му същност. Останалата част сигурно беше бърза и смъртоносна.
През годините, Лили се бе държала настрана от нормалните мъже — такива с нормални професии и нормални грижи. Не само, че такъв човек никога не би разбрал, как може тя да прави това, което правеше — нещо повече, тя самата би надделяла безпрекословно в една такава връзка. Трябваше да бъде силна и решителна, а такова качество на характера човек не може да включва и изключва според нуждата. Когато ставаше въпрос за романтични отношения, не искаше да доминира; искаше партньор, с това налагаше необходимостта от човек, който да бъде със също толкова силен характер. В Суейн тя виждаше непринудена лекота и самоувереност, която явно не се чувстваше заплашена от нея. Не й се налагаше да угажда на егото му или да потиска собствените си желания, за да не го уплаши. Би се учудила, ако той изобщо някога се е чувствал застрашен. Сигурно още като малък е бил куражлия и голям пакостник. Колкото повече го наблюдаваше, толкова повече започваше да го уважава. Падаше бързо и стремително, а под нея нямаше мрежа, която да я улови.