Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Медина (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Kiss Me While I Sleep, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Fantastique, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 134гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
Глава двадесета
Късно този следобед Жорж Блан получи още едно обаждане от Деймън Нерви. Той знаеше кой се обажда и стомахът му се сви от притеснение. Беше в колата, така че нямаше опасност някой да го подслуша, което си беше много добро обстоятелство — единственото хубаво в настоящата ситуация. Той отби встрани край пътя и вдигна телефона. Тонът на Деймън беше абсолютно равен.
— Аз съм по-разумен от брат си. Все пак обаче не съм някой, на когото може да не се обръща внимание. Имате ли информацията, която поисках?
— Да, но… — Блан се поколеба за момент, после продължи: — Бих ви посъветвал, или по-скоро надявам се, да не използвате този номер.
— Защо така?
За голямо облекчение на Блан, в гласа на Деймън се долавяше само любопитство, без никакъв гняв. Той си пое дълбоко дъх. Може би имаше надежда.
— Има само един начин да се сдобиете с номера и той е ако някой от американската централа на ЦРУ ви го е дал. Човекът, на когото искате да се обадите, работи за тях. Не мислите ли, че ще се зачуди, от къде имате мобилния му номер? Мислите ли, че може да е толкова глупав, да не събере две и две? Въпросът, който трябва да си зададете, е, дали, ако е лоялен към работодателите си, ще докладва факта на по-високо стоящите? А те няма ли да разследват случая? Ако използвате този номер, мосю, може много лесно да унищожите както моя източник на информация, така и самия мен.
— Разбирам — настъпи кратко мълчание докато Деймън обмисляше всички възможни усложнения. След още един момент каза — Родриго е нетърпелив. Мисля, че ще е най-добре ако той все още не узнава за всичко това. Понякога желанието му за действие може да вземе превес над разума. Ще му кажеш, че се очаква въпросния човек да си вземе телефон под наем тук и че все още не се е свързал с никого.
— Благодаря ви, мосю, благодаря ви — Блан затвори очи с облекчение.
— Но — каза Деймън — сега се сещам, че ми дължите услуга.
На Блан му бе напомнено, че макар и да бе по-разумен от брат си, Деймън все пак бе един от семейство Нерви, което означава, че беше и опасен. Напрежението отново накара стомаха му да се свие. Какво друго можеше да направи, освен да се съгласи?
— Да — каза той тежко.
— Това е лично. Има нещо, което искам да направите за мен. Нещо, което никога не можете да споделите с друг. Животът на децата ви зависи от това.
В очите на Блан запариха сълзи и той ги избърса. Сърцето му биеше толкова силно, че си помисли, че ще припадне. Той никога не си бе позволил да направи грешката да подцени бруталността на семейство Нерви.
— Разбирам. Какво се очаква от мен?
Вече бяха близо до хотела, когато Суейн каза:
— Нека те закарам у вас. Не би трябвало да взимаш метро, когато е толкова по-безопасно с колата, която никой не разпознава.
Лили се поколеба, защото не искаше да издава местоположението на квартирата си.
— Сутринта пътувах с метрото — изтъкна тя. — По-бързо е — беше прибрала косата си под дамска шапка и беше носила слънчеви очила, както той й бе предложил, за всеки случай.
В Париж има много станции на метрото. Щеше да са нужни много хора, за да се покрият всичките, но разбира се това не беше проблем за Родриго. С неговото влияние беше лесно да накара другите да вършат работите му.
— Да, но сутринта слънцето светеше, а сега е тъмно. Слънчевите очила само ще те направят по-съмнителна — той се ухили. — Освен това искам да проверя леглото ти, за да видя дали е достатъчно голямо за мен.
Тя извъртя очи от досада. Само една целувка и той вече очакваше, че ще скочи с него в леглото? Целувката й беше харесала, но само я беше очаровала — не я беше докарала до безразсъдство.
— Не е — каза тя — така че няма смисъл да го проверяваш.
— Зависи. Тясно ли е или късо? Ако просто е тясно няма проблем, защото и без това ще сме един връз друг. Но ако е късо, ще трябва да премисля цялата тази работа с моето увлечение по теб, защото със сигурност нещо не е наред с жената, която купува легло, недостатъчно дълго, че да може един мъж да си изпъне краката.
— И по двете причини не става — каза тя, опитвайки се да сдържи кикота. Не беше се кикотила откакто бе на осемнадесет, но сега напираше в гърлото й. — Късо е и е тясно. Купих го от един манастир.
— Монахините си продават леглата?
— Бяха организирали огромна разпродажба, защото събираха пари за нещо.
Той отхвърли глава назад и се засмя. Явно въобще не бе обезкуражен от отказа. Всичките му предложения и реплики бяха толкова безочливи, че тя си помисли, че със сигурност не ги казва съвсем на сериозно, макар че ако беше показала поне малко склонност, той със сигурност, като повечето мъже, веднага би се вкопчил във възможността за секс.
Беше успял да отклони мисълта й от първоначалното предложение, но тя не го бе забравила. Трябваше да претегли вродената си предпазливост относно издаването на квартирата срещу риска от пътуване с метрото. Със сигурност щеше да дойде момент, когато наистина да й се наложи да вземе влака, но защо да пресилва късмета си, когато това не бе абсолютно необходимо? В крайна сметка въпросът бе един — кой от двамата намираше за по-голяма заплаха, Суейн или Родриго? Въпросът беше риторичен. До сега Суейн беше плътно на нейна страна, макар и да нямаше явна причина да й помага, освен че му беше скучно и искаше да спи с нея.
— Живея в Монмартр — каза тя. — Не ти е по път.
Той повдигна рамене:
— И какво от това?
Ако за него нямаше значение, защо тогава да има за нея? Единствената причина да му позволи да я закара беше фактора безопасност, защото погледнато метрото беше много по-удобно, но все пак причината си беше сериозна.
Тя му даде някои напътствия и се настани удобно в седалката. Нека той се притеснява за трафика. Суейн се зае с присъщата си жизнерадост; крещеше обиди и раздаваше неприлични жестове. В един момент даже твърде се вживя в ролята и даде газ, когато група туристи се опитваха да пресекат пред него. И понеже това беше Париж, колата до него също ускори. Бяха се насочили право срещу една достолепна госпожа на средна възраст и Лили притаи дъх от ужас. Очите на жената едва не изскочиха, когато видя двете коли засилени срещу нея.
— Мамка му — изкрещя той — копеле такова.
Рязко извъртя волана към колата до тях, а паникьосания й водач сви в ляво и скочи върху спирачките. Суейн смени една скорост надолу и се стрелна в пролуката между пешеходката и въртящата се кола, въпреки че жената се опитваше да се върне на бордюра.
Зад тях свистяха спирачки и Лили се обърна да види каква касапница оставят зад гърба си. Колата, която се бе опитала да им пресече пътя към лявата лента стоеше обърната настрана върху широката улица, а около нея разни превозни средства бяха спрели под различни ъгли. Свиреха клаксони, а ядосани шофьори вече излизаха от колите си клатейки глави и размахвайки юмруци. Не видя тела да лежат на асфалта, така че явно всички пешеходци бяха добре.
— Спри да сляза — каза тя бясна. — В по-голяма безопасност ще съм в метрото с хората на Родриго, отколкото в една кола с теб.
— Имах място да мина покрай тях докато оня тъпанар ускоряваше — каза той в овчедушен опит за защита.
— Разбира се, че ще ускорява — изкрещя тя. — В Париж сме! По-скоро щеше да умре, отколкото да те остави просто да минеш пред него.
Отпусна се отново назад, дишайки тежко в яростта си. Няколко минути по-късно каза:
— Казах ти да спреш, за да сляза.
— Извинявай — каза той разкаяно. — Ще внимавам повече. Обещавам.
И тъй като не даде никакъв знак, че смята да спира колата, тя предположи, че ще й се наложи да остане с този лунатик. Единствената й алтернатива беше да го застреля, което с всяка изминала минута започваше да й се струва все по-приемлив вариант. Горката жена на улицата! Ако имаше някакви проблеми със сърцето уплахата можеше и да я убие. Все пак, докато се отдалечаваха изглеждаше добре, помисли си Лили, защото жената бе една от онези, които гневно размахваха юмруци зад тях.
След пет минути предпазливо шофиране и абсолютна тишина в колата, Суейн каза:
— Видя ли лицето й?
Лили избухна в смях. Знаеше, че това е ужасна постъпка от нейна страна, но споменът за зачервеното лице на жената, чиито очи като че ли всеки момент щяха да изскочат от паника, щеше да остане в съзнанието й завинаги. Опита се да се овладее, защото постъпката му изобщо не бе смешна и не искаше да си помисли, че му се е разминало.
— Не мога да повярвам, че се смееш — каза той неодобрително, макар че потрепващите ъгълчета на устата му го издаваха. — Това е толкова безсърдечно от твоя страна.
Наистина беше безсърдечно, дори и да го казваше само на шега. Тя преглътна, избърса очите си и с неимоверни усилия на желязната си воля се принуди да спре да се смее.
Обаче направи грешката да го погледне. В същия момент, като че само това бе чакал, той ококори очи в перфектната имитация на изражението на жената и Лили отново избухна в смях. Тресеше се цялата, увиснала на предпазния колан и държейки корема си с ръка. За да го накаже го удари с юмрук в ръката, но понеже се смееше толкова неудържимо, не успя да вложи никаква сила.
Той рязко сви встрани от главния булевард и по някакво чудо намери място да спре колата. Лили спря да се смее.
— Какво става? — попита загрижено тя, пресягайки се към кобура на глезена и в същото време оглеждайки се наоколо за евентуална заплаха.
Суейн изключи двигателя и я хвана за раменете.
— Не ти трябва оръжие — каза грубо и я издърпа толкова близо до себе си, колкото закопчания й колан позволяваше. Целуна я настървено, яростно, обхванал тила й с лявата си ръка, докато с дясната галеше и притискаше гърдите й. След първоначалния писък на уплаха, Лили се остави на волята му. Скоростният лост се забиваше в бедрото й, а едното й коляно бе доста неудобно извъртяно, но не й пукаше.
Не беше усещала такава страст от толкова отдавна, че в началото се изненада, както от себе си, така и от него. Не беше осъзнавала колко й е липсвало някой да я прегърне. В желанието за още тя отвори устата си за него и обви ръцете си около врата му.
Суейн правеше любов по същия начин, както караше кола — бързо и с огромен ентусиазъм. Само мимолетно се спря на втора база и премина към трета, плъзгайки ръка между краката й и масажирайки леко мястото. Просто по рефлекс, тя сграбчи китката му, но не можа да се принуди да отмести ръката му. Той намести задната част на дланта си при централния шев на чорапогащника й и започна леко да я движи напред — назад. Лили усети как костите й омекват. Спаси я само факта, че са в колата. Неудобно свития й крак започна да я боли силно и тя, с дълбока въздишка се отдели от устните му, опитвайки се непохватно да се намести така, че да изправи краката си. Пречеха й както колана, така и ръцете му. Издаде хрипкав стон на болка, после стисна зъби.
— Какво става? — попита веднага той, докато се опитваше да я намести на седалката.
В колата се мятаха бясно лакти, които се удряха във волана и таблото, пречеха си един на друг и в общи линии приличаха на идиоти. Накрая Лили успя да се върне на седалката и с въздишка на облекчение изпъна напред болящите крака. Нямаше обаче достатъчно място и затова освободи лостчето и плъзна седалката си възможно най-назад. Задъхана, масажираше бедрото си, докато се опитваше да успокои дишането си.
— Схвана ми се крака — измърмори тя в отговор. Свитите й мускули започнаха да се отпускат и болката намаля. — Твърде съм стара, за да се натискам в спортни коли — каза тя и въздъхна. Облегна назад глава и се засмя уморено — Надявам се никой да не е заснел тази комедия.
Той все още бе обърнат към нея и светофарът осветяваше лицето му. Усмихваше се, а изражението на лицето му като цяло беше странно нежно.
— Мислиш, че може да ни изнудват със записа?
— Разбира се. Помисли как само ще пострадат репутациите ни. Какво предизвика всичко това, между другото?
Усмивката му стана някак кисела.
— Споменавал ли съм, че се възбуждам, когато се смееш?
— Не, не мисля. Сигурна съм, че щях да запомня.
Той не беше прав. Оръжието определено й трябваше преди минута. Със сигурност би го застреляла, вместо да му позволи да я целува така, защото сега вече не бе сигурна дали можеше да изкара и един ден, без да го целуне отново.
Лили върна седалката си в първоначалното положение и оправи косата си.
— Мислиш ли, че можеш да се опиташ да довършиш пътуването, без да плашиш повече пешеходци, без опасност за собствения ни живот и без повече спирания, за да ме атакуваш по този начин? Бих искала да се прибера преди полунощ.
— Атаката ти хареса, признай си — той посегна към лявата й ръка и я взе в своята, вплитайки пръсти с нейните. — Ако не ти се беше схванал крака, щеше даже да ти хареса още повече.
— Никога вече няма да разберем, нали? — попита тя.
— Да се обзаложим ли?
— Няма значение колко ми е харесало, няма да спя с някого, когото съм срещнала само преди няколко дни. Точка. Не си вдигай летвата толкова високо. Нито нещо друго, като става въпрос за вдигане.
— Твърде късно ми го казваш; и по двата въпроса.
Тя преглътна поредния изблик на смях, като силно засмука вътрешната страна на бузите си. Той нежно стисна ръката й, след което я пусна и запали отново двигателя. След един обратен завой отново бяха на главния булевард.
В миналото Монмартр беше препълнен с артисти от всякакъв вид, но голяма част от квартала бе западнала с времето. Уличките му бяха тесни и криволичещи, с улеи в средата, по които да се отича водата; сградите бяха твърде близо една до друга, а пространството между тях обикновено бе изпълнено с туристи, търсещи тръпката от нощния живот в Париж. Лили насочваше Суейн през лабиринта от улички, докато накрая каза:
— Ето там, синята врата. Това е моята сграда.
Той спря пред вратата. Нямаше място, където да се паркира, без да се препречи улицата, затова нямаше никаква възможност да се качи горе с нея. Тя се наведе и набързо го целуна по бузата, а после и по устните.
— Благодаря ти за днес. Беше много забавно.
— Удоволствието бе изцяло мое. Утре?
Тя се поколеба за момент, после каза:
— Обади ми се. Ще видим.
Може би приятелят му щеше да се свърже с тях и да им даде информацията за охранителната система на лабораторията. Имаше голяма вероятност той да й направи някое ново, съвсем непрактично предложение, на което тя да се изкуши и да се съгласи, макар че щеше да е много по-безопасно ако тя караше — въпреки че шофьорските й навици бяха силно закърнели. Проследи я, докато влезе в сградата, след което леко натисна клаксона, преди да потегли. Лили изкачи стълбите по-бавно отколкото някога би го направила, но все пак доволна, че накрая, когато стигна апартамента си на третия етаж, беше само леко задъхана. Отвори вратата, влезе и заключи зад гърба си, след което тежко въздъхна.
По дяволите Суейн. Той навлизаше в защитената й зона и двамата ясно го осъзнаваха.
Веднага след като се измъкна от лабиринта на Монмартр и можеше да насочи част от вниманието си към нещо друго, освен местоположението си, Суейн включи мобилния си телефон, за да провери за съобщения. Нямаше такива, така че сам се обади в Лангли, докато шофираше, и поиска да го свържат с кабинета на директор Вини. Може би секретарката му все още бе на работното си място, макар че там вече беше почти пет часа. Почувства облекчение, когато позна гласа й.
— Лукас Суейн е, можете ли да ми кажете какво е състоянието на директора? — после затаи дъх, молейки се Франк да е още жив.
— Състоянието му все още е критично — каза тя. Звучеше дълбоко наскърбена. — Той няма преки роднини, само две племенници и един племенник, които живеят в Орегон. Говорих с тях, но не знам дали някой изобщо ще може да дойде.
— Какви са очакванията на лекарите?
— Казват, че ако оцелее през следващите двадесет и четири часа шансовете му ще се увеличат.
— Имаш ли нещо против да ти звънна пак, по-късно, за повече информация?
— Разбира се, че не. И няма нужда да ти казвам, че всичко това се пази в тайна, нали?
— Не, мадам.
Той й благодари и затвори телефона. След това беззвучно промълви една бърза смесена молитва в благодарност към бога. Беше успял днес да разсее не само себе си, но и Лили, но фактът, че Франк може да умре съвсем скоро бе останал в подсъзнанието му и го ядеше отвътре. Не знаеше какво би направил, ако Лили я нямаше. Само това, че бяха заедно, че се бе посветил на идеята да я накара да се смее, му бе дало нещо, върху което да се концентрира и временно да забрави тревогите си.
Сърцето му се свиваше, като си я представеше осемнайсет годишна, точно на възрастта на сина му, как я вербуват хладнокръвно да убие някого. Господи, който е сторил това заслужава да бъде изведен навън и застрелян. Този човек бе ограбил нормалния й живот, когато е била още твърде малка, за да разбере каква висока цена плаща. Разбираше как са я избрали за перфектното оръжие — млада, свежа и съвсем невинна — но това не ги оправдаваше. Ако някога му кажеше името на този човек — и ако изобщо тя знаеше истинското му име, а не работния псевдоним — той щеше да си постави за задача да изнамери кучия син.
Мобилният му телефон иззвъня. Намръщи се, а стомахът му се сви. Едва ли беше секретарката на Франк, която звъни да му каже, че току-що е умрял.
Грабна телефона и погледна номера, който се изписваше на дисплея. Номерът беше френски и той се замисли, кой по дяволите може да му звъни, защото със сигурност не беше Лили — тя би използвала собствения си телефон — а никой друг тук не знаеше номера му. Отвори капачето, закрепи телефона между долната си челюст и рамото, и натисна съединителя да смени една предавка по-надолу, за да вземе завоя.
— Да?
Един спокоен и тих мъжки глас каза:
— Във вашето ЦРУ има къртица, която дава информация на Родриго Нерви. Сметнах, че ще искате да знаете.
— Кой е? — попита Суейн, зашеметен от новината, но не получи отговор. Разговорът бе прекъснат.
Псувайки, той затвори телефона и го прибра обратно в джоба. Къртица? Мамка му! Но не се усъмни в достоверността на информацията, защото как иначе французинът бе намерил номера му? А човекът определено бе французин. Беше говорил на английски, но акцентът му определено бе френски, макар и не от Париж. Суейн бе научил да разпознава парижкия акцент още първия си ден тук.
Студена тръпка премина по гръбнака му. Дали всичко, което бе поискал като информация, вече е било предадено на Родриго Нерви? Ако беше така, всяко действие, което предприемеха с Лили можеше да ги вкара в капан.