Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Медина (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kiss Me While I Sleep, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 134гласа)

Информация

Форматиране
Xesiona(2012)

История

  1. —Добавяне

Глава шестнадесета

Дори и в момента да не можеше да използва обичайните си познати, през годините Лили бе срещала много хора със съмнителна репутация, но безспорни умения, които срещу „подобаващо“ заплащане, биха изровили мръсотии и за собствените си майки. Лили все още имаше пари, но съвсем не много и затова се надяваше „подобаващото“ заплащане да се тълкува като „разумно“. Ако Суейн излезеше наред след проверката, това щеше да се отрази добре и на финансовото й положение, защото беше предложил да участва доброволно. Ако трябваше да наеме някого, това щеше да й излезе солено. Разбира се, той бе признал, че не е експерт в охранителните системи, но познава хора, които са. Големият въпрос беше, дали тези хора щяха да искат да им се плати за услугата. Ако да, тогава за нея щеше да бъде по-разумно да наеме някой друг, вместо да харчи пари, за да проверява Суейн.

За съжаление, нямаше как да знае отговора, преди да е станало твърде късно. Тя искаше Суейн да бъде наред. Искаше й се да не се окаже, че е избягал от психиатричното отделение на някоя болница или, което бе по-важно, че не е работил за ЦРУ.

Докато отиваше към едно интернет кафе, си даде сметка, че е допуснала тактическа грешка, като си бе тръгнала предния ден. Ако наистина работеше за ЦРУ, той бе имал възможност да се обади, на когото трябва и да „почисти“ досието си, така че да отговаря на историята, която й бе разказал. Без значение какво щеше да излезеше от проверката, Лили не можеше да разчита на достоверността на резултатите от нея.

Тя се спря на място. Една жена се блъсна в нея отзад и я изгледа лошо, за дето бе спряла така внезапно. „Извинете“ каза Лили на френски, отбивайки се от пътя си по посока на една пейка, където поседна докато премисли ситуацията.

По дяволите, имаше толкова неща от шпионското изкуство, които не й бяха известни. В настоящето положение той имаше голямо предимство. Нямаше смисъл да го разследва. Или работеше за ЦРУ или не. Просто трябваше да реши дали да му се обади. Най-безопасно бе да не го търси повече. Той не я знаеше къде живее, не знаеше и името, което използва. Но ако беше от ЦРУ, значи вече се е досетил, че тя разработва лабораторията на Нерви и й е устроил засада там, чакайки я да се появи. Знаел е, че тя или ще изостави нацяло плана си, или евентуално все някога ще се появи там.

Колкото до самата лаборатория, обстоятелствата около нея се бяха усложнили неимоверно. Родриго явно бе открил истинската й самоличност и се бе сдобил с нейна реална снимка, иначе футболистите нямаше да я разпознаят толкова бързо. Малкото спречкване в парка щеше да го постави в условия на бойна готовност, което със сигурност щеше да доведе до удвояване на охраната в комплекса.

Трябваше й помощ. Вече нямаше шанс да постигне нещо сама. Както стояха нещата, можеше или да се оттегли и да остави корпорацията Нерви да продължи да процъфтява, без да положи никакви усилия да разбере какво е било толкова важно за Тина и Аврил, че са дали живота си за каузата, или можеше да се надява на късмет и да приеме помощта на Суейн. С изненада, установи, че й се иска той да се покаже добре. Изглеждаше, че живота му доставя толкова много удоволствие, а при нея удоволствието и радостта липсваха през последните няколко месеца. Той беше успял да я разсмее. Можеше и да не осъзнава, колко отдавна е било, когато за последно се е смяла, но тя определено се бе смяла. Малкото пламъче на човещината в нея, което мъката все още не бе успяла да угаси, имаше нужда от този смях.

Лили искаше отново да е щастлива, а Суейн направо излъчваше щастие. Е, да. Може и да беше за освидетелстване, но твърдия поглед, който й бе показал, макар и за секунда, когато се бе опитала да вземе оръжието му, и даваше увереност. Ако я разсмиваше, ако можеше отново да открие радостта в живота, значи рискът да го вземе за партньор беше оправдан. В уравнението участваше и елемента на физическото привличане. Тази подробност я изненада, но тя разпозна значението на пламъка в очите му. Трябваше да отчита този фактор във всяко решение, което взимаше относно него и да не позволи това да замъгли преценката й. Но всъщност имаше ли значение, дали е склонна да приеме помощта му, защото я кара да се смее, или защото се чувства физически привлечена от него?

Истината беше, че емоционалните й нужди бяха по-силни от физическите. Осен това силно се съмняваше, че ще направи нещо по въпроса с физическата част. Лили не бе имала много любовници през живота си и често бе преминавала през дълги периоди на въздържание, без това да й пречи изобщо. Последният й любовник, Димитри, се беше опитал да я убие. Това беше преди шест години, и от тогава някак си не можеше да се довери напълно на човека до себе си.

И така, въпроса за сто хиляди оставаше следния: при положение, че няма как да разбере със сигурност дали той работи за ЦРУ, а единствената й алтернатива беше да се оттегли и да остави корпорацията Нерви на мира, дали да му се обади, само защото го намираше за сладък и я разсмиваше?

— Какво пък толкова, по дяволите. Защо не? — измърмори тя и печално се изсмя, което накара един минувач да я погледне стреснато.

Суейн бе отседнал в хотел Бристол, на Шанзелизе. Инстинктивно, Лили влезе в едно кафене и си поръча чаша кафе, след което поиска указателя да потърси номера на хотела. Записа си го, изпи кафето и излезе.

Можеше да му се обади и да се срещнат някъде, но вместо това хвана влака и слезе само на няколко метра по-нагоре по улицата, на която бе хотела. Обади се от уличен телефон, като използва фонокартата си. Ако той работеше за ЦРУ и входящите му обаждания се проследяваха, първо нямаше да разберат номера на мобилния й телефон, и второ, нямаше да разберат от къде се обажда.

Лили поиска служителя, който отговори на телефона в хотела, да я свърже със стаята на Суейн. Той отговори след третото позвъняване с едно сънливо „Да?“, последвано от прозявка.

Лили усети приятна топлина, като чу акцента му и чисто американската фамилиарност в поздрава му.

— Да се срещнем при Елисейския дворец след петнадесет минути? — попита тя, без да се представя.

— Какво? Къде? Чакай малко — тя чу още една широка прозявка, последвана от ненужното обяснение — Бях заспал. Тази, за която те мисля ли си? Руса със сини очи?

— И нося детска играчка.

— Ще бъда на мястото. Чакай малко. Къде по дяволите е това? — попита той.

— Малко по-надолу по улицата. Питай портиера — тя затвори телефона и зае такова място, че да може да вижда входната врата на хотела.

Дворецът бе толкова близо, че само глупак би отишъл с кола, вместо пеша, но все пак бе достатъчно далеч, за да не му даде време да се мотае, ако иска да спази петнадесет минутната уговорка. Когато излезеше от хотела, той щеше да тръгне бързо в посока, противоположна на сегашното й местоположение и тя щеше да го последва.

Той излезе след пет минути. Ако бе звънял някъде трябва да е звънял от мобилния си, докато е вървял през фоайето, защото иначе просто не би успял. Спря се да попита портиера, кимна му и пое надолу по улицата. Или по-скоро закрачи спокойно, с походка, която накара Лили да си помисли, че би искала да може да вижда задника му, докато върви. За съжаление, отново бе облякъл онова страхотно кожено сако, а то покриваше задните му части. Лили вървеше бързо. Звукът на собствените й стъпки се губеше в глъчката на трафика. Суейн беше сам, а и не говореше по телефона докато вървеше, което беше добре. Може би наистина не работеше за никого. Лили го приближи и с една дълга крачка застана редом с него, в такт със собствените му стъпки.

— Суейн.

— Здрасти — каза той, след като й хвърли един бърз поглед. — Забелязах те като излизах от хотела. Има ли специална причина да отиваме в двореца?

— Не, няма, — бяха я хванали и можеше само да се засмее и да свие рамене в отговор. — Да повървим и да си поговорим.

— Не знам дали си забелязала, но е студено и слънцето почти залезе. Нали помниш, че идвам от Южна Америка. Това ще рече, че съм свикнал да ми е топло — той потрепери — Да намерим някое кафе и там, докато пием по едно, можеш да ми кажеш какво става.

Тя се поколеба. Макар и да знаеше, че постъпва параноично и че Родриго не може да има хора във всеки магазин или кафене в Париж, влиянието му все пак бе достатъчно силно и тя не искаше да рискува.

— Не искам да говорим пред публика.

— Добре, да идем в хотела. Стаята ми е уединена и топла. Има и рум сървис. Или, ако се притесняваш, че няма да можеш да се контролираш, ако си в една стая с мен и легло, можем да вземем колата и да си караме безцелно наоколо; да горим бензин, който струва четиридесет долара галона.

— Не струва толкова — Лили извъртя очи раздразнено. — И е в литри, а не галони.

— Забелязвам, че не отрече частта за самоконтрола ти — той не се хилеше самодоволно, но изражението му бе почти такова.

— Ще се справя все някак — отвърна тя сухо. — Да идем в хотела тогава.

Ако възнамеряваше да му се довери, все отнякъде трябваше да започне. Защо не сега? Освен това, ако видеше стаята му, без той да е имал време да я подготви и да скрие нещата, които не би искал тя да види, можеше да й даде допълнителна информация за него — не че той щеше да я покани в стаята си, ако там бяха разхвърляни някакви улики.

Върнаха се по същия път, по който бяха дошли и когато стигнаха хотела безпристрастният портиер им отвори врата. Суейн я поведе към асансьорите, като се отдръпна встрани, за да я пусне да влезе пред него.

Той отключи вратата и Лили влезе в светла, приветлива стая с два прозореца по цялата височина от пода до тавана откриващи гледка към вътрешния двор. Стените бяха бежови на цвят, леглото бе застлано с покривка в меки нюанси на синьо и жълто, а за нейно голямо облекчение имаше доста обширно пространство за ежедневни дейности с два стола и диван, подредени около ниска масичка за кафе. Леглото беше оправено, но на едната възглавница все още личеше отпечатъка на главата му, а покривката бе леко намачкана, там, където бе дремнал преди малко. Куфарът му не се виждаше наоколо и тя предположи, че сигурно е прибран в гардероба. Ако изключим водната чаша на нощното шкафче до леглото и леко намачканата покривка, стаята бе толкова спретната и подредена, като че ли не бе заета изобщо.

— Може ли да видя паспорта ти? — попита Лили веднага щом той затвори вратата след себе си.

Суейн я изгледа с неприязън, но се пресегна към вътрешния джоб на палтото си. Тя моментално се напрегна. Помръдна едва забележимо, но той усети внезапно появилото се напрежение и замръзна на място, с ръка във вътрешния джоб. Съвсем бавно, с лявата си ръка, той разтвори ревера на сакото, за да може тя да види, че в дясната му ръка няма нищо друго, освен синия му паспорт.

— Защо искаш да го видиш? — попита той, докато й го подаваше. — Мислех, че си ме проверила вече.

Лили набързо разлисти паспорта, без да си прави труда да гледа снимката, и отвори направо на страницата с печатите. Той наистина беше пребивавал в Южна Америка — из цяла Южна Америка всъщност — и се бе върнал в Щатите преди около месец. Във Франция беше от четири дни.

— Не ми се занимаваше — отговори тя на въпроса му.

— Защо по дяволите? — попита той с наранено самочувствие, все едно беше казала, че личността му не си струва труда да бъде проверявана.

— Защото направих грешката да те оставя да си тръгнеш вчера.

— Ти си ме оставила? — попита той вдигнал вежди.

— Кой държеше пистолета? — отвърна тя имитирайки изражението му и подавайки му обратно паспорта.

— Имаш право — той го прибра обратно в джоба на сакото, след което го съблече и го хвърли на леглото. — Седни. Защо е било грешка да ме пуснеш?

Лили седна на дивана, което й даде удобно прикритие в гръб, защото там имаше стена.

— Защото ако работиш за ЦРУ, или те са те наели, това ти даде време да им се обадиш и да почистят досието ти и всичката информация, която евентуално би могла да се намери за теб.

Той сложи ръце на кръста си и я изгледа гневно.

— Щом знаеш това, тогава какво по дяволите правиш в стаята ми? Боже мой, жено, аз може да съм всякакъв!

По някаква причина, това му сгълчаване по неин адрес й се стори смешно и тя се усмихна. Ако той наистина бе нает да я убие, щеше ли да вдига толкова врява затова, че не е била достатъчно внимателна?

— Не е смешно — продължи да й се кара. — Ако ЦРУ са по петите ти, трябва много да внимаваш. Ти шпионин ли си, или нещо такова?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, не съм. Просто убих някой, който те не искаха да умира.

Той дори не мигна при споменаването на факта, че е убила някого. Вместо това взе менюто на рум сървиса и й го подхвърли.

— Да си поръчаме нещо за ядене, — каза той — Стомахът ми още не се е настроил към часовия пояс.

Макар че беше доста рано за вечеря, Лили разгледа менюто и си избра, след което изслуша Суейн как дава поръчката по телефона. Френският му беше горе-долу добре, но не би заблудил никого, че е французин. Той затвори телефона и седна в един от тапицираните в синьо столове. Докато вдигаше десния си крак, за да подпре глезена му върху лявото коляно, попита:

— Кого си убила?

— Един италиански бизнесмен — разбойник на име Салваторе Нерви.

— Трябваше ли да умре?

— О, да — отвърна тихо тя.

— И какъв е проблема, тогава?

— Нямаше дадени разпореждания за убийството му.

— Разпореждания от кого?

— ЦРУ — в тона й имаше ирония.

Той я погледа замислено, след което каза:

— Ти от ЦРУ ли си?

— Не точно. Аз съм, или по-точно бях, наемен агент.

— Значи вече си приключила с убийствата?

— Да кажем само, че не очаквам повече поръчки.

— Можеш да започнеш работа при някой друг.

Тя поклати глава.

— Защо не?

— Защото мога да изпълнявам само поръчки, които мисля за справедливи — отвърна тихо тя. — Може да съм била много наивна, но вярвах в правителството на страната ми. Щом те ме пращаха, значи ударът си беше заслужен. Няма да мога да се доверя до толкова на никой друг.

— Не е наивно, но определено е доста идеалистично — сините му очи бяха изпълнени с доброта. — А не мислиш ли, че може да не придадат чак такова голямо значение на тази работа с Нерви? — попита той, а тя отново поклати отрицателно глава.

— Знаех, че той им е полезен. Предаваше им информация.

— И защо тогава го уби?

— Защото той поръча убийството на едни мои приятели. Доста неща не са ми ясни все още, но… те се бяха оттеглили от активна служба и отглеждаха дъщеря си като нормално семейство. По някаква причина обаче, са се вмъкнали в лабораторията, където бяхме вчера — или поне така мисля — и затова той е поръчал убийството им — гласът й стана по-дълбок — Поръчал е и смъртта на тринадесет годишната им дъщеря Зиа. Тя също е мъртва.

Суейн въздъхна дълбоко.

— Все още не знаеш защо са влезли в лабораторията, така ли?

— Да. Както ти казах дори не съм сигурна, че изобщо са влизали. Но по някакъв начин са ядосали Салваторе, а това е единствения инцидент, който откривам за някоя от собственостите му в същия интервал от време. Мисля, че някой ги е наел за тази работа, но не знам кой и защо.

— Не искам да съм груб, но те все пак са били професионалисти; знаели са рисковете.

— Те — да. Ако ставаше въпрос само за тях, щях да съм много ядосана, щеше страшно да ми липсват, но не знам дали щях да търся отмъщение. Но Зиа. Няма начин да оставя това деяние ненаказано — тя прочисти гърлото си, а думите сякаш се изливаха направо от сърцето й. Не бе имала възможност да разговаря за Зиа с никого след убийствата и сега всичко насъбрало се в нея преливаше навън като вода от препълнен язовир. — Намерих Зиа, когато беше само на няколко седмици. Беше недохранена, изоставена на прага на смъртта. Тя беше моя; моя дъщеря, дори и да я бях оставила на Аврил и Тина, само защото нямаше как да й осигуря стабилно семейство и постоянни грижи, когато съм на мисии. Салваторе уби моето малко момиче — въпреки всичките й усилия да сдържи сълзите си, те преляха от очите й и се търкулнаха по бузите.

— Хей — каза той разтревожено.

Сълзите в очите й замъгляваха всичко пред погледа и тя не го видя да помръдва, но изведнъж той се озова до нея, на дивана, прегръщайки я с една ръка и слагайки главата и на рамото си.

— Не те виня. И аз бих го убил това копеле. Трябвало е някой да го научи, че невинните не се закачат — той успокояващо разтъркваше гърба й.

Лили се остави за малко в прегръдката му; затвори очи и се наслади на близостта му, на топлината, която тялото му излъчваше, мъжката миризма на кожата му. Дълго време бе лишена от човешка близост, докосването на някой, който държи на нея. Той може и да не държеше чак толкова на нея, но поне й съчувстваше, а това бе достатъчно.

Усети, че се наслаждава на прегръдката му твърде много и затова повдигна глава, отдръпна се леко и бързо изтри сълзите от бузите си.

— Съжалявам, — каза тя. — Нямах намерение да плача на рамото ти.

— Рамото ми е винаги на твое разположение. Та значи, убила си Салваторе Нерви. Предполагам, че момчетата, които се опитваха да те убият вчера, те преследваха по тази причина. Защо си още тук? Вече си постигнала целта си.

— Само частично. Искам да разбера защо Аврил и Тина са се съгласили на тази мисия. Кое е било толкова важно за тях, че да се върнат в бизнеса след толкова години пауза. Трябва да е било нещо сериозно. Толкова сериозно, че да ги накара да действат. Искам целия свят да разбере какво е това. Искам да разбия организацията на Нерви, да я унищожа за назидание.

— Значи планираш да влезеш в тази лаборатория и да видиш какво ще откриеш вътре.

Тя кимна.

— Още нямам точен план как да го направя. Едва започнах да събирам информация.

— Знаеш, че сигурността е затегната след влизането на приятелите ти.

— Знам. Но също знам, че няма перфектна система. Винаги има някое слабо място. Само трябва да го открия.

— Права си. Бих казал, че първата крачка трябва да е откриването на човека, който е правил системата им за сигурност, от който по някакъв начин да получиш плановете.

— При положение, че плановете не са били унищожени вече.

— Само един идиот би го направил. Системата все някога ще има нужда от поправка или поддръжка. Ако Нерви е имал малко мозък, щеше сам да си пази плановете, вместо да ги остави на съхранение при охранителната фирма.

— Той не беше глупав, а и беше достатъчно подозрителен към всичко, така че сигурно е помислил за това.

— Не е бил достатъчно подозрителен, иначе нямаше да е мъртъв — посочи Суейн. — Дори и аз, който през последните десет години бях в другото полукълбо на земята, съм чувал за Нерви. Как си се доближила достатъчно до него, че да можеш да използваш тази твоя детска играчка?

— Не съм я използвала — отговори тя. — Сложих отрова във виното му, като почти се самоубих по този начин, защото той настояваше и аз да го опитам.

— Мамка му! Знаела си, че е отровно и все пак си пила? Явно си по-луда от мен, защото аз не бих го направил.

— Трябваше да избирам между това и риска той да ми се ядоса и да си тръгне, преди да е изпил достатъчно, че да съм сигурна в резултата. Иначе нищо ми няма, освен някакъв малък проблем със сърдечната клапа, но не мисля, че е нещо сериозно — само където вчера не й беше стигал въздуха, докато се возеха в колата му, а дори не беше бягала, макар че факта, че бяха стреляли по нея би трябвало да учести сърдечния й ритъм колкото един бърз спринт.

Той я зяпаше с удивление, но преди да успее да каже нещо, на врата се почука.

— Отлично. Храната пристигна — каза той, стана и се запъти към вратата.

Лили плъзна ръка в ботуша си, готова за действие ако сервитьора направеше погрешно движение, но той само избута количката в стаята и сервира храната с безупречна прецизност. Суейн се подписа на сметката и келнера излезе.

— Можеш да оставиш играчката си вече — каза той, като придърпа два стола към масата. — Защо не носиш нещо, което да може да спре човек?

— Играчката ми върши добра работа.

— Само ако уцелиш точно където трябва. Ако пропуснеш, само ядосваш човека, а той все още е в състояние да ти навреди.

— Не пропускам — отвърна нежно тя.

Той я погледна и се ухили.

— Никога ли?

— Никога, когато е важно.

 

 

Новината, че оперативният директор е бил тежко ранен при автомобилна злополука се разнесе из разузнавателната общност като вълна. По-скоро като цунами. Първата вероятност, която трябваше да се проучи, беше възможността злополуката да не е била случайна. Разбира се, има много по-ефикасни методи за премахването на даден човек от автомобилната катастрофа, но идеята все пак трябваше да се обмисли. Подозренията обаче бързо отпаднаха след кратък, но обстоен разпит на полицая, който бе преследвал цветарския микробус и заради когото той бе преминал кръстовището на червено. Шофьорът на микробуса, който бе починал на местопроизшествието, е имал да плаща солидна сума за глоби за превишена скорост.

Директорът бе откаран във военноморската болница „Бетесда“, където можеше да му се осигури строга охрана. Приеха го направо в операционната. Едновременно с това, къщата му бе проверена, а домашната помощница Бриджит бе известена, че трябва да се грижи за Кайзер. Заместникът му зае мястото на Вини, до завръщането му, ако изобщо това станеше. Местопроизшествието бе внимателно претърсено за евентуални разпръснати секретни документи, но такива не бяха намерени.

Дълги часове наред в операционната животът на Франк Вини бе в непосредствена опасност. Ако Кийнън не бе успял да извърти колата под ъгъл, точно преди сблъсъка, директорът щеше да умре на място. Дясната му ръка бе счупена на две места; ключицата също, както и пет ребра и дясната му бедрена кост. Сърцето и белите му дробове бяха сериозно контузени, а десният му бъбрек — разкъсан. Счупено парче стъкло бе пронизало гърлото му като стрела и имаше сътресение, което трябваше да се следи отблизо, за да не започне да създава напрежение в черепа. Оцеляването му се дължеше на страничната въздушна възглавница, която частично бе защитила главата от удара.

Той преживя всички операции, необходими за поправянето на потрошеното му тяло и бе преместен в реанимацията, където го държаха под упойка и непрекъснато следяха състоянието му. Хирурзите бяха направили всичко възможно; останалото зависеше от самия него.