Линда Хауърд
Целувай ме, докато спя (22)

Глава двадесет и втора

Когато мобилният й телефон звънна на следващата сутрин, Лили се усмихна. В очакване на поредното полушеговито, полусериозно мръснишко обаждане от Суейн, тя не погледна номера, който я търси. За да го подразни, си промени гласа на дълбок, почти мъжки тембър и излая едно нервно „Да“ в слушалката.

— Мадмоазел Мансфийлд? — гласът не беше негов; беше преправен чрез електронно устройство, така че да се получава изкривен, а думите като че ли излизаха от барабан.

Лили изтръпна от шока и без да мисли понечи да прекъсне връзката, но хладния й разум бързо се върна и пое контрола над действията. Това, че някой знаеше мобилния й номер не означаваше, че знае къде да я намери. Телефонът бе регистриран на истинското й име, а апартамента и всичко свързано с него бяха на името на Клаудия Вебер. Всъщност беше добре, че гласът се бе обърнал към нея с името „Мансфийлд“. Значи самоличността й под името Вебер бе все още некомпрометирана.

Кой имаше достъп до този номер? Това беше частният й мобилен телефон, който използваше само по лични въпроси. Тина и Аврил знаеха номера, както и Зиа. Суейн също го имаше. Кой друг? Преди време бе имала широк кръг от познати и приятели, но това беше преди времето на мобилните телефони. От деня, когато намери Зиа, този кръг бе започнал да се стеснява, а тя се бе посветила единствено на бебето. Броят на приятелите и познатите й съвсем бе намалял след фиаското с Димитри. Сега не можеше да се сети за никой друг, освен Суейн, който да има този номер.

— Мадмоазел Мансфийлд? — попита отново изкривения глас.

— Да? — отговори Лили, насилвайки се да звучи спокойно. — Откъде имате този номер?

Той не отговори. Вместо това каза на френски:

— Не ме познавате, но аз познавах приятелите ви, семейство Жубран.

Думите звучаха странно непознати. Много по-странно от изкривения глас, като че ли човекът трудно говореше. Лили се напрегна още повече, след споменаването на приятелите й.

— Кой сте вие?

— Простете ми, но това трябва да си остане тайна.

— Защо?

— Така е по-безопасно.

— Безопасно за кого? — попита тя сухо.

— И за двама ни.

Добре, да кажем, че щеше да приеме този аргумент.

— Защо се обаждате?

— Аз бях този, който нае приятелите ви да разрушат лабораторията. Не съм предполагал, че ще стане, така. Никой не трябваше да умира.

Отново шокирана, Лили заопипва зад себе си, търсейки стол, в който се отпусна. Бе търсила отговори и сега без предупреждение, те просто се сипеха върху нея. Изразът „на харизан кон зъбите не се гледат“ спореше с поговорката „пази се от данайците, дори когато носят дарове“. Кой беше човекът отсреща — фигуративно казано кон или данаец?

— Защо ги наехте? — попита тя накрая. — И по важното, защо ми се обаждате?

— Приятелите ви успяха в мисията си, но само временно. За нещастие, изследователската работа продължава и трябва да бъде спряна. Вие имате причина да се заемете — отмъщение. Затова убихте Салваторе Нерви и затова бих искал да ви наема, за да довършите мисията.

Студена пот се стичаше по гърба й. От къде знаеше този човек, че тя е убила Салваторе? Навлажни с език внезапно пресъхналите си устни, но не зададе повече въпроси по тази тема. Вместо това се фокусира върху останалата част на изречението. Този човек искаше да я наеме за работа, която мислеше да направи и без това. Иронията почти я разсмя, само че в момента чувстваше повече горчивина, отколкото се забавляваше.

— И каква точно е тази мисия?

— Има един вирус, вируса на птичия грип. Доктор Джордано го е видоизменил така, че да може да се предава от човек на човек и да предизвика пандемия. Това ще породи голямо търсене на ваксината, която той също е разработил. Хората нямат съпротивителни сили срещу този вирус. Човечеството не се е срещало с него до сега. За да създаде още по-голяма паника, Доктор Джордано така е видоизменил вируса, че да причинява най-голяма вреда при децата, които нямат още добре изградена имунна система. Милиони ще умрат, мадмоазел. Пандемията ще бъде по-голяма от тази през 1918, когато по официални данни са умрели между двадесет и петдесет милиона души.

„… да причинява най-голяма вреда при децата…“. Зиа. Лили почувства, че й прилошава от това, че е била права. Познала беше, че нещо свързано със Зиа е подтикнало Аврил и Тина да приемат тази задача, която бе довела до смъртта им. В стремежа си да защитят Зиа, те бяха довели смъртта. Лили искаше да закрещи срещу тази несправедливост; срещу адската ирония. Стисна юмруци в опит да се контролира, борейки се да овладее гнева и болката, които се надигаха в гърдите й като лава.

— Вирусът вече е усъвършенстван. Веднага след приключването на работата по ваксината, към големите градове по света, където контакта между хората е най-голям, ще бъдат разпратени пратки. Грипът ще се разпространи светкавично. Докато се създаде световна паника, стотици хиляди, а може би и милиони ще умрат. Тогава Доктор Джордано ще обяви пред обществеността, че е разработил ваксина срещу птичия грип, а организацията на Нерви само ще трябва да определи каква цена да поиска. Ще натрупат огромно богатство.

Да, така е. Жива класика. Установяваш контрол над снабдяването, след което създаваш търсене. Семейство ДеБеер го направиха с диамантите; внимателно ограничиха количеството на диамантите на пазара, като по този начин държаха цените изкуствено високи. Диамантите не са никак редки, но снабдяването с тях е добре контролирано. Горе — долу същото положение важи и за нефта и ОПЕК, с разликата само, че света вече сам си е изградил зависимост от нефта.

— От къде знаете всичко това? — попита Лили ядосано. — Защо не сте съобщил на властите?

След кратко мълчание изкривения глас каза:

— Салваторе Нерви имаше много политически връзки; хора на високи постове, които му дължаха много услуги. Освен това, същата лаборатория работи по ваксината за вируса, така че наличието на вируса там е обяснимо. Няма доказателство, което да устои на мощното му влияние. Затова бях принуден да наема професионалисти.

За съжаление, това си беше точно така. Имаше твърде много политици, които се бяха настанили в джобовете на Салваторе и го правеха недосегаем.

Също така, обаче, беше вярно и това, че Лили си нямаше и представа с кого говори; дали той е искрен в това, което казва, и дали не е просто примамка, с която Родриго се опитва да я изкара от скривалището й. Щеше да бъде много глупаво от нейна страна да приеме всичко, което чуе за чиста монета.

— Ще се заемете ли? — попита той.

— Как мога да се съглася, като не знам кой сте? Как бих могла да ви имам доверие?

— Разбирам колко е трудно това решение, но не мога да помогна.

— Аз не съм единствената, към която можете да се обърнете.

— Така е, но мотивацията ви е по-силна от на който и да било друг, а и сега сте тук. Няма нужда да губя време, търсейки някой друг.

— Тина Жубран беше експерт в охранителните системи, а аз не съм.

— Няма нужда да сте. Аз лично снабдих семейство Жубран с данни за охранителната система в лабораторията.

— Но сигурно са я сменили, след инцидента през август.

— Да, смениха я. Имам и новите данни.

— Щом знаете всичко това, значи сигурно работите в лабораторията. Можете и сам да унищожите вируса.

— Има причини, по които не мога да го направя.

Лили отново долови някаква трудност в говора му и изведнъж в съзнанието и изникна въпроса дали човекът не беше с някакъв недъг.

— Ще ви платя един милион американски долара, за да свършите работата.

Лили потърка челото си. Имаше нещо гнило; сумата беше твърде голяма. В главата й зазвъняха алармени сигнали.

След като тя не каза нищо, човекът отсреща продължи:

— Има и още нещо. Доктор Джордано също трябва да умре. Ако остане жив, той ще може да повтори постиженията си с някой друг вирус. Всичко трябва да бъде унищожено — доктора, документацията по изследователската му работа, компютърните файлове, вируса — всичко! Няма да повторя грешката си от предния път. Този път трябва да се действа мащабно.

Изведнъж сумата от един милион долара не изглеждаше вече толкова преувеличена. Всичко, което човекът бе казал до сега, звучеше разумно и даваше отговори на много от въпросите, които си бе задавала, но вродената и предпазливост я въздържаше от решение. Трябваше да има някакъв начин да може да се предпази, в случай че това беше капан, но целия този разговор я бе хванал неподготвена и не бе имала възможност да подреди добре мислите си. Трябваше добре да премисли всичко, преди да вземе решение.

— Не мога да ви отговоря веднага — каза тя — Трябва да помисля върху някои неща.

— Разбирам. Мислите, че това може и да е капан. Мъдро е, от ваша страна, да разгледате всички възможни страни, но все пак времето работи срещу нас. Вярвам, че задачата, която ви предложих, е цел, която вече така или иначе си бяхте поставили и която имате много по-голяма вероятност да постигнете с моя помощ. Колкото по-дълго изчаквате, толкова по-голяма става вероятността Родриго да ви намери. Той е интелигентен и безпощаден, а парите не са проблем за него. Той разполага с хора из цял Париж, цяла Европа даже — както в обикновените магазини, така и в полицейските участъци. Ако му се даде достатъчно време, той със сигурност ще ви намери. От друга страна, с парите, които предлагам да ви платя, ще имате необходимите ресурси да изчезнете завинаги.

Той беше прав. Един милион долара щяха много да й помогнат в нейната ситуация. И все пак, не беше готова да скочи така на сляпо; не можеше да си позволи да игнорира вероятността всичко това да е просто капан.

— Помислете си върху тези неща. Ще ви се обадя отново утре. Тогава трябва да ми дадете окончателен отговор, за да знам дали да търся други начини.

Връзката прекъсна. Лили веднага провери в архива на телефона си, какъв е номера, от който и бяха позвънили, но не се учуди, когато видя, че информацията е била блокирана. Човек, който разполага с милион долара, за да наеме саботьор сигурно разполагаше и със средства за прикриване на самоличността си.

Но как някой толкова богат ще работи в лабораторията? Това не беше твърде вероятно. Тогава как се беше сдобил с всичката тази информация? От къде имаше схемите на охранителната система? Кой беше човекът и от къде имаше информацията, с която разполага, беше въпрос от огромно значение. Можеше да е партньор на Салваторе в схемата с вируса, който го е дострашало, като се е замислил за всички невинни жертви, които техния план ще вземе, макар че от опит Лили знаеше, че хора като Нерви и съдружниците им не се интересуваха кои или колко хора ще умрат, стига само да постигнат целта си.

А дали човекът не беше самия Родриго Нерви, който й даваше достоверна информация за това, какво става в лабораторията, само за да я накара да излезе на светло и да влезе в капана му? Той беше достатъчно умен и дързък, за да измисли и осъществи такъв план; да го направи да звучи съвсем достоверно, до последния детайл, като например факта, че иска и Доктор Джордано да бъде убит?

Родриго Нерви, освен всичко друго, имаше и ресурсите да намери мобилния й номер, който тя, за да запази личното си пространство, не бе публикувала в телефонния указател. Пръстите й трепереха, докато набираше номера на Суейн. На третото позвъняване чу сънливия му глас:

— Добро утро, секси.

— Случи се нещо — каза тя с напрегнат глас, игнорирайки поздрава му. — Трябва да те видя.

— Искаш ли да те взема, или предпочиташ да дойдеш тук? — той мигновено бе възвърнал концентрацията си.

— Ела да ме вземеш — каза тя.

Предупреждението на човека от телефона, че Родриго има хора навсякъде, я бе изнервило. Тя знаеше това и преди, но се бе чувствала в безопасност сред хората, когато носеше забрадка и слънчеви очила. Фактът, обаче, че някой я бе намерил толкова лесно, както и че този някой очевидно знаеше всичко, променяше нещата драстично.

Повечето парижани използваха метрото, защото трафикът беше истински ужас. Не се изискваше никаква гениалност, за да се поставят хора на метро станциите, които да се оглеждат за нея.

— В зависимост от трафика, ще бъда при теб след… знам ли, между един час и два дни.

— Обади се като наближиш и ще сляза на улицата — каза тя и затвори, без да коментира шегата му.

Лили си взе душ и се облече в обичайните си панталони и ботуши. Един бърз поглед през прозореца й показа, че времето навън, слава Богу, е слънчево, значи поне нямаше да изглежда странно със слънчевите очила. Събра косата си на кок, за да може да я скрие под шапката, след което седна на малката масичка за хранене и методично и подробно провери оръжието си. Сложи и повече патрони в чантата. Обаждането определено я бе изплашило — нещо, което не й се случваше често.

Час и петнадесет минути по-късно, Суейн обяви по телефона, че е на пет минути от апартамента й.

— Ще те чакам — отвърна Лили.

Облече си палтото, сложи шапка и слънчеви очила, взе чантата и бързо тръгна надолу по стълбите. Вече чуваше звука от мощния двигател на кола, която се провира по тясната алея с бясна скорост. Сребристото Рено се появи зад ъгъла и със свирене на гуми спря точно пред нея. Потегли отново само миг след като тя успя да затвори врата.

— Какво става — попита Суейн, без обичайната закачливост в гласа. Той също носеше слънчеви очила, а стилът му на каране днес беше бърз и делови, без глупости.

— Получих едно обаждане по мобилния телефон — отвърна докато си закопчаваше колана. — Не съм давала номера на никого, освен на теб, затова вдигнах, без да погледна кой се обажда. Не че би имало някакъв смисъл, защото номерът беше блокиран, така или иначе. Гласът беше преправен електронно, но беше мъжки и ми предложи един милион долара — американски — за да унищожа лабораторията на Нерви и да убия директора й.

— Продължавай — каза той и смени с една предавка надолу, за да вземе остър завой. Лили му разказа подробно всичко, което си спомняше от разговора. Когато стигна до частта с вируса на птичия грип, Суейн тихо промълви „Кучи син!“, след което мълча до края на разказа. Когато Лили свърши, той попита:

— Колко време говорихте?

— Около пет минути, може би повече.

— Значи достатъчно дълго, за да засекат местоположението ти. Едва ли са го определили много точно, но могат да разберат поне в коя зона си. Ако човекът е бил Нерви, той може да покрие цялата зона с хора, които да разпитват за теб и в края на краищата ще те засекат някъде.

— Нямам никакви познати тук. Наех апартамента от човек, който е извън страната.

— Това е добре. Но очите ти се запомнят лесно. Сигурно част от теб произхожда от хъски. Всеки, който те види, ще запомни тези очи.

— Благодаря, — каза тя сухо.

— Мисля, че трябва да си вземеш каквото ще ти трябва от апартамента и да дойдеш при мен. Поне докато той се обади отново. Ако е Нерви и втория път те засече в абсолютно различен квартал, това доста ще го обърка.

— Значи ще си помисли, че обикалям наоколо и не се задържам на едно място.

— С малко късмет, да. Възможно е също смущенията в хотела да попречат сигнала да бъде прихванат. Големите сгради наистина много объркват електрониката.

Да се настани при него. Планът не беше лишен от логика. Щяха да бъдат заедно, тя нямаше нужда да се регистрира, а и кой щеше да дойде да я търси в луксозен хотел?

Имаше няколко плюса в този план и до колкото тя виждаше само един минус. Беше глупаво от нейна страна толкова да се дърпа, но още не беше готова за интимност с него, а не беше и толкова наивна да си мисли, че няма да се стигне до там, ако спят в една стая. Имаше доста по-сериозни проблеми на главата, от това дали ще правят секс, но все пак се двоумеше. Той я погледна строго, като че ли четеше мислите й, но не прибърза да я увещава, че ще си държи ръцете далеч от нея и няма да се опита да се възползва от ситуацията. Естествено, че щеше да се възползва. Това беше повече от ясно.

— Добре, — каза тя.

Той не се усмихна самодоволно, не се зарадва. Просто каза:

— Добре. Сега ми разкажи пак всичко за вируса. Познавам един човек в Атланта, който може да ми каже дали има смисъл във всичко това, преди да хукнем да спасяваме света от нещо, което може и изобщо да не проработи.

Тя повтори всичко, което си спомняше, докато той се провираше през трафика и тесните улици обратно към апартамента й. Накрая, като спря до бордюра, той каза:

— Искаш ли да покараш наоколо няколко минути, докато аз се кача и проверя, дали има някой в апартамента ти?

Лили потупа ботуша си отстрани и каза:

— Мерси, но мога и сама.

— Ще обикалям наоколо, до колкото е възможно. Ще се обадя по телефона през това време.

— Добре.

Тя се заизкачва по стълбите, по които бе слязла преди по-малко от половин час. Когато тръгваше, бе залепила един косъм на входната врата, само на сантиметър от пода. Русият косъм бе почти невидим на фона на дървото. Наведе се да огледа и въздъхна облекчено. Косъмът бе още там. Апартаментът бе безопасен. Отключи вратата и забързано започна да събира тоалетни принадлежности, дрехи и всичко, което мислеше, че ще й трябва. Само Бог знаеше кога и дали изобщо щеше да се върне отново тук.