Линда Хауърд
Целувай ме, докато спя (24)

Глава двадесет и четвърта

Суейн върна Мегана и по настояване на Лили взе от друга фирма един малък, син, четири цилиндров Фиат.

— Не! — промълви ужасено той, когато я чу какво е избрала. — Да вземем един Мерцедес. Наоколо има много такива — разведри се той. — Или по-добре да вземем порше. Може да ни потрябва повече мощност. Или БМВ — това също звучи добре.

— Фиат — каза тя.

— Добре, здраве да е!

Устните й потрепнаха, но тя успя да се сдържи и не се засмя.

— Не искаме нищо, което да се набива в очи.

— Напротив, искам — каза упорито той. — Няма значение, кой ме забелязва, защото никой не знае кой съм. Лично аз, ако търся някого, ще се вглеждам повече в хората, които карат Фиат, защото точно това би взел всеки, който не иска да го забележат.

Абсолютно по същата логика, тя бе сложила яркочервена перука на главата си, така че не можеше да не се съгласи. Но за момента, държеше на Фиата толкова много, само за да го види как ще го кара един ден и колко изобретателен ще бъде в оплакванията си.

— Първата кола ти беше ягуар, днес ме взе с Меган — ако някой ни е забелязал — вече е разбрал, че обичаш бързите коли. Един Фиат ще бъде последното нещо, за което ще се сетят.

— Така е — каза той сърдито.

— Фиатът е добра кола. Може да вземем Стило, с три врати; тя е доста спортна.

— Ще рече, че вдига 30 вместо 20 километра в час ли?

Наложи и се да се прехапе, за да не се засмее. Представи си го сгънат на две в малката кола, а коленете му стигат чак до ушите.

Той бе толкова сърдит, че не искаше да се приближи до гишето, докато тя не му изсъска гневно:

— Искаш ли да я взема с моята кредитна карта? Родриго ще разбере само след минути.

— Моята кредитна карта сама ще се направи невалидна, само заради срама, че с нея съм взел нещо такова — отговори той, но изправи смело рамене, събра сили и пристъпи към гишето като мъж. Не каза нищо дори когато докараха колата и им показаха различните екстри. Фиат Стило беше малка, пъргава кола, с добро ускорение, но тя бе сигурна, че Суейн я намира за изключително бедна откъм конски сили.

Той прибра чантите й в багажника, а Лили седна отпред и закопча колана си. Суейн плъзна шофьорската седалка назад, преди да влезе, за да освободи достатъчно място за краката си. Завъртя ключа и запали двигателя.

— Има навигация — весело отбеляза Лили.

— Не ми трябва навигация. Мога да чета карти — той включи на скорост и потегли, като издаваше писклив звук през носа си, докато ускоряваше.

За нещастие, звука съвсем точно имитираше звука на двигателя и Лили изгуби битката си с напиращия отвътре смях. Опита се да го прикрие, като ощипа носа си и се обърна към прозореца, но той забеляза тресящите се рамене и каза кисело:

— Радвам се, че поне някой мисли, че е смешно. Настанил съм се в хотел Бристол. Не мислиш ли, че поне на някой ще се стори странно, че карам Фиат, вместо нещо по-така?

— Такъв си сноб по отношение на колите. Много хора наемат икономични коли. Това е разумно и практично.

— Освен в случаите, когато може да им се наложи бързо да изчезнат отнякъде, докато ги преследват коли с доста по-големи двигатели — изражението му беше мрачно. — Чувствам се, като че ли съм бил кастриран. Вероятно няма да мога да го вдигна, докато карам тази кола.

— Не се притеснявай — успокои го тя. — Ако не можеш, утре ще ти позволя да си вземеш каквато кола поискаш.

Като че на магия, лицето му засия и той се ухили, но само след миг, усмивката му премина в гримаса на остра болка, след като осъзна, какъв избор му е дала.

— Мамка му — простена той. — Ти си истински дявол. Ще идеш в ада само задето си помислила нещо толкова зло.

Тя го изгледа невинно и повдигна рамене, като че ли казвайки „И какво от това?“ Той беше насочил темата към сексуалното. Сам си беше виновен, ако не му харесваше къде го отведе това. Лили се учуди, че може толкова да се забавлява, като се има предвид срещу какво се бяха изправили, но като че по мълчаливо съгласие и двамата бяха решили да запазят днешния ден само за тях. Все пак, можеше и да им е последния. Познаваше някои агенти, които поради естеството на работата си, живееха единствено за мига. Тя не беше от този тип, но днес разбираше привлекателността на това, да не се притесняваш за утрешния ден. Обземаше я някаква трогателност, докато гледаше изражението на лицето му — потвърждение на мислите й за това какво можеше да има между тях, ако имаха повече време. Той я караше да се разнежва и в същото време я сгряваше с обич, която обещаваше толкова много, че чак беше страшно. Можеше да го обикне, помисли си тя. Може би даже вече го бе обикнала, макар и малко, заради чувството му за хумор и безрезервната му жизнерадост, която повдигаше духа й и в най-тежките моменти. Отчаяно се бе нуждаела от малко смях и той и бе дал точно това.

— Да преговаряме — каза Суейн. — Ако успея да го вдигна, за награда утре ще си избера каквато кола искам.

— А ако не успееш, ще караш тази до края?

— Като че ли има вероятност това да се случи — изсумтя той.

— Тогава що за преговори са това? — тя нежно погали седалката — На мен тази кола ми харесва. Започвам да се привързвам към нея. За разлика от теб, моята сексуалност не се свързва с някаква машина.

— Момчетата нямат друг избор. Ние се раждаме със скоростен лост и той ни става любимата играчка от момента, в който ръцете ни станат достатъчно дълги, за да го стигат.

— Ами тази кола си има скоростен лост — отбеляза Лили.

— Не навлизай в подробности. Тук няма тестостерон — той отново заиздава пискливия звук през носа си. — Виждаш ли? Сопрано е. Четири цилиндрово сопрано.

— Чудесна е за из града. Много е маневрена, икономична, надеждна.

Той се предаде.

— Добре, печелиш. Ще я карам, но ще ми трябва терапия, за да превъзмогна емоционалната вреда, която ми причиняваш.

Лили се загледа напред през стъклото.

— Терапия чрез масаж?

— Ами… — замисли се той — Да; и това ще свърши работа. Но ще ми трябват много масажи.

— Мисля, че ще се справя.

Той се ухили и й намигна. Веднага тя си зададе въпроса, дали не се е надхитрила сама и се е оставила да я уговори за нещо, което не е решила на сто процента дали иска да направи. Деветдесет и осем процента — да, но не и сто процента. Старото чувство за предпазливост все още я гризеше.

По своя си мистериозен начин, той отново улови мислите й и изведнъж, съвсем сериозно, каза тихо:

— Не ми позволявай да те притискам да правиш нещо, което не искаш. Ако не желаеш да спиш с мен, само трябва да кажеш „не“.

Тя се загледа през страничния прозорец.

— Случвало ли ти се е да искаш нещо, но и да се страхуваш от него в същото време?

— Имаш предвид като да се качиш на влакчето на ужасите, когато наистина искаш да се повозиш, но стомахът ти се е свил от ужас, в очакване на първото стремглаво спускане?

Дори и страховете му са свързани със забавление, помисли си тя и се усмихна леко.

— Последния път, когато имах връзка с мъж, той се опита да ме убие — каза го безгрижно, но тъгата и напрежението все още я връхлитаха със страшна сила, дори само при спомена.

Свен подсвирна през зъби.

— Такова нещо със сигурност ти проваля деня. Той да не е бил полудял от ревност или нещо такова?

— Не, беше нает да го направи.

— О, мила — каза той и в гласът му се долавяше неподправена тъга, като че ли му беше мъчно за нея, — разбирам защо това те кара да си предпазлива.

— Меко казано — промълви Лили.

— Плаши ли те идеята за нова връзка?

— Много.

Той се поколеба, като че ли не беше сигурен дали да пита:

— Колко много?

Тя сви рамене и каза:

— Това беше преди шест години.

Воланът трепна в ръцете му и колата рязко кривна от пътя, което накара шофьорът до тях да натисне клаксона в предупреждение.

— Шест години? — гласът му звучеше невярващо. — Нямала си връзка вече от шест години? Мамка му. Това е доста крайна мярка.

Нека си мисли така, но него не се е опитал да го убие човекът, който е обичал. Лили не бе мислила, че нещо може да я заболи толкова, колкото предателството на Димитри; поне до смъртта на Зиа.

Той обмисли въпроса още малко и каза:

— Поласкан съм.

— Няма нужда. Нямаше до толкова да се сближим с теб, ако обстоятелствата не ни бяха събрали — изтъкна тя. — Ако се бяхме запознали по нормалния начин, щеше да ти обърна толкова внимание, колкото на вчерашен вестник.

Той се почеса по носа.

— Нямаше ли да те изкуши чара ми?

— Изобщо нямаше да се доближиш до мен толкова, че да разбера, че си чаровен.

— Може да звучи малко грубо, но е така, радвам се, че стреляха по теб онзи ден. Ако вярваш в съдбата, значи е било писано да седя там онзи ден, без да имам какво да правя, докато ти щеше всеки момент да загубиш престрелката.

— Или е било просто късмет. Все още не е ясно дали е било добър или лош — за теб, имам предвид — а може би също и за нея, макар и да мислеше, че трябва да благодари на звездите, че дори и нещата да свършеха най-зле, все пак се бе посмяла и бе прекарала добре малкото време с него.

— Мога да кажа само едно — провлече той — Това беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало от доста време насам.

Лили наблюдаваше лицето му и си мислеше какво ли е да бъдеш Лукас Суейн; да си толкова оптимистичен и в мир със себе си. Не си спомняше да се е чувствала така, откакто бе тийнейджър, макар и да беше щастлива, докато имаше Зиа.

След смъртта й обаче, спокойствието и щастието й бяха станали напълно чужди. Лили беше се концентрирала само върху едно нещо — отмъщение за приятелите и за Зиа. Сега Суейн бе заел място в живота й, а целта й се бе превърнала от нещо лично в нещо толкова важно, че тя трудно успяваше дори да го проумее. Личните чувства бяха станали незначителни, а действителността я бе понесла шеметно, откривайки нови перспективи. Знаеше, че макар и хората никога да не спираха да тъгуват за тези, които са загубили, чувството от тази тъга се променяше от остра болка, която те яде отвътре през тъпа, която приемаш като даденост, до спомени за добрите стари времена. Понякога всички тези състояния се изреждаха през кратък период от време, без установен ред. Сега вниманието на Лили се бе преместило от самата нея и личните й чувства към нещо странично и с тази промяна се бе изменила и болката; бе станала по-далечна и не толкова всеобхватна.

Не знаеше колко ще трае това примирие, но беше благодарна за всяка секунда от него. Тя знаеше, че до голяма степен, причината за това е Суейн — просто защото той беше себе си; нахален и безочлив, съвсем по американски. Разбира се, той можеше да подобри настроението на никоя жена, само като се размине с нея на улицата, вървейки с неговата си провлачена и мързелива походка. Лили знаеше това, защото бе виждала как го гледат жените, а знаеше и какъв ефект той имаше върху нея.

Пресегна се за ръката й и нежно я стисна.

— Стига си се притеснявала толкова. Всичко ще е наред.

Тя се усмихна печално.

— Искаш да кажеш, че мистериозния човек от телефона ще се окаже някой друг, а не Родриго; ще ни каже всичко, което трябва да знаем за лабораторията; ще влезем вътре без проблем и тотално ще унищожим всичко, ще убием д-р Джордано, за да не може да повтори всичко отново и накрая ще се измъкнем от там, без никой да ни надхитри?

Той помисли за момент.

— Е, може би не всичко ще бъде наред. Списъкът със задачите е доста дълъг. Но трябва да вярваш, че нещата ще се получат, по един или друг начин. Не можем да се провалим, затова и няма да го допуснем.

— Силата на позитивното мислене?

— Не я подценявай. При мен до сега работи отлично. Например, сигурен бях, че ще спя с теб, от момента, в който те видях и виж ни сега.

Отново бяха попаднали в безветрие. Имаха да свършат хиляди неща, а нищо не можеха да направят веднага. Приятелят на Суейн — експерта по охранителни системи — още не се беше обадил, но сега, когато вече знаеха срещу какво се изправят, и двамата мислеха, че системата ще е много по-сложна от готовите за продажба в магазина.

Те отидоха в едно интернет кафе, просто така, за да видят какво ще намерят сами в мрежата и потърсиха информация за грипа, преди да се приберат в хотела. Имаше толкова много за четене, че двамата взеха по един компютър и си разделиха резултатите от търсенето. Докато бяха там, Суейн веднъж извади мобилния си телефон и въведе дълъг ред цифри. Лили не го чуваше какво говори от мястото, на което бе седнала, но изражението на лицето му бе угрижено. Разговорът бе кратък, а когато приключи, потърка челото си, като че ли го болеше глава. Докато нейния компютър зареждаше един по-голям файл, тя отиде при него и попита:

— Някакъв проблем ли?

— Един приятел е пострадал при автомобилна злополука в Щатите. Обадих се да проверя как е.

— И как е?

— Няма промяна. Лекарите казват, че това всъщност е добре. Преживя първите двадесет и четири часа, така че сега са малко по-оптимистични — Суейн направи недвусмислен жест с ръка — Все още нищо не е сигурно.

— Трябва ли да идеш там? — попита тя. Не знаеше какво ще прави без него, но ако ставаше въпрос за наистина близък приятел.

— Не мога — кратко отвърна той.

Тя прие отговора му буквално — че не може. Разбра го, че е persona non grata в Щатите и няма да го пуснат да влезе в страната. Докосна рамото му в израз на съчувствие, защото знаеше как се чувства. Най-вероятно и тя самата нямаше да може вече никога да се прибере у дома.

Той разглеждаше сайта на ЦКЗБ. Първия път, когато го бе отворил, не бе открил нищо интересно, но бе продължил да отваря линкове от други сайтове към този и в един момент изсумтя доволно, когато на монитора се отвори дълъг списък. „Най-накрая“, помисли си той и натисна бутона за печат.

— Какво намери? — попита Лили, навеждайки се да чете над рамото му. Суейн каза тихо, така че никой наоколо да не може да го чуе:

— Лист на инфекциозни агенти и мерките за безопасност, които се взимат срещу всеки от тях — той кимна към нейния компютър — А ти какво намери?

— Прогноза за разпространение на болестта и смъртните случаи през следващата пандемия. Нищо полезно, май.

— Това тук би трябвало да ни даде информацията, която ни трябва. Ако не, моя приятел в Атланта ще попълни празнотите. Трябваше да му задам много от тези въпроси още тази сутрин, но нямах време да помисля, а и той без това ме нарече „копеле“, защото там беше три сутринта, когато се обадих.

— Разбирам го.

— И аз така си помислих — ръката й бе все още на рамото му и той я покри със своята. — Да вземем тия неща в хотела и да четем там. Ще си поръчаме храна в стаята, а можеш да започнеш да разопаковаш багажа си и да се настаняваш.

— Ще трябва да съобщим в хотела, че в стаята ти вече има двама човека.

— Просто ще им кажа, че жена ми е дошла. Няма проблем. Само си дръж слънчевите очила на главата и не позволявай на никой от персонала да види очите ти и би трябвало да сме в безопасност.

— Ще изглеждам доста глупаво като седя в хотелската стая със слънчеви очила. С цветни лещи ще е по-лесно.

— Не само очите ти са толкова лесни за разпознаване. Целият пакет е — цвета на косата, лицевата структура. Може просто да се скриваш в банята, когато идват от рум сървиса. Това ще е единствения момент, освен почистването, когато ще ни притесняват — той изключи компютъра и събра всички страници, които бе отпечатал. Плати си сметката, докато Лили също изключваше нейния компютър.

Излязоха на улицата и вятърът веднага ги поде. Макар и да беше слънчево, беше доста хладно, а вятърът правеше температурата да изглежда още по-ниска. Доста хора носеха шапки и шалове. Лили нахлупи по-плътно шапката си, така че да покрива изцяло косата й, докато вървяха към мястото, където Суейн бе паркирал колата. Той изглежда имаше невероятен късмет да намира места за паркиране в града, който е печално известен с факта, че такива просто няма. Лили започваше да си мисли, че той е просто един от онези хора, родени под щастлива звезда. Дори и да беше взел Хъмър под наем, пак щеше да намира място да го паркира.

Беше се отказал да прави повече коментари по адрес на Фиата, макар и от време на време да го чуваше как издава онзи писклив звук. Дните бяха станали съвсем къси напоследък, а зимата идваше само след няколко седмици, така че слънцето вече бе залязло, когато се прибраха в хотела. Здрачът бързо отстъпваше място на пълния мрак и слънчевите очила на Лили ставаха абсолютно излишни. Тя ги свали, но се сети, че още пази един друг чифт очила с розови стъкла, които бе използвала в маскировката си в Лондон. Извади ги от чантата. Оцветяването на стъклата бе достатъчно леко, за да може да вижда през тях и да не изглежда като пълен идиот, но все пак скриваше цвета на очите й. Сложи ги и се обърна към Суейн.

— Как изглеждам?

— Секси и стилно — той вдигна палеца нагоре. — Само си дръж клепачите по-затворени, като че ли те мъчи часовата разлика от пътуването и нямаме грижи.

Той беше прав. Никой не им обърна особено внимание докато прекосяваха фоайето. Когато се качиха в стаята, се обади на рецепция и съобщи, че жена му е дошла, така че вече има двама човека в стаята му. После се обади в камериерския офис и поиска още кърпи. Лили се зае с разопаковането на багажа и прибирането на дрехите си по чекмеджетата или в гардероба, както и подреждането на тоалетните принадлежности в банята.

Сърцето й направи един допълнителен удар, когато постави чифт от своите обувки до неговите на дъното на гардероба. Имаше нещо интимно в тази гледка — нейните обувки бяха толкова по-малки и елегантни от неговите — което недвусмислено й напомни, че сега на практика, те живеят заедно.

Вдигна поглед и видя, че я наблюдава и както винаги бе усетил притеснението й.

— Всичко ще е наред — каза той нежно и разпери ръце, за да я прегърне.