Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Медина (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Kiss Me While I Sleep, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Fantastique, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 134гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
Глава четвърта
След цял ден прекаран в ядене, почивка и леки упражнения, които да подобрят издръжливостта й, Лили се събуди чувствайки се много по-добре. Грижливо събра багажа в ръчната и пазарската чанта, като се увери, че не оставя нищо важно в апартамента. Повечето й дрехи останаха да висят в гардероба. По местата си бяха и странните фотографии на непознати хора, които бе сложила в евтини рамки из апартамента, за да придаде дълбочина на фалшивата си самоличност.
Не свали чаршафите от леглото и не изми купичката и лъжицата, които бе използвала за закуска, макар че си направи труда да забърше добре всичко в апартамента с мастно разтварящ почистващ препарат, който да унищожи всички пръстови отпечатъци. Бе го правила много пъти, през последните деветнадесет години и навикът бе дълбоко вкоренен в нея. Лили дори бе забърсала евентуално оставените от нея отпечатъци в имението на Нерви, макар че там нямаше възможност да използва препарат. Също така, почистваше приборите си за хранене и чашите, от които пише, преди келнерите да ги приберат, както и почистваше четката си за коса всяка сутрин, пускайки космите в тоалетната.
Не й даваше мира фактът, че доктор Джордано й бе взел кръв за проби, но все пак ДНК не се използваше толкова широко, както пръстовите отпечатъци. Просто нямаше толкова голяма база данни. Нейните отпечатъци бяха картотекирани в Лангли, но само там. Като изключим няколкото убийства през годините, тя бе примерна гражданка. А пръстовите отпечатъци сами по себе си не бяха нищо, ако не съвпаднат с отпечатъците в някоя база данни, откъдето да се получи името на човека. Едно недоглеждане не беше опасно, но две даваха възможност за разкриване на самоличността. Бе се опитала да не дава изходна позиция, доколкото й позволяваха възможностите.
Най-вероятно, доктор Джордано щеше да го сметне за крайно странно, ако тя се обадеше и си поискаше обратно остатъците от кръв след тестовете. Друго щеше да бъде, ако си беше в Калифорния например, където винаги можеше да каже, че членува в някаква странна религиозна организация и кръвта й трябва. Можеше дори да каже, че е вампир и пак щеше да си я получи обратно. Тази сатанинска мисъл докара вяла усмивка на лицето й, и й се прииска да можеше да я сподели със Зиа, която имаше богато чувство на хумор по отношение на абсурдното. Когато беше с Аврил и Тина, и най-вече със Зиа, Лили можеше да си позволи да се отпусне и дори понякога да се държи глупаво, като нормален човек. За хората от нейния занаят да се отпуснат бе лукс, който можеха да си позволят само в компанията на себеподобните.
Бледата усмивка изчезна. Липсата на най-близките й хора бе оставила такава огромна празнина в живота й, че не вярваше някога да я запълни. През годините кръгът на доверените й хора се бе свивал непрекъснато, докато накрая останаха само пет души в него: майка й и сестра й, които вече не смееше да посети от страх да не ги изложи на опасност, и тримата й приятели. Лили и Аврил бяха някога любовници. За един много кратък период те заедно прогонваха самотата. После се бяха отдалечили, след което Лили срещна Тина по време на една задача, за изпълнението на която бяха необходими двама агенти. Допреди да срещне Тина, на Лили никога не й се бе случвало да си пасне толкова добре и толкова бързо с някого. Усещането бе, като че ли те двете бяха близначки. Трябваше само да се погледнат за миг, за да разберат, че мислят за едни и същи неща, по едно и също време. Споделяха същото чувство за хумор, същите глуповати мечти как един ден, когато вече не работят за Агенцията, ще се омъжат и ще имат собствен бизнес — не задължително в този ред — а може би дори щяха да имат и едно-две деца.
Този момент бе дошъл за Тина, когато като балони с хелий, които свободно се носят в едно затворено помещение, пътищата им с Аврил се пресякоха. Лили и Тина може да споделяха много общи неща, но органичното привличане бе друго нещо. Само един поглед бе достатъчен на Аврил да се влюби в слабата, тъмнокоса Тина, а чувствата му се оказаха споделени. За известно време те прекарваха свободните си дни между различните задачи заедно и, в повечето случаи, си изкарваха страхотно. Бяха млади, здрави и добри в работата си. Безспорно, професията им на наемни убийци ги караше да се чувстват силни и непобедими. Бяха достатъчно умни да не се хвалят с работата си, но вътрешно се наслаждаваха на тръпката. После дойде денят, в който Тина бе простреляна и реалността ги връхлетя с пълна сили. Професията им бе смъртоносна. Тръпката си отиде и те осъзнаха собствената си уязвимост. Аврил и Тина реагираха на това явление като се ожениха веднага щом тя се възстанови дотолкова, че да може да извърви пътя до олтара. Създадоха собствен дом, първо тук в Париж, а после си купиха малка къща в покрайнините. Започнаха да поемат все по-малко поръчки. Лили обичайно идваше да ги посети при всеки удобен случай и един ден доведе със себе си Зиа. Бе намерила това бебе, изоставено и гладно, в Хърватия, малко след като страната обяви независимостта си от Югославия, а Сръбската армия започна да наказва цели райони от новата държава, което щеше да даде началото на последвалата война. Лили бе разпитвала и търсила майката на детето, но като че ли никой нищо не знаеше, или не искаше да каже. Лили можеше да избира между това да вземе бебето със себе си, или да го остави на сигурна смърт.
След два дни вече обичаше детето толкова силно, като че ли го бе родила самата тя. Излизането от страната не бе лесно, като се вземе предвид факта, че носеше и бебе със себе си. Наложи се да търси мляко, пелени и завивки. По това време не я беше грижа за дрехи — главното беше бебето да е нахранено, да е сухо и да му е топло. Беше я нарекла Зиа, просто защото харесваше името.
После дойде проблема с издаването на документи за Зиа — трябваше да се намери достатъчно добър фалшификатор и бебето да се изнесе до Италия. След като напуснаха Хърватия, грижите за детето бяха по-леки. Всичко, от което се нуждаеха, можеше лесно да се намери. Все пак на Лили не й бе лесно да се грижи за момиченцето. Беше й трудно да я храни, а Зиа често изплюваше повече мляко, отколкото преглъщаше. Затова, вместо да продължи да подлага бебето на други пътувания, при положение, че то горкото не бе имало време да свикне с нищо в краткия си живот, реши да поостанат в Италия.
Лили мислеше, че Зиа е била само на няколко седмици, когато я намери, макар че бе възможно недохранването и липсата на грижи да са я оставили по-дребничка от нормалното. След като прекараха три месеца в Италия, детето бе наддало достатъчно, за да се образуват трапчинки по пухкавите и сладки ръчички и крачета. Започнаха да й растат зъбки, което я караше непрекъснато да се лигави, а всеки път, когато погледнеше към Лили, на лицето й се изписваше неподправена и чиста радост, която само бебетата могат да изразят, без да изглеждат като пълни идиоти.
Накрая, Лили заведе Зиа във Франция, за да я запознае с леля Тина и чичо Аврил. Прехвърлянето на попечителството върху детето стана бавно и постепенно. Всеки път, когато Лили поемаше поръчка, тя оставяше Зиа при приятелите си. Те обичаха бебето, а Лили бе доволна, че може да я остави в сигурни ръце, макар че всеки път, когато заминаваше, сърцето й се късаше. В такива случаи, заживяваше само за момента, в който ще се върне и Зиа ще я посрещне. Тогава малкото личице грейваше, а от устата й се изтръгваше писък на удоволствие, който Лили намираше за най-прекрасния звук на света.
Но после неизбежното се случи. Зиа растеше и дойде момента, в който трябваше да тръгне на градина. Понякога Лили отсъстваше по цели седмици. Естествено беше Зиа да прекарва повече време с приятелите й и накрая всички осъзнаха, че трябва да фалшифицират още няколко документа, според които Зиа да стане дете на Тина и Аврил. Докато стане на четири години, момиченцето бе започнало да ги нарича мама и татко, а Лили бе станала леля Лил. Цели тринадесет години Зиа бе емоционалния център на живота й, а сега вече я нямаше.
Какво по дяволите бе накарало Тина и Аврил да се върнат към заниманията, които отдавна бяха оставили? Трябваха им пари ли? Със сигурност знаеха добре, че само да попитат Лили и тя щеше да им даде всичко, което има — а то не беше малко. След деветнадесет години добре платена работа, имаше богато захранена сметка в Швейцарска банка. Нещо бе подмамило Тина и Аврил да прекратят преждевременната си пенсия, за което заплатиха с живота си. Също и Зиа.
Сега Лили бе изразходвала по-голямата част от спестяванията си, за да се сдобие с отровата и да подготви сцената. Подправените документи струваха пари, а колкото по-добри бяха, толкова повече струваха. Наложи й се да наеме апартамент, да си намери истинска работа — защото щеше да бъде много съмнително ако нямаше такава — после да нагласи нещата така, че пътищата им със Салваторе Нерви да се пресекат и да се надява, че той ще захапе примамката. Нищо сигурно нямаше в цялата организация. Можеше да се направи да изглежда много привлекателна, но сама знаеше, че не е красавица. Ако това не бе проработило, щеше да измисли нещо друго. Тя винаги намираше начин. Но планът бе сработил чудесно, или поне до момента, в който Салваторе я накара да опита от виното.
Сега имаше само една десета от парите, с които разполагаше преди, беше с увредена сърдечна клапа, която, както и бе обяснил доктор Джордано, ще трябва да се подмени. Физическото й състояние бе просто плачевно и времето й изтичаше.
От логична гледна точка беше ясно, че шансовете й не са големи. Този път не само не можеше да разчита на подкрепа от Лангли, напротив, Агенцията щеше да работи срещу нея. Нямаше да може да използва безопасните си убежища, нямаше на кого да се обади за подкрепление и трябваше да внимава с всеки срещнат. Лили нямаше представа кого ще изпратят срещу нея. Можеше просто да я открият и да я елиминират чрез снайперист. В този случай нямаше от какво да се притеснява, защото просто нямаше начин да се предпази. Тя не беше Салваторе Нерви и не разполагаше с автопарк от бронирани автомобили и укрепени входове. Единственият й шанс беше да не им даде възможност да открият местоположението й. Добрата новина беше… всъщност нямаше добра новина.
Всичко това съвсем не означаваше, че щеше просто да се покаже навън и да стане лесна мишена. Можеше и да успеят да я елиминират, но щеше да ги затрудни максимално. Тук беше заложена професионалната й гордост, а сега, когато Зиа и приятелите й вече ги нямаше, честта бе почти всичко, което й бе останало.
Лили изчака възможно най-дълго, преди да се обади по мобилния си телефон и да извика такси. Целта й беше да намали до минимум времето за реакция на Родриго и хората му. В първия момент, мъжете, които я следяха, нямаше да знаят къде отива, но когато осъзнаеха, че пътува към летището, щяха да се обадят на Родриго и да поискат инструкции. Вероятността той да има някой вътрешен човек там беше поне петдесет на петдесет, но Де Гол е голямо летище и ако не им беше известно точно с коя авиокомпания ще лети или дестинацията на полета й, щеше да им е трудно. Те само можеха да я следят, но в един момент охраната щеше да ги спре.
Ако Родриго провереше списъците с пасажерите също не би имало проблем, защото тя не пътуваше под името Денис Морел или собственото си име. Не се съмняваше, че той ще ги провери, въпросът е дали вече го бе направил. В началото можеше даже да не се е усъмнил достатъчно, за да направи нещо повече от това да нареди да я следят. Като заминаваше толкова открито и с толкова малко багаж, Лили се надяваше, че само ще възбуди любопитство у него, но не и подозрения. Поне не и през краткия период, който й трябваше, за да се покрие.
Ако боговете бяха благосклонни, той нямаше да се усъмни твърде много, дори и когато хората му я загубеха на оживеното летище Хийтроу. Можеше да се зачуди защо бе избрала да лети, вместо да вземе ферибота или влака под Ламанша, но и това не беше толкова необичайно. Много хора предпочитаха самолета, ако бързат.
В най-добрия случай, не би се усъмнил в нея поне за няколко дни. В най-лошия случай, би наредил на хората си да я задържат на Де Гол, въпреки всички свидетели и вероятните последствия. Родриго не би се притеснявал за последиците, но Лили беше готова да се обзаложи, че не би стигнал до такава крайност. Досега още не бе разбрал, че тя не е тази, за която се представя; иначе щеше да заповяда на хората си да нахлуят в апартамента й. След като още не бе разкрил този факт, Родриго нямаше достатъчно сериозна причина да предизвиква такава суматоха на обществено място.
Лили слезе да изчака таксито, като застана така, че да може да наблюдава улицата, но преследвачите й да не могат да я видят. Бе помислила за възможността да повърви няколко пресечки до стоянката на таксита, където да изчака реда си, но това щеше да даде време на Родриго и хората му, а и щеше да я измори. Преди малко повече от седмица тя можеше да пребяга същото разстояние без дори да се задъха.
Може би сърцето й бе понесло минимална щета и с времето щеше да се оправи. Лили беше много зле в продължение на три дни; бе лежала в апартамента си, без да яде. Човешкото тяло губи силите си много по-бързо отколкото ги придобива. Тя реши, че ще си даде един месец. Ако след това не се възстановеше към нормалното си състояние, щеше да си направи изследвания на сърцето. Още не знаеше къде, или как ще плати за тези изследвания, но щеше да намери начин.
Разбира се, всичко това щеше да стане само при положение, че след месец тя още бе жива. Като се изплъзне от Родриго, трябваше да се справи и с бившия си работодател. Още не бе пресмятала шансовете си за това; не искаше да се депресира допълнително.
Едно черно такси спря отпред. Докато вдигаше чантата си, Лили промърмори „Време е за шоу“ и спокойно излезе на улицата. Не бързаше и по никакъв начин не издаваше някаква нервност. Когато се настани в колата, извади дамското си огледало и го нагласи така, че да вижда преследвачите си.
Когато таксито потегли, беше последвано от сребрист Мерцедес. Той намали покрай тротоара и един мъж се стрелна към него, като на практика скочи в колата в движение, след което Мерцедеса отново ускори и се озова точно зад таксито. В огледалото си, Лили виждаше пътника до шофьора да говори по мобилен телефон.
Летището беше на тридесет километра извън града. Мерцедесът следваше плътно таксито през целия път. Лили не можеше да реши дали да се почувства обидена или не. Дали Родриго мислеше, че тя е толкова глупава, че да не забележи, или може би просто нямаше да й пука. От друга страна обаче, обикновените хора не се оглеждаха за преследвачи. Фактът, че хората му бяха толкова безгрижни значеше, че Родриго още не се е усъмнил в нея, макар че бе наредил да я следят. Ако можеше да съди по това, което знаеше за него, Лили мислеше, че би я държал под наблюдение докато разкрие истинския убиец на баща си. Родриго не оставяше нещата докато не ги разнищеше до край.
Когато стигнаха летището, Лили спокойно се запъти към гишето за чекиране на Бритиш Еъруейс. В паспорта й пишеше, че името й е Александра Уесли, британска поданичка, а снимката отговаряше на сегашния й цвят на косата и очите. Щеше да пътува в първа класа, нямаше багаж за чекиране, а самоличността й бе внимателно разработена през последните няколко години, с много печати в паспорта, които показваха, че бе посещавала Франция по няколко пъти годишно. Лили имаше няколко такива самоличности, които грижливо бе крила дори от познатите си в Лангли, точно за такива случаи.
Пасажерите за нейния полет вече бяха поканени да се качват, докато тя премина през всички проверки и стигна до изхода. Не се оглеждаше явно, а внимателно следеше обстановката с периферното си зрение. Да, онзи човек там я наблюдаваше, а в ръката му имаше мобилен телефон.
Той не се приближи към нея, само се обади на някого. Досега късмета й работеше. След това вече бе в безопасност на борда на самолета, което означаваше, че е под юрисдикцията на правителството на Великобритания. Мястото й бе до прозореца, а това до пътеката вече бе заето от елегантно облечена млада дама на около тридесет години. Лили промълви някакво извинение и се промъкна покрай жената до мястото си.
След половин час бяха във въздуха и им предстоеше едночасов полет до Лондон. Лили и жената до нея си разменяха любезности. Лили използваше английския си акцент, който като че ли действаше успокоително на жената. Той й беше по-лесен отколкото парижкия и тя въздъхна от облекчение, когато мозъка й се отпусна от постоянното напрежение. Подремна за кратко, уморена от дългото ходене из летището.
Когато бяха на петнадесет минути от Лондон, Лили се наведе напред и издърпа ръчната си чанта изпод седалката.
— Извинете за безпокойството, — каза тя колебливо на жената до себе си — но имам един малък проблем.
— Да? — отвърна вежливо спътничката й.
— Името ми е Александра Уесли, може би сте чували за „Уесли Енджиниъринг“, фирмата на мъжа ми, Джералд. Проблемът е, че… — Лили сведе смутено поглед — ами проблемът е, че го напускам, а той изобщо не го приема добре. Изпратил е хора да ме следят и се страхувам, че може да ме отвлекат. Той е малко груб; свикнал е да става на неговото и… наистина не мога да се върна при него.
Жената изглеждаше едновременно смутена и заинтригувана, като че ли не обичаше да й споделят такива лични подробности, но все пак бе очарована.
— Горката. Разбира се, че не можете се върнете при него. Какво мога да направя аз обаче?
— Когато излезем от самолета, ще вземете ли тази чанта да я занесете до най-близката обществена тоалетна? Аз ще ви последвам и ще си я взема там. Вътре имам разни неща за маскировка — Лили отвърна бързо щом видя притеснението в очите на жената; все пак в тези времена на тероризъм си е доста подозрително непознат човек да те помоли да пренесеш чантата му. — Вижте, прегледайте какво има вътре — Лили веднага отвори чантата — Дрехи, обувки, перуки. Нищо друго. Просто хората, които ме следят, може да се сетят за възможността да се дегизирам и ще обърнат внимание дали влизам в тоалетната с голяма чанта. Четох една книга как да се изплъзваме от натрапници и там бяха споменали за това. Джералд ще е пратил хора на Хийтроу да ме чакат, сигурна съм. Веднага щом изляза от самолета ще ме дръпнат настрана и ще ме отведат.
Лили закърши ръце, надявайки се да изглежда достатъчно изплашена. В случая й помагаше факта, че лицето й все още бе изпито и бледо от болестта, както и, че беше слаба. Това я правеше да изглежда по-крехка, отколкото бе всъщност.
Жената взе чантата и внимателно прегледа всяка вещ в нея. На лицето й се изписа усмивка, докато разглеждаше една от перуките.
— Ще се криете наяве, така ли?
— Надявам се да проработи — отвърна също усмихната Лили.
— Ще видим. Ако не, ще хванем заедно такси. Нали знаете — повече сме по-силни — жената вече влизаше в ролята си.
Ако на мястото до нея не седеше жена, Лили щеше да импровизира и да рискува, но този гамбит й даваше малка преднина, а в конкретната ситуация, беше готова да се възползва от всяко предимство, което й се предоставеше. На летището можеше да я чакат не само хората на Родриго, но и хора от Агенцията, а те нямаше да бъдат толкова лесни.
В зависимост от това, каква стратегия са избрали, можеха да я арестуват веднага след слизането й от самолета, като в случая просто нищо не можеше да направи. Обикновено обаче, те бяха по-дискретни и Лили мислеше, че едва ли ще замесят Британското правителство в един такъв вътрешен проблем като настоящия.
Самолетът се приземи и се придвижи до ръкава на терминала без излишни маневри. Лили пое дълбоко дъх, а спътничката й я потупа приятелски по ръката.
— Не се притеснявай, — каза тя весело — планът ще проработи, ще видиш. Как да разбера дали са те познали?
— Ще ти кажа къде стоят хората. Ще ги видя, когато влизам в тоалетната. После ще изляза преди теб и ако те още са там, когато ти излезеш, значи всичко е наред.
— Толкова е вълнуващо!
Лили силно се надяваше да не бъде вълнуващо.
Жената взе чантата и излезе от самолета, като пропусна двама човека между нея и Лили. Тя вървеше бързо, оглеждайки табелите, но без да се заглежда в хората, които стояха на входа на терминала. „Добро момиче“, помисли си Лили и се опита да прикрие усмивката си. Имаше талант.
Двама мъже я чакаха, като не правеха големи усилия да се прикриват, както колегите им. Лили се зарадва. Родриго все още не подозираше нищо особено и явно не мислеше, че тя би забелязала, че я следят. Планът май наистина щеше да проработи.
Преследвачите й тръгнаха след нея като спазваха дистанция от около десетина метра. Спътничката на Лили влезе в първата обществена тоалетна. Лили се спря за момент, точно пред тоалетната, до една чешмичка, като по този начин даде на мъжете време да изберат местата си, след което влезе вътре. Жената я чакаше и й подаде чантата.
— Чакат ли те? — попита тя.
— Двама мъже — кимна Лили — Единият е около метър и осемдесет, едър, облечен в светло сив костюм. Стои срещу вратата, подпрял се е на една стена. Другият е по-дребен, с къса тъмна коса, син двуреден костюм и е заел позиция на около пет метра по-напред.
— Побързай да се дегизираш, нямам търпение да те видя.
Лили влезе в една кабинка и бързо започна промяната на самоличността. Строгият тъмен костюм и обувките с нисък ток бяха заменени от светлорозов потник, впити тюркоазни панталони и ботуши до коляното, тюркоазно сако и къса червена перука. Лили напъха дрехите, които бе свалила, в чантата и излезе от кабинката. Широка усмивка озари лицето на жената и тя изръкопляска:
— Чудесно!
Лили не можеше да махне усмивката от лицето си. Тя бързо добави руж към бледите си бузи, дебел слой розово червило и висящи обеци с пера. Накрая, слагайки чифт розови очила, попита:
— Какво мислиш?
— Мила моя, дори аз не бих те разпознала, а знаех какво си намислила. Казвам се Ребека, между другото. Ребека Скот.
Те си стиснаха ръцете, всяка от тях развеселена и доволна по различни причини. Лили пое дълбоко въздух.
— Тръгвам — промълви тя и смело се запъти навън.
И двамата й преследвачите неволно я зяпнаха за момент. Всъщност, всеки наоколо я зяпна. Лили се втренчи директно зад мъжа с тъмната коса, който на практика стоеше точно пред нея, и енергично започна да маха с ръце.
— Тук съм! — извика тя без конкретно да се обръща към някого, макар че в тази тълпа това много трудно би се забелязало.
Този път използваше собствения си, определено американски акцент, и се затича покрай преследвачите си, като че ли отиваше към някого.
Докато минаваше край тъмнокосия мъж го видя да извръща погледа си обратно към вратата на тоалетната, като че ли се бе уплашил, че моментното му невнимание би позволило на следения обект да се измъкне от там незабелязан.
Лили закрачи възможно най-бързо, изгубвайки се в тълпата. Десетсантиметровите й токчета я правеха почти метър и осемдесет висока, но тя не възнамеряваше да ги носи по-дълго от необходимото. Докато наближаваше своя изход към самолета, тя влезе в още една тоалетна и смени и този си тоалет. Когато излезе, Лили имаше дълга черна коса и бе облечена в черни джинси и дебело черно поло. Беше обута в същите обувки с нисък ток, с които бе дошла и беше заменила розовото червило с червен гланц, а очилата вече бяха сиви. Документите й, с името Александра Уесли бяха прибрани в чантата, а билета в ръката й, както и паспорта бяха на името на Мариел Сенклер.
Малко след това беше на борда на самолета летящ обратно към Париж, този път в пътническата класа. Облегна глава назад и затвори очи. До тук добре.