Линда Хауърд
Целувай ме, докато спя (23)

Глава двадесет и трета

Има някои телефонни номера на стари приятели, които човек никога не забравя и не губи. Мика Самър, обаче, не беше между тях. Докато Лили събираше багажа си в апартамента, Суейн се опитваше да кара по тесните улици, сменя скорости и набира на телефона някаква безкрайна комбинация от цифри едновременно. Беше нагазил в електронното блато, което представляваше телефонния указател в щатите. После, когато най-сетне намери номера, нямаше къде да го запише, нито пък четвърта ръка, с която да го направи; затова, когато електронния глас насреща го попита, дали иска да бъде свързан, той промърмори „Да, по дяволите“ и натисна бутона, който отговаряше на „Да, по дяволите“.

Към петото позвъняване Суейн вече се съмняваше, че някой ще отговори, но на шестото един сънлив глас каза:

— Да, ало.

— Мика, Лукас Суейн е.

— Ех, мамка му — в слушалката се чу широка прозявка. — Не съм те чувал от сто години. Иска ми се и сега да не те чувах. Знаеш ли кое време е, по дяволите?

— Ами да видим — Свен погледна часовника си. — Тук е девет сутринта, значи при теб е… три сутринта, така ли е?

— Копеле — думата прозвуча едновременно с още една прозявка. — Добре, защо ме събуди? Дано да си заслужава.

— Не знам дали си заслужава — Свен закрепи телефона между долната си челюст и рамото, докато сменяше скорости — Какво знаеш за грипа?

— Птичият грип ли? Шегуваш се нещо.

— Не, съвсем сериозно питам. Опасен ли е?

— Не и за дивите птици. Но е опасен за домашните. Не помниш ли преди няколко години, 1997-ма май беше, имаше епидемия в Хонконг и избиха около два милиона пилета, за да се отърват от него.

— Там, където бях по това време, телевизия не се хващаше добре. Значи е смъртоносен за птиците?

— Да. Не умират всички, но достатъчно голям процент. Проблемът е, че вирусът понякога мутира и започва да се предава и на хората.

— Тогава по-опасен ли е от обикновения грип.

— Много повече. Това е вирус, който човека не е срещал преди и няма изградена имунна защита срещу него. Много е гадно, когато се разболееш. Или умираш или не.

— Това е много успокояващо.

— До сега имаме късмет. Имаше няколко случая на мутации, когато вирусът можеше да се прехвърля върху хора, но до сега не се е случило вирусът да мутира така, че да се предава от човек на човек. До сега, казвам. Очаква се и това да стане скоро, но вирусът от Хонконг не изглежда да има потенциала. Изглежда просто е обикновен птичи грип, само дето заразява и хора. Ако обаче успее да мутира така, че да се предава от човек на човек ще имаме големи проблеми, защото няма да можем да разчитаме и на малкото имунна защита, която имаме, срещу вирусите, които вече сме срещали до сега.

— Ами ваксини няма ли? — Суейн зави край ъгъла и пред него отново се оказа сградата на Лили, но нея я нямаше, така че подмина, за да направи още една заплетена обиколка.

— Няма да имаме готова. Новите вируси се разпространяват бързо, а за разработването на ваксина трябват месеци, докато стигнат до населението. Докато се появи такава ваксина много хора ще са умрели. Ваксината срещу птичи грип даже ще бъде по-трудна от такава срещу обикновен грип, защото ваксините се култивират в яйца и познай какво — птичия грип убива яйцата.

— Центърът по контрол на заразните болести притеснява ли се от цялото това нещо?

— Шегуваш се, нали? Грипът убива много повече хора от екзотичните болести, за които пишат по вестниците, като хеморагичната треска например.

— Значи, ако някоя лаборатория разработи ваксина предварително и пусне вируса сред хората ще направи много пари?

— Чакай малко — от гласа на Мика вече бе изчезнала всяка следа от сънливост. — Дали ми казваш това, което си мисля, че ми казваш? Има ли такава вероятност?

— Току-що чух. Не съм го проверил още. Не знам дали е вярно. Исках първо да проверя дали изобщо има някакъв смисъл.

— Естествено, че има смисъл. Гениално е, но е като в някакъв отвратителен кошмар. През последните няколко години имаме късмет и ни сполетява само обикновения грип, но знаем, че и това ще се случи и се опитваме с всички сили да изпреварим събитията. В глобален мащаб обаче, с лекарствата, с които разполагаме, все пак милиони хора ще умрат.

— А дали децата ще са най-застрашени?

— Със сигурност. Те и без това нямат напълно изградена имунна система. Не са били излагани на толкова много вируси, като възрастните.

— Благодаря Мика, това исках да знам — не беше това, което искаше да чуе, обаче, но поне знаеше, с какво си има работа.

— Не затваряй, Суейн. Има ли наистина някакъв такъв план в действие? Трябва да ми кажеш, човече. Не можеш да ни оставиш такова нещо да ни завари неподготвени.

— Няма да ви оставя — или поне така се надяваше. Щеше да му се наложи да вземе мерки за сигурност, които да сработят дори и при евентуален провал, от негова страна. — За сега е само слух, нищо конкретно. Грипният сезон започна вече, нали?

— Да, за сега всичко изглежда нормално. Но ако откриеш, че някое копеле се опитва да изкара пари с такъв пъклен план, трябва да знаем.

— Ти ще си първият — излъга Суейн. — Ще ти се обадя пак следващата седмица, за да ти кажа какво става, независимо дали ще е хубаво или лошо — наистина щеше да му се обади, но Мика нямаше да е първия.

— Дори и в три сутринта да е — каза сърдито Мика.

— Не се съмнявай. Благодаря, приятел.

Суейн затвори и пусна телефона в джоба си. „Дявол го взел“ помисли си той. Значи този план, за който бе говорил човека, позвънил на Лили, не само беше реалистичен, а направо си беше съществуващ проблем. Опита се да измисли възможни варианти за действие. Не можеше да се обади в Лангли, защото Франк вече го нямаше там. Вместо това, имаше къртица, която предава информация към Родриго Нерви. Не знаеше на кого може да вярва. Само ако Франк беше там… с едно обаждане и цялата лаборатория щеше да бъде унищожена още утре. Но Франк го нямаше, така че трябваше да действа сам.

Можеше да даде повече информация на Мика, но какво можеше да направи Центърът за контрол на заразните болести? Нищо, освен да извести Световната здравна организация. Дори и СЗО да нахлуе в лабораторията, без предварително някой да успее да извести Нерви, какво щяха да намерят? Наличието на вируса там е оправдано, с оглед на факта, че лабораторията работи по създаването на ваксина срещу него. Схемата беше добре измислена и логично оправдаваше сама себе си. Нямаше избор, освен да се възхити на гениалността й.

Отново пристигна пред сградата, но този път Лили беше вече отпред, с две големи торби и позната на външен вид дамска чанта. Той се ухили, докато я оглеждаше. Без тази чанта можеше и никога да не се бяха запознали.

Суейн излезе от колата, за да прибере багажа. Чантите бяха тежки и той забеляза, че е леко запъхтяна. Това му припомни думите й, че отровата е нанесла някакви поражения на сърдечната клапа. Суейн лесно забравяше този факт, защото тя бе изключително способна личност. Факт беше обаче и това, че само преди две седмици бе убила Салваторе Нерви, като в процеса почти бе загинала. Дори пораженията върху сърцето й да бяха минимални, нямаше начин да си възвърне силата за толкова кратко време.

Той я огледа добре, докато й отваряше вратата на колата. Устните не бяха сини, а ноктите на ръцете, без никакъв лак в момента, бяха розови. Явно организма й получаваше достатъчно кислород. Беше бързала насам-натам, нагоре и надолу по стълбите на три етажа, така че беше нормално да е задъхана. И той щеше да бъде. С облекчение, я задържа, преди да влезе в колата. Учудено, тя вдигна поглед към него, за да разбере какво става и той я целуна. Устните й бяха нежни, и с такава готовност отвърна на целувката му, че сърцето му заби учестено. Улицата не беше подходящо място, за да я целува както му се искаше и все пак се задоволи само с тази бърза целувка. Тя се усмихна с една от онези изцяло женски усмивки, които оставяха мъжете да се чувстват като пияни — объркани и радостни едновременно, след което влезе в колата и затвори вратата след себе си.

— Мамка му — каза той, докато сядаше на шофьорското място. — Сигурно ще трябва да сменя и тази кола.

— Защото някой може да ме е видял да влизам в нея ли?

— Да. Макар че сигурно изглеждаме като двойка влюбени, които заминават на ваканция, но все пак е по-добре да не рискуваме. И какво да взема сега?

— Може би нещо по-дискретно този път? Червено Ламборгини, например? — това не беше честно от нейна страна. Рено Меган изобщо не беше в класата на ламборгини, но все пак се набиваше на очи.

Суейн се засмя.

— И какво толкова? Харесвам хубавите коли. Осъди ме.

— Успя ли да се свържеш с твоя приятел в Щатите?

— Да, макар че не спря да мрънка за часовата разлика. Лошата новина е, че не само че този план с вируса е реалистичен — той е най-лошия кошмар на ЦКЗБ.

— А каква е добрата новина?

— Няма такава. Освен може би, че Нерви няма да пуснат вируса, докато ваксината не е готова, защото естествено ще иска да е първия ваксиниран. Разработването на ваксината отнема месеци, и тъй като твоите приятели са нанесли някакви щети през август, ако предположим, че лудия доктор е трябвало да започне отначало, мисля, че можем да предположим, че няма да пуснат вируса този сезон. Ще чакат до следващата година.

Лили въздъхна с облекчение.

— Според мен има логика — тя се поколеба за момент. — Мислех си, че докато не знаех за вируса, беше трудно, но сега вече не сме длъжни да правим всичко това сами. Дори и да не съм в добри отношения с ЦРУ в момента, мога от всеки телефон да звънна на моята свръзка там и да му кажа какво става. Те ще се справят с такава голяма задача много по-добре от нас двамата.

Суейн едва не подскочи от изненада.

— За бога, не го прави — логиката й беше безпогрешна, но тя не знаеше за къртицата, а той не можеше да й каже, без да се издаде сам.

— Защо не? — тонът й беше повече любопитен, от колкото нещо друго, но той чувстваше пронизващия й поглед. Сините очи сигурно можеха да режат стомана.

Суейн нямаше готов отговор и за момент си помисли, че всичко ще иде по дяволите, но изведнъж получи гениално прозрение. Можеше да й каже всичко важно, без да издаде нищо. Трябваше само да внимава, какви думи използва.

— Знаеш, че Нерви има познати и влияние там.

— Той е информатор на Агенцията, но…

— Но също така е и много богат човек. Помисли, колко е вероятно някой там да получава пари от него? — обяснението беше просто и вярно. Суейн просто пропускаше някои детайли.

Тя се облегна назад и се намръщи.

— Наистина е доста вероятно. Салваторе не оставяше нищо на случайността, а Родриго е даже по-педантичен. Значи не можем да си позволим да идем при никого, така ли?

— Аз поне не се сещам за някой, който да е извън влиянието и корупцията на Родриго. Френската полиция не става, Интерпол не става — той остави гласът му да заглъхне и вдигна рамене. — Предполагам, ще трябва да спасяваме сами света.

— Аз не искам да спасявам света — каза тя сърдито. — Обичам нещата да са по-скромни. Искам отмъщението ми да е лично.

Той не можа да се сдържи и се засмя, защото отлично я разбираше. До преди ден бе искала да срине организацията на Нерви, а сега трябваше да го направи.

Задачата беше много по-трудна, отколкото си я бе представял в началото. С такъв вирус в лабораторията, охраната сигурно бе много затегната. Влизането щеше да изисква много повече от това, просто да се снабдят с плановете на охранителната система. Щеше да им трябва помощ отвътре, а това щеше да е адски трудно да се уреди.

— Май ще трябва да рискуваме и да се доверим на човека, който ти се е обадил — каза той. — Иначе нямаме шанс.

— И аз си мислех същото — каза тя за негово учудване. Понякога си беше направо страшно, как мозъците им работеха по един и същи начин. — Охраната на лабораторията ще бъде много сериозна, заради вируса, а самия него сигурно го държат под строга карантина. Трябва ни вътрешен човек.

— Ще трябва да се срещнете. Това е единствения начин да сме сигурни, че той не е Родриго Нерви. Ако е той, веднага ще се съгласи на възможността да идеш сама при него. Той не знае за мен — макар че може и да има някои съмнения след престрелката онзи ден, но няма представа как изглеждам или нещо друго. Ще мога да те пазя.

Тя се усмихна печално.

— Ако е Родриго, ще има толкова много хора наоколо, че няма да можеш да направиш нищо. Но иначе съм съгласна, че това е единствения начин. Ще трябва да го направя. Ако човека се окаже самия той и ме отвлекат, направи ми услуга и ме убий. Не им позволявай да ме докопат жива, защото предполагам, че ще иска да се позабавлява, преди да ме убие. Предпочитам да пропусна тази част.

Стомахът на Суейн се сви при мисълта, че могат да я отвлекат. През живота си бе взимал много трудни решения, но следващото не беше такова.

— Няма да позволя да се случи такова нещо — каза тихо той.

— Благодаря — усмивката й стана малко по-ведра, като че той току-що й бе поднесъл подарък. Това накара стомахът му да се свие още по-силно.

И двамата не бяха закусвали тази сутрин, така че Лили си сложи шапката и слънчевите очила и спряха колата пред едно кафене, където хапнаха кифлички с кафе. Той я наблюдаваше как се храни, докато сърцето му биеше лудо при мисълта, че това може да е последния им ден заедно. Досега си мислеше, че ще може да забави нещата за по-дълго време, но обстоятелствата ги притискаха. Ако мистериозния човек, който й се бе обадил, бе самият Родриго Нерви, нямаше начин да разберат това преди срещата, а тогава вече щеше да бъде прекалено късно. Искаше му се да има друг начин, но нямаше. Срещата трябваше да се състои. На следващата сутрин, когато човекът се обадеше отново, Лили трябваше да приеме предложението, да уговори среща и да бъде на определеното място в уреченото време. След това щеше да се разбере, дали срещата е с Нерви, или с някой друг. Суейн се молеше да се окаже някой друг. Искаше повече от един ден с нея и повече от една нощ.

Бе поемал всяка нова задача с мисълта, че може да му е последната; с ясното съзнание, че ако работиш с настъпателни хора, понякога агресията се обръща срещу теб. Лили беше същата. Тя бе отивала доброволно на фронта, приемайки вероятността да не се върне. Факта, че го бе вършила по собствено желание, не правеше нещата по-лесни.

Но ако се окажеше, че на срещата дойдеха Нерви и горилите му, и изгубеше Лили, Суейн се зарече, че копелето ще си плати. Скъпо, при това.