Линда Хауърд
Целувай ме, докато спя (8)

Глава осма

Родриго тръшна телефонната слушалка, подпря лакти на бюрото и зарови лице в дланите си. Изпитваше остра нужда да удуши някого. Мъри и неговата банда идиоти явно съвсем бяха изглупели и ослепели. Как иначе една жена ще ги направи на глупаци по този начин. Мъри се кълнеше, че е повикал експерти да изгледат видео записа, но никой не могъл да разбере, къде се е дянала Денис Морел. На практика беше изчезнала, макар Мъри да бе признал, че сигурно е използвала някаква маскировка, която е била толкова добра и професионално направена, че те да не могат да открият някакви прилики.

Родриго просто не можеше да я остави да се измъкне след убийството на баща му. Не само, че репутацията му щеше да пострада; цялото му същество изискваше отмъщение. Мъката и нараненото му честолюбие заедно гризяха душата му и не му даваха покой. Той и баща му винаги бяха толкова внимателни и не допускаха никакви компромиси, но въпреки това тази жена се бе вмъкнала в живота им и бе причинила грозна и болезнена смърт. Дори не бе така добра да го убие по един по-достоен начин, като с куршум например; не, беше избрала отровата — оръжието на страхливеца.

Мъри може и да я е изпуснал, но той, Родриго, не се предаваше. Нямаше да се откаже. „Мисли!“ заповяда си той. За да я намери, първо трябваше да я разпознае. Коя е тя, къде живее, къде живее семейството й?

Какви бяха обичайните методи за разпознаване? Пръстови отпечатъци, разбира се. Зъбна картина. Това второто не беше възможно, защото за целта трябваше да знае, не само коя е тя, но и кой й беше зъболекарят, а и като цяло, този метод се използваше за разпознаване на вече мъртви хора. Как да разпознае някой, който е още жив?

Отпечатъци. Стаята, в която беше настанена по време на престоя й в къщата, беше щателно почистена от персонала още щом си замина, заличавайки с това всички евентуални следи, а и самия той не се бе сетил да вземе неин отпечатък от някоя от чашите или приборите за хранене, които тя бе използвала. Оставаше, обаче, възможността да намерят такъв в нейния апартамент. С надежда в сърцето, вдигна телефона и се обади на един приятел в Парижкото полицейско управление, който не зададе никакви въпроси, а само каза, че ще се погрижи незабавно.

Въпросният приятел се обади след по-малко от час. Не беше прегледал много щателно апартамента, но от факта, че на най-вероятните места не бе намерил никакви отпечатъци, дори и размазани такива, беше заключил, че явно е бил щателно „почистен“ преди напускането му.

Родриго преглътна яростта, която се надигна в него за това, че е бил така тотално заблуден от тази жена.

— Какви други начини има за откриване на нечия самоличност?

— Няма други сигурни, приятелю. Дори и отпечатъците вършат работа само ако притежателя им е бил арестуван преди това и те са вкарани в базата данни. Същото е и с всички други методи. ДНК анализът, колкото и да е точен, трябва да съвпадне с друга проба, взета от човека, за да може да се каже, дали тези две проби идват от един и същи човек, или не. Програмите за лицево разпознаване ще разпознаят само хората, които са вече вкарани в базата данни, а тя се ползва предимно за терористи. Същото се отнася за гласовото разпознаване, сканирането на ретината и всичко останало. Трябва човека първо да е регистриран, за да може да се сравни пробата.

— Разбирам — Родриго разтри челото си, а главата му гъмжеше от всякакви мисли. Запис от охранителна камера? Родриго разполагаше със запис от охранителна камера, на който се виждаше лицето на Денис, както и много по-ясни снимки от документите й за самоличност при предишното проучване, което беше правил. — Кой има такива програми за лицево разпознаване?

— Интерпол, разбира се, както и всички по-сериозни организации — Скотланд Ярд, ЦРУ, ФБР.

— Техните бази данни общи ли са?

— Донякъде, да. В един идеален свят, от гледната точка на един следовател, всичко може да бъде споделено, но от друга страна, всеки обича да запазва по някоя тайна, нали така? Ако тази жена е престъпник, много е вероятно Интерпол да я има в базата си от данни. А, и още нещо…

— Да?

— Хазяинът каза, че вчера тук е идвал някакъв мъж, американец, и е разпитвал за жената. Не си казал името, а не можа и да ми даде някакво сносно описание.

— Благодаря ти — каза Родриго, опитвайки се да разбере какво означаваше това. На жената й е било платено в американски долари. Някакъв американец я търси, но логиката следва, че ако той я бе наел, би трябвало да знае къде се намира; а и защо изобщо да я търси, щом си е изпълнила мисията? Не, това сигурно е просто някакво съвпадение, сигурно е бил просто някой познат.

Родриго затвори телефона. Една жестока усмивка плъзна по устните му. Набра един номер, който бе набирал много пъти преди това. Организацията Нерви имаше много връзки в цяла Европа, Африка и Близкия Изток, а сега се разширяваше и към Ориента. Като един интелигентен човек, редно беше да се е погрижил да има някого на разположение и в самия Интерпол.

— Жорж Блан — каза един тих, спокоен глас, който добре прилягаше на собственика си. Родриго рядко бе имал работа с по-компетентен човек от Блан, с когото всъщност никога не се бе срещал лично.

— Ако сканирам една снимка и ти я изпратя, ще можеш ли да я пуснеш през програмата си за лицево разпознаване? — нямаше нужда Родриго да се представя. Блан добре познаваше гласа му. Последва кратка пауза, след която той отговори „Да“. Нямаше обяснения, колко охранителни мерки ще трябва да заобиколи, нямаше въпроси, само този кратък положителен отговор.

— Ще я имаш до пет минути — каза Родриго и затвори телефона. Взе снимката на Денис Морел — или която там беше — от папката на бюрото си и я сканира на компютъра, който бе добре предпазен с всички възможни мерки за сигурност. Написа няколко реда и снимката бе изпратена до Лион, където бе щабквартирата на Интерпол.

Телефонът иззвъня. Родриго вдигна слушалката:

— Да.

— Получих я, — каза тихият глас на Блан — ще ти се обадя веднага щом получа отговор, но колко време ще отнеме… — гласа му затихна и Родриго си го представи как вдига рамене.

— Колкото може по-скоро — каза Родриго. — И още нещо.

— Да?

— Връзката ви с американците.

— Да?

— Има вероятност човека, който търся, да е американец — или да е била наета от американците, защото й е платено с американски долари, помисли си Родриго. Макар и да не мислеше, че американското правителство има нещо общо със смъртта на баща му, той възнамеряваше да не открива картите си пред тях, докато не разбере със сигурност кой е отговорен. Можеше, разбира се, да се обърне директно към своя човек от американска страна и да поиска същата услуга, която искаше сега от Блан, но смяташе, че може би е по-добре да подходи по-заобиколно в случая.

— Ще накарам моя човек да провери и тяхната база данни — каза Блан.

— Дискретно. Разбира се.