Линда Хауърд
Целувай ме, докато спя (33)

Епилог
Шест месеца по-късно.

Лили вървеше по коридора към кабинета на д-р Шей, като се надяваше, че това е за последно. Шест месеца интензивна психотерапия и консултации бяха достатъчни. След първоначалната си ярост, когато се събуди и се озова под стража, бе осъзнала, че трябва да е благодарна за получения втори шанс и бе сътрудничила възможно най-много. Сега вече бе готова да си тръгне. Все пак, не цялото време, през последните шест месеца, бе минало в терапия. Два месеца след началото, бе претърпяла операция за възстановяване на повредената сърдечна клапа, а рехабилитацията след това не става за ден или два. Сега вече се чувстваше отлично, но първите няколко седмици след операцията бяха доста тежки, макар че хирургът бе използвал техника с минимална опасност от инфекция. При всички случаи обаче, при операция на сърцето, то не трябва да бие, така че я бяха поставили на командно дишане, а кръвта й циркулираше през специална машина, вместо през сърцето. Всичко това все още я тревожеше, макар че вече бе минало.

Доктор Шей не отговаряше на представите й за типичния психиатър, ако изобщо имаше такова животно. Тя беше ниска, пълничка и весела като елф, с най-милите очи, които Лили можеше да си представи. Все пак, Лили не би се поколебала да я убие и това беше една от причините, все още да е в клиниката.

Бе се питала, дали изобщо някога щеше да може да се впише обратно в нормалния начин на живот, но терапиите, които д-р Шей бе съставила й показаха точно колко се бе отдалечила от нормалното. Докато не премина през упражненията, не си беше давала сметка, каква готовност има да убива и как това винаги — винаги — бе първата й реакция при конфронтация. През годините, Лили бе станала доста добра в избягването на конфронтации точно по тази причина, но не си бе давала сметка точно какво прави и защо. Беше свела риска до минимум, като не общуваше почти с никого.

Беше повтаряла упражненията отново и отново, докато се научи да се владее и контролира гнева и болката си. Мъката е ужасно нещо, но отчуждението е също толкова лошо, а Лили сама си беше усложнила нещата, като се беше поставила в изолация. Тя се нуждаеше от семейството си и с помощта на д-р Шей беше събрала куража да се обади на майка си преди няколко седмици. И двете бяха плакали по време на разговора, но Лили също така бе почувствала и невероятно облекчение, че си бе върнала част от живота.

Суейн бе единствената част от живота й, която не бе обсъждала с д-р Шей.

Не й бяха позволили никакви посещения или контакти с външния свят, преди да се обади на майка си, така че не беше изненада, че и него не го е виждала или чувала от онзи ден на остров Евия, когато си бе помислила, че ще я убие. Тя се питаше, дали той бе разбрал, какво си бе помислила.

Лили не знаеше, дали ще му направят проблем за начина, по който бе действал на мисията си и до колко изобщо бяха информирани за това в Агенцията, затова просто не го бе споменавала на д-р Шей, както и докторката не бе повдигала въпроса. Лили почука на вратата й и отвътре един непознат за нея глас каза:

— Влезте.

Тя отвори и зяпна човека, който седеше зад бюрото.

— Влезте — повтори той усмихнато.

Лили влезе и затвори вратата зад себе си. Без да казва нищо седна на мястото, къде обикновено сядаше.

— Аз съм Франк Вини — каза мъжът.

Изглеждаше на около седемдесет години може би, а лицето му беше много мило. Погледът му обаче бе най-острият, който бе срещала. Лили разпозна името и почти изпадна в шок. Това беше самия оперативен директор на Агенцията. След като събра наум две и две, тя попита:

— Франк, приятеля на Суейн?

Той кимна.

— Да, същия.

— Вие наистина ли пострадахте в автомобилна злополука?

— Да, истина е. Разбира се, нищо не си спомням от случилото се, но прочетох всички рапорти. Тази случка постави Суейн в много сложно положение, защото бе разбрал, че в Агенцията има къртица, която предава информация към Родриго Нерви, а единствения човек, на когото можеше да се довери бях аз, така че е нямал на кого да се обади. Бе оставен напълно сам в тази операция, като изключим вас, разбира се. Моля приемете благодарността на страната за стореното.

Каквото и да бе очаквала да чуе, определено не беше това. Лили каза:

— Мислех, че ме искате мъртва.

Добродушното му лице помръкна.

— След всички тези години на вярна служба, които имате? Аз не работя така. Аз чета докладите, нали разбирате? Видях, че отивате към ръба, но не ви издърпах както се прави по протокол. След като убихте Салваторе Нерви се уплаших, че ще съсипете цялата мрежа, но дори и тогава не съм мислел да ви премахна, освен ако не ми оставехте никакъв друг избор. Това беше първоначалния ми план — каза той посочвайки с пръст кабинета на д-р Шей — но знаех, че няма да повярвате, ако някой просто ви го разкажеше. Или щяхте да избягате, или да убиете този някой, или може би и двете. Трябваше да ви задържим, затова изпратих най-добрия си ловец. Щастлив избор съм направил, защото никой друг сигурно не би действал толкова прозорливо при това стечение на обстоятелствата.

— Имате предвид, когато е узнал за къртицата и когато аз разбрах по какво точно се работи в лабораторията?

— Точно така. Ситуацията е била много сложна. Когато Деймън Нерви разбрал с какво се занимават баща му и брат му, той се зае да попречи на пускането на вируса, като нае Аврил и Тина Жубран да унищожат лабораторията, а това доведе до всичко останало.

Мадам Бонет, съседката на семейство Жубран, бе описала посетителя, който видяла да идва при тях като „мъж, красив като филмова звезда“. Това със сигурност е бил Деймън Нерви.

— Значи той през цялото време, онзи ден в лабораторията, е знаел коя съм — промълви тя — И е знаел, че аз убих баща му.

— Да. Той е удивителен човек. Не би се натъжил ако бяхте загинала в експлозията, все пак, или ако някой от охранителите ви беше застрелял, докато напускате комплекса, но не направи нищо, с което да застраши успеха на мисията ви.

Той явно бе по-голям човек от нея, призна си безмълвно Лили. Тя самата почти бе изгубила контрол и едва не се бе нахвърлила върху д-р Джордано — почти, но се бе овладяла. Сигурно по същия начин се е чувствал и самия Деймън Нерви. Е, значи може би не беше по-голям човек, все пак.

— Работата е там, че може и нищо добро да не сме направили — каза тя — Възможно е вирусът на птичия грип да си мутира и сам, всеки момент.

— Така е и нищо не сме в състояние да направим по този въпрос. Но ЦКЗБ и СЗО работят усилено, за да разработят надежден метод за производството на ваксината, а ако вируса мутира, преди да успеят… — Той разпери ръце — Поне никой няма да го е пуснал нарочно и да се облагодетелства от смъртта на милиони хора. Това ме навежда на една друга мисъл, по въпроса за здравето — каза той, плавно сменяйки темата — Вие как сте?

— Най-после се чувствам добре. Операцията не беше лесна, но явно е била успешна.

— Радвам се. Суейн идва да ви види, знаете ли?

Лили се почувства, като че ли изведнъж я бе блъснал в гърдите.

— Какво? — думата едва-едва излезе между устните й.

— За операцията. Искаше да е тук. Когато ви включиха на машината за изкуствено поддържане на живота, той почти припадна.

— От къде знаете? — Лили едва успяваше да говори. Толкова силно бе шокирана.

— И аз бях там, разбира се. Бях загрижен. Операцията не е лека. Той ви видя в отделението за следоперативни грижи, но трябваше да тръгне, преди да се събудите.

Или е искал да тръгне, преди да се събуди? Лили не беше сигурна как да разбира думите му.

— Сега вече можете да напуснете клиниката, когато пожелаете — продължи Вини — Решихте ли вече, какво искате да правите?

— Искам да се видя с баща си и сестра си, преди всичко. След това… не знам още. Трябва ми нова работа — каза тя печално.

— Ако искате да се запишете на някакъв конкретен курс. Ние винаги имаме нужда от лоялни и целеустремени хора, които успяват да изпълняват задачите си.

— Благодаря за предложението, но ще трябва да си помисля. Наистина не знам с какво искам да се занимавам.

— Може би мога да ви помогна малко — каза той и доста трудно се изправи на крака. Лили видя, че използва бастун и тежко се обляга на него. — Той чака. Искате ли да го видите?

Нямаше нужда да обяснява кой чака. Сърцето й заби лудо и пулсът й се ускори.

— Да — отвърна без колебание.

— Радвам се. Не знаех дали сте си дала сметка колко му е било трудно.

— В началото не — отговори откровено тя — Бях твърде шокирана, когато разбрах… но после се замислих.

Той с усилие заобиколи бюрото и я потупа по рамото.

— Изживей живота си добре, Лилиан.

— Така и ще направя. Благодаря ви, мистър Роджърс.

Франк Вини се усмихна и излезе от кабинета. Десет секунди по-късно, вратата отново се отвори и на прага застана Лукас Суейн, красив както винаги, само че този път не се смееше. Изражението на лицето му беше почти уплашено.

— Лили — започна той, — аз…

— Знам — прекъсна го тя, засмя се и се хвърли на врата му. Рефлексите му бяха отлични; той разтвори ръце и я прегърна.