Линда Хауърд
Целувай ме, докато спя (7)

Глава седма

На следващата сутрин Суейн лежеше в леглото в хотелската си стая с поглед зареян към тавана, опитвайки се да разбере цялата картина на положението. Навън студен ноемврийски дъжд удряше по прозорците. Още не се бе аклиматизирал от топлото време в Южна Америка и определено не му харесваше студа, макар и да бе удобно разположен под завивките. При този дъжд и часовата разлика определено заслужаваше малко почивка. Освен това не бездействаше съвсем — мислеше.

Не познаваше Лили и не можеше да предскаже следващите й ходове. Досега тя се бе проявила като хладнокръвна, изобретателна и смела; щеше да му се наложи да вложи всичките си способности, за да я надхитри. Той обичаше предизвикателствата. Затова сега, вместо да тича насам-натам из Париж и да размахва нейна снимка, питайки разни непознати, дали са я виждали, — като че ли това щеше да доведе до нещо — той предпочете да се опита да предвиди следващия й ход и да получи така необходимата преднина.

Суейн изброи наум всичко, което знаеше към момента. То не беше много. Първо: Салваторе Нерви бе убил приятелите й. Второ: тя бе убила Салваторе Нерви.

Логично бе това да е краят. Мисията бе завършена, с изключение на малката подробност, че все още й предстоеше да се измъкне жива от Родриго Нерви. Тя щеше да се справи. Беше успяла да стигне до Лондон, да направи хитрия номер с дегизировката и да се върне обратно. Възможно беше даже да е кацнала с различна самоличност, от тази, с която бе излетяла. Наборът й от самоличности изглеждаше неизчерпаем. Възможно беше и да е излязла от летището, после да се е върнала и да е излетяла отново, в неизвестна посока. Тя сигурно знае, че всичко, което пътниците правят на територията на летището, с изключение единствено на тоалетните, се следи и записва от камери, така че би трябвало да очаква все някой да усети промените в самоличността й, след което да провери списъка на пасажерите и да открие на кое име отговаря в момента. Бързата смяна на самоличности й бе наложена от необходимостта да се измъкне от хората на Родриго Нерви, макар и това да означаваше, че бе похабила три фалшиви имена, които вече нямаше да може да използва, без да рискува да бъде хваната.

Преднината, която малката маневра й бе дала обаче, й позволяваше да напусне страната още веднъж, под друго, неизползвано до сега име. Документите й бяха добри; явно познаваше талантливи хора. С тях не би имала проблем да минава необезпокоявана през митници и граници. Сега можеше да е навсякъде. Можеше да е в Лондон, можеше да лети с някой късен полет обратно към Щатите, а можеше дори да спи в съседната стая.

Трябваше обаче да има някакво скрито значение във факта, че тя се бе върнала в Париж. От логична гледна точка имаше смисъл, защото полетът беше кратък, което й даваше време да излезе от летището, преди охраната да разбере как е успяла да изчезне, после да елиминира едно по едно всички имена от списъка с пасажерите и да открие кое е нейното. С връщането си в Париж, тя също така въвличаше в играта още едно правителство и една бюрокрация, забавяйки процесите още повече. Същият резултат можеше да се постигне, като отлети за всяка друга европейска страна. Полетът до Париж може да беше само час, но Брюксел например, беше още по-близо, както Амстердам и Хага.

Суейн сложи ръце под главата си и се намръщи на тавана. Имаше някаква голяма празнина в разсъжденията му. Тя можеше да премине през митницата и да излезе от летището в Лондон много преди някой да има времето да разгледа добре записите и да я разконспирира. Ако не искаше да остава в Лондон, можеше просто да приеме нова самоличност и няколко часа по-късно да хване нов полет, като така абсолютно никой нямаше да бъде в състояние да я разкрие. Щеше да е свободна. Всъщност, това бе много по-хитър ход, отколкото да остава на летището, с всички тези охранителни камери. Защо не беше постъпила така? Или си е помислила, че никой няма да успее да разгадае смяната на самоличността й, или е имала сериозна причина да се върне в Париж точно по това време.

Трябваше да й се признае, че не беше обучен полеви агент, трениран в шпионажа; свободните агенти биваха назначавани за отделни конкретни задачи, с определени задължения. В досието й не се споменаваше обучение по дегизировка или измъкване от преследвачи. Тя със сигурност знаеше, че Агенцията ще я търси заради това, че е провалила уговорката със семейство Нерви, но може би не беше добре запозната с охранителните системи на големите европейски летища. Той обаче не би заложил на последното.

Лили беше прекалено хитра, разбираше си от работата. Със сигурност е знаела, че камерите я следят неотклонно, макар и да бе им подала трудна топка, която да ги задържи за известно време. А може и да беше решила, че ако напусне Хийтроу и им даде повече време, те ще успеят да направят нещо. Суейн не знаеше точно какво. Може би да сканират лицето й и да го прегледат с програмата за лицево разпознаване? То наистина фигурираше в базата данни на Агенцията, но никъде другаде. Ако все пак, някой някога бе успял да заснеме лицето й и да го вложи в базата данни на Интерпол, тогава тя не би успяла да стигне до изхода на летището. Да, може би това беше причината. Може би се е страхувала, че Родриго Нерви е опитал да вкара данните й в базата на Интерпол.

Как би могла да се предпази от тази опасност? Пластичната операция би била едно възможно решение. Това би бил избора на една жена, която се опитва да се скрие от някого, но тя не бе избрала този подход. Вместо това, тя се бе върнала в Париж. Може би е решила, че ще отнеме твърде много време. Може би си е поставила някаква задача, която бърза да изпълни. Каква задача? Да види Дисниленд в Париж? Да разгледа Лувъра?

А може би убийството на Салваторе Нерви бе само първото действие, а не финала на пиесата? Може би знаеше, че най-добрите хора на Агенцията — имаше предвид себе си, но не че тя го познаваше лично — ще бъдат назначени за задачата по залавянето й, както и че е само въпрос на време да я хванат. Тази вяра в собствените му способности го сгря отвътре. Както и да е, поне разсъжденията му вървяха в правилната посока — тя си бе наумила да направи нещо, което бързаше да изпълни и дори часовете бяха от значение.

Суейн изпъшка и се изправи до седнало положение, търкайки лицето си с ръце. В тази логика отново имаше проблем. Каквото и да беше решила да прави, тя би имала по-добър шанс да го свърши, ако си беше направила пластичната операция. Само някоя метафорична бомба със закъснител бе достатъчна причина за нейното прибързване; нещо, което не може да изчака няколко месеца. Но ако тя знаеше за някаква такава опасност, грозяща човечеството, трябваше само да вдигне телефона и да се обади в Агенцията. Те щяха да назначат цял екип да се занимава със случая и нямаше да й се налага да влиза в ролята на Самотния Рейнджър. Свен мислено задраска „опасност за цялото човечество“ като възможна мотивация за действията й.

Тогава трябва да е нещо лично. Нещо, което самата тя искаше да направи и чувства непреодолимо желание да го довърши на всяка цена възможно най-скоро. Замисли се за съдържанието на досието й. Причината, поради която тя е убила Салваторе Нерви, бе, че той е убил двама нейни приятели и осиновената им дъщеря преди няколко месеца. Тогава тя бе постъпила умно и се бе подготвила за операцията. Беше се сближила достатъчно с Нерви, за да свърши това, което е намислила. Защо сега не постъпваше отново така разумно? Защо един умен професионалист ще прави нещо толкова глупаво, че неминуемо да се озове в ръцете на враговете си?

„Остави мотивацията“, внезапно си помисли. Той беше мъж, и със сигурност щеше да полудее ако се опитваше да разбере какво става в главата на една жена. Ако трябваше да избере най-вероятния сценарий, Суейн би заложил на това, че тя просто не е приключила със семейство Нерви.

Беше ги ударила здраво, но сега се подготвяше за последния, опустошителен удар. Много я бяха ядосали и тя щеше да ги накара да си платят.

Въздъхна със задоволство. Това вече изглеждаше обосновано и дяволите да го вземат, ако и да не обясняваше мотивите й. Тя бе загубила хора, които обича, и сега си връщаше на виновниците на всяка цена. Той я разбираше. Причините бяха прости и ясни, без излишни размисли и догадки от типа „защо да прави така, а да не направи иначе“.

Щеше да го обсъди с Франк Вини, след няколко часа, когато слънцето изгрееше над Вашингтон, но инстинкта му подсказваше, че е на правилен път и щеше да започне работа по тази хипотеза веднага, преди даже да говори с Вини. Само трябваше да реши от къде да започне. А всичко започваше от приятелите й. Каквото и да са направили, за да разгневят Нерви, тя щеше да цели същото; един вид поетична справедливост.

Замисли се отново за досието, което бе прочел в офиса на Вини. Не беше донесъл със себе си никакви книжа, тъй като това щеше да бъде риск за сигурността; ако нямаше документи, никой не би могъл да ги прочете. Доверяваше се на чудесната си памет, от която изскочиха имената Аврил и Кристина Жубран, свободни агенти, оттеглили се от бизнеса. Аврил беше канадец, Кристина — американка, но постоянно бяха живели във Франция, без да поемат каквито и да е задачи през последните дванадесет години. Какво е накарало Салваторе Нерви да поръча убийството им? Добре, първо трябваше да разбере къде са живели, как са умрели, кои са били приятелите им, освен Лили Мансфийлд, и дали са споделили с някого за нещо необичайно. Може би Нерви произвеждаше биологични оръжия и ги продаваше на Северна Корея, макар че, ако приятелите на Лили се бяха натъкнали на нещо такова, защо по дяволите просто не са се обадили на старите си шефове, за да докладват? Идиотите понякога решаваха да се справят сами, но добрите агенти не бяха идиоти, защото ако бяха, щяха да са мъртви.

Това не беше особено гениално, при положение, че семейство Жубран всъщност бяха мъртви.

Преди мисълта му отново да го поведе в кръг, Свен стана от леглото и взе душ, след което се обади на рум сървис, за да поръча закуска. Беше си избрал да се настани в хотел Бристол, в района на „Шанз Елизе“, защото там имаше паркинг за гостите на хотела и нонстоп рум сървис. Беше също така и доста скъпо, но мястото за паркиране му трябваше за колата, която бе наел предната нощ, а рум сървиса — защото щеше да се прибира доста късно. Освен това, мраморните бани бяха готини.

Докато си хапваше кроасани със сладко, проумя нещо съвсем очевидно. Семейство Жубран не се бяха натъкнали на нищо — били са наети за някаква поръчка, която или се е провалила, или в последствие Нерви ги е разкрил и убил.

Лили може би вече знаеше, какво точно е станало, което би означавало, че той отново трябва да я догонва. Но ако не знаеше, а Суейн мислеше, че това е по-вероятно, защото тя е изпълнявала поръчка, когато са станали убийствата, то също би се опитвала да разбере кой е наел приятелите й и защо. В крайна сметка, тя щеше да отиде и да задава същите въпроси, на същите хора, които той мислеше да разпитва. Каква ли беше вероятността пътищата им да се пресекат в някой момент?

Преди му се струваше малко вероятно, но сега с всяка минута, вярваше все по-силно в тази вероятност. Добра отправна точка щеше да бъде да се провери, дали има данни за някакви инциденти в имотите на Нерви една седмица преди смъртта на сем. Жубран. Лили щеше да провери пресата, където може да намери, а можеше и да не намери, някаква информация относно проблеми в дейността на Нерви. От друга страна, Суейн имаше възможността да иде направо при френската полиция, но предпочиташе те да не разбират кой е той и къде е отседнал. Франк Вини искаше случая да се запази в тайна, доколкото е възможно. Фактът, че свободен агент на ЦРУ е извършил атентат срещу някой като Салваторе Нерви нямаше да се отрази добре на дипломатическите отношения между двете страни. Салваторе не беше французин, но бе живял в Париж и бе имал много приятели в правителството.

Той потърси адреса на семейство Жубран в телефонния указател, но не намери нищо. Това не беше изненада. Имаше късмета да работи за агенция, която ревностно събираше и най-малките частици информация от цял свят, след което ги каталогизираше и анализираше. Друго благоприятно обстоятелство беше, че за него този поток от информация беше на разположение по двадесет и четири часа на денонощие.

Суейн се обади в Лангли през служебния сигурен мобилен телефон, като мина през обичайната проверка и идентификация, и само след минута вече говореше с човек, на име Патрик Уошингтън, който имаше достъп до базата данни. Каза му кой е, и какво му трябва, Патрик каза „Един момент“ и той зачака.

Десет минути по-късно гласът на служителя прозвуча отново в слушалката.

— Извинявам се, че отне толкова време. Трябваше да проверя два пъти — което ще рече, че е направил проверка и за самия Суейн. — Да, имало е нещастен случай в една от лабораториите, на двадесет и пети август — експлозия и пожар. Според доклада, щетите са минимални.

Семейство Жубран бяха убити на двадесет и осми август. Нещастният случай в лабораторията трябва да е бил спусъка на оръжието довело смъртта им.

— Имате ли адреса на лабораторията?

— Един момент — чу тракането на клавишите от компютърна клавиатура, след което Патрик каза: — Улица „Капуцин“, номер седем. В предградията на Париж.

— Това е доста неточно. Изток, запад, север, юг?

— Секунда, да погледна картата — пак се чу тракането на клавиатурата. — Изток.

— Как се казва лабораторията?

— Нищо особено. Лаборатория Нерви.

— Добре, благодаря — мислено си преведе името на френски.

— Мога ли да направя още нещо?

— Да. Адресът на Аврил и Кристина Жубран. Оттеглили се свободни агенти, използвали сме ги няколко пъти.

— Преди колко време?

— В началото на деветдесетте.

— Минутка моля — последва още тракане на клавиатурата. — Ето го — и издекламира адреса. — Нещо друго?

— Не, това е. Вие сте добър човек, г-н Уошингтън.

— Благодаря, сър.

Обръщението „сър“ потвърди факта, че Патрик наистина е проверил два пъти идентификацията и нивото на достъп на Суейн. Мислено си го зачисли към списъка с надеждни хора, защото му хареса факта, че не приема на доверие нищо.

Погледна през прозореца. Още валеше. Мразеше дъжда. Беше прекарал твърде много време в спарената тропическа джунгла след внезапно изсипал се порой и това го беше накарало да мрази дори мисълта да мокри дрехите си. Отдавна не му се беше случвало да му е студено докато е мокър, но, до колкото си спомняше, беше още по гадно от това да ти е горещо, докато си мокър. Не си беше донесъл шлифер; дори и не знаеше дали изобщо има такъв, а и нямаше време да ходи по магазините.

Погледна часовника си. Осем и десет; магазините още не бяха отворили. Реши си проблема като се обади на рецепцията и поръча да му донесат в стаята един шлифер, негов размер, който да запишат към сметката му. Това обаче нямаше да го спаси тази сутрин, защото нямаше време да чака да му го донесат. Поне щеше да е под дъжда само докато отива до колата, а не докато върви цели километри през джунглата.

Беше наел един ягуар, тъй като винаги му се бе искало да покара такава кола, а и само по-скъпите бяха останали, когато влезе в офиса на агенцията за автомобили под наем снощи. Беше късно, макар и да бе прекосил Ламанша „много по-бързо“ от обикновено, благодарение на приятеля на Мъри от НАТО. Планът му беше да изпише обичайните пари за кола под наем, а с остатъка да си купува храна. Нямаше правила, които той да не „прекроява“, но поне бе изключително честен по въпроса със служебните разходи. Смяташе, че риска да му нагреят задника заради пари е много по-голям отколкото заради нещо друго и тъй като силно бе привързан към задника си, избягваше да го натоварва с излишен стрес.

Суейн остави хотела зад себе си, седнал зад волана на ягуара, наслаждавайки се на аромата от кожената тапицерия. Ако жените наистина искаха да се харесат на някой мъж, помисли си той, трябваше просто да носят парфюм с мириса на нова кола.

С тази щастлива мисъл в главата, той се гмурна в парижкия трафик. Не беше идвал тук от години, но си спомняше основното правило — най-смелия и по глупашки дързък шофьор е с предимство. Правилото по принцип беше, че трябва да дадеш път на дясно стоящия, но майната му на правилото. Той смело сече пътя на едно такси, чийто шофьор скочи на спирачките и започна да бълва галски ругатни, но Суейн се изстреля смело напред в една пролука между колите. Голяма веселба е това, помисли си той. Мокрият асфалт увеличаваше фактора на непредвидимост, добавяйки допълнителен адреналин във вените му.

Успя да си проправи път на юг от Монпарнас в посока адреса на семейство Жубран, като от време на време се консултираше с картата на града. Планираше да огледа „Лаборатория Нерви“ по-късно през деня, за да види разположението и най-общите мерки за охрана, които са взели, но сега най̀ му се искаше да иде там, къде бе вероятно да срещне Лили Мансфийлд.

Беше време да се захваща за работа. След вчерашното представление, което му беше изнесла, той нямаше търпение да премери умствените си способности с нейните. Не се и съмняваше, че накрая ще победи, но с най-голямо нетърпение очакваше самата игра.