Линда Хауърд
Целувай ме, докато спя (9)

Глава девета

Въпреки студения дъжд, който вятърът навяваше под чадъра й, Лили държеше главата си високо изправена, за да вижда какво става около нея. Вървеше бързо, умишлено натоварвайки организма, за да провери издръжливостта си. Носеше ръкавици, високи ботуши и дебели дрехи, които да я предпазват от студа, но не носеше шапка, за да се вижда русата й коса. Ако по някаква случайност, хората на Родриго я търсеха тук, в Париж, те щяха да търсят брюнетка. Силно се съмняваше, че са успели да проследят маршрута й, поне не и до сега. Агенцията, обаче, беше съвсем друго нещо. Лили почти се изненада, че не я задържаха още в Лондон, в момента, в който слезе от самолета. Както и да е, беше й се разминало, а и тя не беше забелязала да има „опашка“ когато напускаше Де Гол тази сутрин.

Започваше да мисли, че може и да е изкарала голям късмет. Родриго беше пазил смъртта на Салваторе в тайна за няколко дни и я бе оповестил чак след погребението му. Никъде не се споменаваше отрова, а само, че е починал след кратко боледуване. Възможно ли беше все още никой да не е свързал фактите?

Тя не смееше да се надява. Не можеше да си позволи да свали гарда. Докато не завършеше задачата си, щеше да остане нащрек, очаквайки опасност зад всеки ъгъл. След това… кой знае, поне нямаше планове. Към този момент се надяваше само да оцелее.

Лили не беше избрала да отиде в някое от близките до апартамента й интернет кафета, защото не беше сигурна дали няма поставена някоя следяща програма, търсеща питания за информация относно Организацията Нерви. Вместо това тя бе взела метрото до Латинския квартал и избрала да извърви пеш останалото разстояние. Не беше посещавала конкретно това интернет кафе преди. Това беше една от причините да го избере. Едно от основните правила при нелегалността е да не се създават постоянно повтарящи се навици. Човек трябваше да е непредсказуем. Обикновено хората се проваляха, защото ходеха на места, които познават и където се чувстват добре.

Лили бе прекарала доста време в Париж, което означаваше, че има много места и хора, които сега трябваше да отбягва. Никога не бе имала постоянен адрес. Обикновено отсядаше при Аврил и Тина или в малки семейни хотелчета. Веднъж, за около година, бе държала един апартамент под наем в Лондон, но се беше отказала, защото прекарваше два пъти повече време в пътуване, отколкото в апартамента и нямаше смисъл от допълнителния разход, който той представляваше. Обикновено работеше в Европа, така че прибирането й у дома, в Щатите, също не се бе случвало често. Колкото и да харесваше Европа и да беше свикнала да живее тук, никога не й беше хрумвало да се премести за постоянно. Ако изобщо някога си купеше къща, а това можеше и никога да не стане, тя щеше да е в Щатите.

Понякога копнееше да се оттегли, както Аврил и Тина бяха направили; да заживее нормален живот, с нормална работа от девет до пет, с постоянен кръг от хора около нея, където да познава съседите си, да ходи на гости при роднини, да си бъбри с някого по телефона. Тя самата не знаеше точно как се бе стигнало до сегашното й положение — да е в състояние да прекрати един човешки живот с не повече усилие, отколкото, например, човек би смачкал буболечка; да се страхува да се обади на майка си, за бога! Беше започнала много отрано. Първия път изобщо не й бе лесно — трепереше като лист, но свърши работата. Следващия път вече й бе по-лесно. С всеки следващ — ставаше все по-лесно. След известно време, мишените й бяха изгубили човешкия си облик. Тази емоционална дистанцираност бе абсолютно необходима, ако искаше да си върши работата. Може би беше много наивно от нейна страна, но тя вярваше, че правителството й няма да я прати при някой от добрите. Да поддържа тази вяра беше единственият начин да продължава да работи. И все пак се бе превърнала в някой, от който самата тя се страхуваше — жена, на която може би не можеше да се вярва, че някога ще се интегрира в обществото.

Мечтата за пенсиониране и задомяване все още живееше в нея, но Лили си даваше сметка, че това е само мечта с много малка вероятност да се случи. Дори и да се измъкнеше жива от настоящата ситуация, задомяването и уседналия живот бяха за нормалните хора, а тя се страхуваше, че вече е изгубила човешкия си облик също като целите, които правителството й посочваше. Убийството за нея бе станало нещо лесно, инстинктивно. Какво щеше да се случи, ако й се наложеше да се сблъсква с едни и същи неприятности всеки ден — гаден шеф или зъл съсед? Ами ако някой се опиташе да я обере? Дали щеше да успее да се овладее, или щеше да има жертви? Имаше и по-лошо — какво щеше да прави ако заради нея пострадаше някой неин близък? Тя знаеше, че буквално няма да го преживее, ако някой от семейството й пострадаше заради нея и заради това, което беше.

Един автомобилен клаксон изсвири и я стресна, връщайки вниманието към действителността и заобикалящата я среда. Ядоса се на себе си за това, че бе позволила мислите й да я отвлекат, вместо да остане концентрирана и нащрек. Ако не можеше да запази концентрация, нямаше шансове да се измъкне жива.

Хората от Агенцията може още да не знаеха къде е тя, или поне така се надяваше, но това няма да е за дълго. Все някой щеше да я намери и тя бе сигурна, че това ще е скоро. Реално погледнато, имаше четири варианта за развоя на ситуацията. В най-добрия случай, щеше да разбере какво е било това, което е накарало Аврил и Тина да се върнат в бизнеса, и това нещо, каквото и да е то, щеше да бъде толкова ужасно, че би накарало целия свят да се отдръпне и дистанцира от Организацията Нерви. Агенцията, разбира се, никога вече нямаше да потърси услугите й. Агент, който убива контактите на Агенцията, без значение на какво основание, се счита за неблагонадежден. Така тя би излязла като победител, но вече без работа, което я върна към предишните й мисли дали би могла да живее нормален живот.

Вторият вариант, вече не толкова добър колкото първия, беше да не открие нищо чак толкова сериозно — продаването на оръжие на терористи не можеше да бъде достатъчно основание, защото всички и без това го знаеха — при което щеше да е принудена да живее през остатъка от живота си под чуждо име. И в този случай оставаше без работа и без да знае, дали изобщо ще успее да заживее нормален живот и да бъде обикновен гражданин. Последните два варианта бяха в доста тъмни краски. Можеше да успее да изпълни целта си, и да бъде убита. А най-накрая — и най-лошото от всичко — можеше да бъде убита, преди да успее да изпълни задачата си.

Искаше й се да може да каже, че шансовете нещата да се развият по някой от първите два варианта са петдесет на петдесет, но истината беше, че четирите възможности не бяха еднакво вероятни. Реално, тя мислеше, че има около осемдесет процента сигурност да не преживее тази задача, а дори и това можеше да се нарече оптимистичен вариант. Беше готова на всичко, за да се докопа до останалите двадесет процента. Не можеше да си позволи да разочарова Зиа, като се откаже.

Латинският квартал представляваше лабиринт от тесни павирани улички, обикновено гъмжащи от студенти от близката Сорбона, както и хора, тръгнали на обиколка по екзотичните бутици и етно магазинчета. Днес обаче, студеният дъжд бе отказал повечето хора от подобни разходки. Интернет кафето, от друга страна, беше доста пълно. Лили огледа заведението, докато сгъваше чадъра си и сваляше шлифера, шала и ръкавиците. Търсеше свободен компютър някъде, където нямаше много да я виждат отстрани. Под подплатения шлифер беше облечена с дебело поло в тъмно син цвят, който подчертаваше очите й, и широки памучни панталони, които падаха свободно върху ниските ботуши. Около десния глезен беше прикрепен кобур, в който носеше револвер 22-ри калибър, много удобен за изваждане по всяко време. Широката кройка на панталона скриваше добре всичко. Беше се чувствала ужасно беззащитна през седмиците, през които нямаше възможност да носи оръжие заради проклетите обиски, които й правеха всеки път, когато се приближаваше до Салваторе. Сега беше много по-добре.

Лили видя един компютър, който бе така разположен, че докато работеше на него тя щеше да може лесно да наблюдава входната врата. Освен това мястото предлагаше някакво усамотение, доколкото можеше да има такова нещо. Компютърът обаче беше зает от една американска тийнейджърка, която явно си проверяваше пощата. Американците бяха лесни за разпознаване, помисли си Лили. Не само заради дрехите или стила им на обличане. У тях имаше нещо особено, някаква вътрешна самоувереност, често прерастваща в арогантност, която сигурно беше адски дразнеща за европейците. Самата тя все още притежаваше тази характерна черта — сигурна беше — но през годините начинът й на обличане се бе променил, а фамилиарните маниери бяха изчезнали. Повечето хора я мислеха за скандинавка или германка, може би заради цвета на косата. Сега никой от хората около нея не би си помислил за ябълков пай или бейзбол.

Тя изчака докато момичето си свърши работата и си тръгна, след което седна на нейното място. Цената на час тук беше съвсем достъпна; сигурно заради тълпите от студенти. Лили плати за един час, като предполагаше, че ще остане поне толкова, ако не и по-дълго. Започна с вестник Льо Монд, най-големия вестник във Франция, като преглеждаше архивите от периода между двадесет и първи август, когато бе вечеряла със семейство Жубран за последен път и двадесет и осми, същия месец, когато бяха убити. Името Нерви се споменаваше само веднъж, във връзка с някаква история за международни финанси. Тя прочете статията два пъти, търсейки някакви подробности, които да издадат, че става въпрос за нещо повече, но или тя не разбираше много от финанси, или просто нямаше нищо друго.

В окръга имаше петнадесет вестника, големи и малки. Наложи и се да ги провери всичките, или поне архивите за въпросните седем дни. Задачата по принцип искаше доста време, а и компютъра зареждаше поредната страница цяла вечност. Понякога връзката се губеше и тя трябваше да се регистрира наново. Вече бе прекарала там три часа, когато започна да чете архивите на Investir, вестник на финансова тематика, и тогава уцели джакпота. Статията беше малка, просто една странична колона във вестника. На двадесет и пети август, в една от лабораториите на Нерви бе избухнала експлозия, последвана от пожар, описан като „малък“ и „бързо овладян“, „с минимални щети“, който по никакъв начин нямало да попречи на работата в лабораторията, занимаваща се с разработката на ваксини. Аврил бе специалист по експлозиите; работата му с тях граничеше с изкуство. Той не виждаше смисъл в безполезното разрушение, щом с малко повече внимание към подробностите и прецизно планиране, можеше да бъде създаден взрив, който да унищожи само това, което трябва. Защо трябваше да се разрушава цяла сграда, щом само една стая щеше да бъде достатъчно?

„Бързо овладян“ бе словосъчетание, което често се използваше при описанието на неговата работа. Освен това Тина и Аврил бяха много добри както в елиминирането на охранителни системи, така и в боравенето с оръжие.

Лили не можеше да бъде сигурна, че това е било тяхно дело, но инстинкта й подсказваше, че е точно така. Поне имаше вече следа, по която да тръгне, надявайки се, че ще я отведе до целта.

Докато беше още в Интернет, потърси каква информация има за самата лаборатория, но намери само адреса и името на директора — нейния приятел доктор Винченцо Джордано. Виж ти, помисли си тя. Въведе името му в търсачката, но не излязоха никакви резултати. Е, разбира се, не очакваше да види публикуван там домашния му телефон. Това щеше да бъде най-лесния начин да го намери, но, естествено, не беше единственият.

Прекъсвайки връзката към интернет, тя се облегна назад и раздвижи рамената и главата, за да разпусне схванатите си мускули. Беше прекарала пред компютъра цели три часа, и тялото й я болеше, а и трябваше да иде до тоалетната. Беше уморена, но не колко вчера и беше доволна от себе си и издръжливостта си по време на бързата разходка от метростанцията.

Когато излезе от кафето, навън все още валеше, но дъждът бе поотслабнал почти до ръмеж. Лили отвори чадъра, помисли за момент, и тръгна в посока, обратна на тази, от която бе дошла. Беше гладна и макар че от години не беше го правила, сега знаеше точно какво иска за обяд — един Биг Мак.

 

 

Междувременно, Суейн отново оборваше сам собствените си предположения. Вече започваше да му опротивява, но не можеше да се спре.

Беше намерил адреса на семейство Жубран и там бе открил, че покъщнината им е била изнесена и мястото вече е дадено под наем или продадено на друго семейство. Мина му през ума идеята да влезе и да види какво ще открие, но от това щеше да има някаква полза само ако никой не се е нанесъл междувременно. Той бе наблюдавал как една млада майка посреща на вратата бавачката на детето си — бавачката приличаше донякъде на жената и той реши, че сигурно е собствената й майка. Две деца в предучилищна възраст изскочиха навън в дъжда, преди жената да успее да ги спре. Двете с доста викове и крясъци, успяха да върнат малките вътре, а по-младата жена беше изскочила отново навън, веднага след това, носейки чадър и пазарска чанта. За Суейн нямаше значение дали отива на работа или на пазар. От значение беше само факта, че жилището вече не бе празно.

В този момент започна да се съмнява в тактиката, която бе избрал. Беше планирал да разпита съседите, приятелите им и търговците в местните магазини за семейство Жубран, но му хрумна, че ако изпревари Лили при тези разговори, същите хора със сигурност щяха да й кажат, че и някакъв американец им е задавал същите въпроси съвсем скоро. Тя не беше глупава и щеше веднага да се сети, какво точно означава това, при което сигурно щеше да се премести някъде другаде.

До вчера той я бе следвал наоколо и се бе опитвал да я догони, но сега трябваше да промени начина си на мислене. Вече не изоставаше, което щеше да му бъде от полза само ако знаеше какъв ще е следващия й ход. Дотогава не можеше да си позволи да събуди подозренията й, защото щеше да изчезне отново.

Чрез връзките си и най-вече чрез Мъри, който контактуваше с французите от негово име, Суейн бе разбрал, че Лили е използвала името Мариел Сенклер за завръщането си в Париж. Адресът, който бе даден в паспорта й, се оказа някакъв рибен пазар. Малка шега от нейна страна, помисли си той. Тя не би използвала името Сенклер отново; сигурно имаше друго, което нямаше как да разбере. Париж бе голям град с над два милиона жители и тя го познаваше много по-добре от него. Имаше само тази единствена възможност да се окаже на пътя й и не искаше да я пропилява, като избързва прекалено.

Раздразнен от така създалото се положение, той покара наоколо из квартала, един вид разучавайки улиците, докато в същото време внимателно оглеждаше пешеходците, забързани насам-натам. За нещастие, повечето от тях носеха чадъри, които частично скриваха лицата им. Дори и в случаите, когато не беше така, Суейн нямаше представа с каква маскировка ще е Лили. Досега я бе виждал във всякакви образи, с изключение на възрастна монахиня, така че може би беше добра идея да се оглежда за такива по улиците.

Междувременно, трябваше да иде да огледа онази лаборатория на Нерви и охранителните мерки там; или поне тези, които се виждаха отвън. Кой знае кога щеше да му се наложи да влезе вътре?

 

 

След един изключително засищащ, нездравословен обяд Лили хвана надземната железница до предградията, където бяха живели Тина и Аврил. Докато пътуваше, дъжда спря и слънцето се опитваше да се пребори с надвисналите сиви облаци. Не бе станало по-топло, но поне дъждът бе спрял да вгорчава живота на хората. Тя си спомни кратката снежна буря в нощта, когато Салваторе бе умрял и се зачуди дали щеше да вали още сняг тази зима. Снегът в Париж по принцип беше рядко явление. А колко много Зиа обичаше да си играе в снега! Бяха я водили на ски в Алпите почти всяка година — тя и тримата възрастни, които я обичаха дори повече от живота. Самата Лили никога не караше ски, защото евентуален инцидент би я отстранил от работа за месеци, но приятелите й, след като се бяха оттеглили от служба, се бяха запалили много силно по този спорт.

Спомените изникваха в съзнанието й като пощенски картички — Зиа като очарователно закръглено тригодишно детенце, облечено в яркочервен скиорски екип, прави снежен човек с доста странна форма. Това беше по време на първото им пътуване до Алпите. Зиа, подскачаща като зайче, пискливо викайки „Вижте ме, вижте ме“; Тина пада от ските и се забива през глава в една снежна пряспа, излиза смеейки се, приличаща на снежен човек; тримата пият питиета около горящата камина, докато Зиа спи на горния етаж; на Зиа й пада първото зъбче; започва училище; първия й танцов рецитал; първите сигнали, че се превръща от момиче в жена; първия и цикъл миналата година; вечно недоволна от косата си; как иска да се гримира. За момент Лили затвори очи и се разтресе от гняв и болка. Самотата я изпълваше, както често се бе случвало, след като бе научила за смъртта им. Оттогава виждаше слънчевата светлина, но не я чувстваше, като че ли топлината не можеше да я достигне. Убийството на Салваторе Нерви я бе поуспокоило, но не беше достатъчно да върне топлината в живота й.

Тя се спря пред жилището, където бяха живели приятелите й. Сега вече някой друг живееше там, и Лили се запита дали тези хора знаят, че трима човека са умрели в тази къща само преди няколко месеца. Почувства се ограбена. Искаше й се всичко да бе останало както си е било, без никой да пипа вещите им.

Още на първия ден след завръщането си в Париж, когато бе разбрала, че са мъртви, Лили бе дошла и взела няколко от снимките им, някои от игрите и книгите на Зиа, някои нейни детски играчки и бебешкия албум, който сама бе започнала, а Тина довършила с много любов. Къщата беше оградена с полицейска лента и заключена, но това не беше я спряло. Първо, че си имаше собствен ключ, и второ — Лили би свалила покрива на къщата с голи ръце, само за да успее да влезе вътре. Но какво бе станало с останалите им вещи? Къде бяха сега дрехите им, личните им ценности, ски оборудването? След този първи ден, Лили бе доста заета с откриването на убиеца им и измислянето на плана за отмъщение. Когато се бе върнала след това, къщата вече беше празна.

Аврил и Тина имаха свои роднини — братовчеди, с които не бяха особено близки. Може би властите ги бяха уведомили и те бяха дошли, за да опаковат и отнесат всичко. Надяваше се да е така. Не беше проблем, ако вещите им бяха при роднини, но хич не й се нравеше идеята, че някоя фирма за почистване може да е дошла, и без никакво лично отношение да е нахвърляла всичко в кашони и на боклука.

Лили започна да обикаля съседите подред и да ги разпитва дали са видели някой да идва на гости през седмицата преди приятелите й да бъдат убити. Беше ги разпитвала и преди, но тогава не знаеше какви въпроси да задава. Те я познаваха, разбира се; беше идвала тук толкова много пъти през последните години, бяха се виждали и поздравявали взаимно, бяха си бъбрили на няколко пъти. Тина бе много контактна личност, Аврил беше по-свит, но за Зиа никой не бе непознат. Тя бе в отлични приятелски отношения с всички съседи.

Само една от съседките обаче си спомняше да е видяла нещо — г-жа Бонет, която живееше две къщи по-надолу. Тя беше на около осемдесет и пет години, вечно сърдита като всички на нейната възраст, но обичаше да седи до предния прозорец докато плете — а тя плетеше непрекъснато — така че виждаше почти всичко, което ставаше на улицата.

— Но аз вече разказах всичко това на полицията — отвърна нетърпеливо жената, след като бе отворила вратата и Лили й бе задала въпроса. — Никого не видях през нощта, когато бяха убити. Стара съм вече, не виждам много добре, а и не чувам добре. През нощта дърпам завесите, как бих могла да видя нещо?

— А преди онази нощ? През седмицата преди това?

— И това казах на полицията — изгледа я гневно жената.

— Но полицията нищо не е направила по случая.

— Разбира се, че нищо няма да направят! Повечето от тях са абсолютно безполезни — с жест на отвращение, тя отпрати в небитието цяла армия обществени служители, които всеки ден съвестно си вършеха работата.

— Да сте видяла някого, когото не познавате? — повтори търпеливо Лили.

— Само онзи младеж. Беше много красив, като филмова звезда. Той им дойде на гости един ден, за няколко часа. Не бях го виждала преди това.

Лили усети как пулса й се учестява:

— Можете ли да ми го опишете? Моля ви, госпожо Бонет.

Старицата погледа гневно още известно време, през което също изрече и някои не особено приятни думи като „некадърни идиоти“ и „объркани глупаци“, след което излая:

— Нали ви казах, че беше красив. Висок, строен, с черна коса. Много добре облечен. Дойде с такси, както и си тръгна. Това е всичко.

— Дали можете да предположите приблизително на колко години беше?

— Млад беше! За мен всички под петдесет са млади. Не ме занимавайте с глупави въпроси — след което тръшна врата под носа й.

Лили си пое дълбоко въздух. Млад, красив, чернокос мъж. Също и добре облечен. В Париж имаше хиляди, които отговаряха на това описание. Тази информация даваше някаква насока, беше парче от пъзела, но сама по себе си не означаваше нищо. Не разполагаше със списък от обичайни заподозрени, нито с албум със снимки, които да покаже на госпожа Бонет и тя да каже „Този. Това е човекът!“.

А и какво всъщност означаваше този нов факт? Този красив младеж може да ги е наел да взривят нещо в лабораторията на Нерви, а можеше и да е бил просто някой приятел, отбил се да ги посети. Аврил и Тина можеха да идат някъде другаде да се срещнат с човека, който ги е наел, вместо да го посрещат в собствения си дом. Всъщност, това беше много по-вероятно. Лили разтри челото си. Не го беше премислила добре, но и не беше сигурна дали въобще е възможно всичко да бъде премислено. Не беше сигурна дали има някакво значение причината, поради която бяха приели работата или каква беше самата работа. Не можеше дори да е сигурна, че е имало някаква поръчка за изпълнение, но това беше единственият сценарий, който изглеждаше правдоподобен и тя нямаше друг избор, освен да следва инстинкта си. Ако сега започнеше да се съмнява в себе си можеше просто да остави цялата работа.

Дълбоко замислена, пое по обратния път към спирката на надземната железница.