Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Медина (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kiss Me While I Sleep, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 134гласа)

Информация

Форматиране
Xesiona(2012)

История

  1. —Добавяне

Глава двадесет и първа

Суейн крачеше напред-назад из хотелската стая, а обичайното му добродушно изражение бе заменено със студенина и твърдост. От която и страна да разглеждаше положението си, той беше оставен сам. Всеки можеше да е къртицата в Лангли: секретарката на Франк; Патрик Уошингтън, когото харесваше толкова много, че веднъж дори бе разговарял с него; всеки от анализаторите; всеки от запасните офицери; по дяволите, дори и заместникът на директора, Гарвин Рийд. Единственият човек, в който не се съмняваше бе Франк Вини, който в момента се намираше в критично състояние и имаше вероятност да не оживее. Новината, която научи след тайнственото телефонно обаждане можеше дори да означава, че автомобилната злополука на Франк не е била случайна.

Щом той се беше сетил за тази възможност, значи и стотици други хора в Лангли са се сетили за нея. Но какво би станало, ако къртицата заема такъв пост, че лесно да отклони вниманието на другите от инцидента?

Работата беше, че автомобилните злополуки са ненадежден метод за отстраняването на хора; има случаи, когато жертвите са си тръгвали от мястото на инцидента само с леки наранявания, макар и колите им да са били тотално разбити. От друга страна, ако искаш да убиеш някого без никой да се усъмни, че е било предумишлено, логичния начин на действие е да го направиш да изглежда като злополука. Успехът на постановката зависи от това колко са надеждни замесените участници, както и колко пари си готов да похарчиш за целта.

Но как би могъл някой да инсценира пътен инцидент, който да премахне директора? Логично погледнато, да предвидиш точното местоположение на някого в столичния трафик бе почти невъзможно, заради хилядите дребни инциденти, които се случваха и забавяха движението по улиците на големия град. Ако добавим и човешкия фактор, като например вероятността човек да се успи и да закъснее или да спре някъде по пътя за кафе, изобщо не ставаше ясно как може да се планира такава операция.

При всяко положение, абсолютно сигурно беше, че шофьорът на Франк не се бе движил по един и същ маршрут всеки ден. Това беше основна мярка за безопасност и Вини не би му позволил. Така че логиката твърдеше, че инцидентът трябва да е бил точно това — случайна злополука. Резултатът беше същия. Без значение дали ще оживее или не, Франк бе извън играта. Суейн беше полеви играч от доста дълго време, но бе замесен само в това, което ставаше на фронта — занимаваше се с различни бунтовнически и военни групи в Южна Америка. Не бе прекарал много време в щаб квартирата на ЦРУ. Не познаваше много хора там, а и него не го познаваха много. Винаги го бе смятал за предимство, но сега това го поставяше в изолация, защото не познаваше никого, на който да може да се довери.

Значи нямаше да може да разчита на помощ от Лангли, и нямаше да може да получава информация от тях. Опита се да разгледа ситуацията от всички страни и да анализира какво точно означаваше това. Така както виждаше нещата, имаше две възможности — можеше да приключи поставената си задача веднага и да премахне Лили, после да се моли на Бог Франк да оживее, за да открият проклетата къртица — или можеше да остане тук, да работи с Лили по охраната на Нерви и в крайна сметка от тази страна да стигне до къртицата. От двата варианта, той предпочиташе втория. Едно, че вече си беше тук, така или иначе, и второ, че без значение колко е добра системата на Нерви, нямаше да е нищо в сравнение с тази в Лангли. После идваше въпроса с Лили. Тя го трогваше, развеселяваше и възбуждаше много повече, от колкото бе очаквал. Наистина, в началото я бе намерил за привлекателна само за целта „чукай и бягай“, но колкото повече време прекарваше с нея, толкова по силно привлечен се чувстваше. Той затъваше по-дълбоко, от колкото бе планирал първоначално, но все още не бе достатъчно. Той искаше още.

И така, реши, че ще остане тук и ще разработи от този край на плетеницата, съвсем сам. До сега бе работил по въпроса на Лили с влизането в лабораторията само от любопитство и от силно желание да влезе между краката й, но сега трябваше да се заеме по-сериозно. А и всъщност не беше съвсем сам — имаше Лили, която не бе аматьор, а също на своя страна имаше и мистериозния човек по телефона. Който и да беше той, явно заемаше висока позиция, за да е толкова добре информиран за това, което се случва. Предупреждавайки Суейн, той бе застанал на страната на добрите.

Благодарение на полезната функция на мобилните телефони да изписват номера, от който идва обаждането, сега Суейн му беше узнал номера. В днешни дни човек трудно можеше да направи каквото и да било, без да остави електронна или хартиена следа някъде. Понякога това беше хубаво, но понякога беше като проклятие; зависи от коя страна си — търсещия или криещия се.

Имаше вероятност човекът дори да знаеше името на къртицата, но Суейн се съмняваше. Иначе защо да го предупреждава толкова мъгляво? Щом е решил да го предупреди, значи би му дал и името, ако го знаеше.

Но никога не се знае, кой колко знае, без да подозира, че го знае; най-дребни факти и подробности, които още не са се сглобили в едно цяло. Единственият начин да се разбере, бе да се пита.

Не искаше да се обажда на информатора си от собствения си телефон, поради възможността човекът да не иска да разговаря с него и въобще да не отговори на позвъняването, като види номера му, изписан на дисплея. Също така, не искаше да разбира, че е отседнал в хотел Бристол; просто му се струваше по-безопасно така. В деня, в който пристигна във Франция си беше купил фонокарта, мислейки, че никога няма да я използва, но е хубаво да я има, в случай че мобилния му телефон остане без батерия или нещо подобно. Той излезе от хотела и тръгна по улицата, като подмина първия уличен телефон, за да се обади от следващия.

Усмихваше се, докато набираше номера, но в усмивката му нямаше нищо забавно. По-скоро приличаше на усмивката на акула, приближаваща се към обяда си. Погледна часовника на ръката си, докато чакаше телефонът да позвъни — 1:43 след полунощ. Много добре. Сигурно измъкваше човека от леглото, както му се падаше, за дето затвори телефона така при предишния им разговор.

— Да?

Тонът беше притеснен, но Суейн разпозна гласа.

— Здрасти — каза весело на английски той — Нали не притеснявам никого? Не затваряй. Бъди добър и ще си говорим само по телефона. Ако затвориш, ще трябва да дойда лично — настъпи кратко мълчание.

— Какво искаш? — за разлика от него, човекът отсреща говореше на френски. Суейн беше доволен, че знае езика достатъчно, за да се оправи.

— Нищо особено не искам. Само да знам всичко, което и ти знаеш.

— Един момент, моля — чу го да говори тихо на някаква жена. Макар и да бе трудно да разбере какво точно казват, му се стори, че чу нещо за прехвърляне на обаждането долу. Значи човекът си беше у дома.

После гласът се върна в слушалката и каза бързо:

— Да, какво мога да направя за вас? — параван за пред жена му, помисли си Суейн.

— Може да ми дадеш едно име, като за начало.

— На къртицата ли? — Сигурно жена му вече не можеше да го чуе, защото бе преминал на английски.

— И това, но си мислех за твоето първо.

Отново настъпи кратко мълчание.

— По-добре да не го знаеш.

— За теб ще е по-добре, да, но аз нямам намерение да правя живота ти по-лесен.

— Но, мосю, аз имам намерение. Това е моя живот и живота на семейството ми — гласът бе станал по-твърд; явно човекът не беше съвсем мекушав. — Родриго Нерви не приема леко предателството.

— Работиш за него?

— Не. Не точно в този смисъл.

— Май не те разбирам съвсем. Той или ти плаща, или не. Кое от двете?

— Ако му давам информация той оставя семейството ми да живее. Да, плаща ми. Парите утежняват вината ми — в тихия глас се долавяше горчивина. — Парите са застраховката му, че няма да проговоря.

— Разбирам — Суейн посмекчи тона, макар че ролята на хитрец и мачо му се удаваше толкова лесно, че може би не беше съвсем роля. — Едно нещо обаче ме затруднява. Нерви как изобщо е разбрал, че съм тук, за да започне да разпитва за мен? Предполагам по тази причина се е появило името ми и сте намерили телефонния ми номер.

— Той искаше да узнае самоличността на един от наемниците на ЦРУ. Мисля, че една компютърна програма за лицево разпознаване даде името й. Къртицата разгледа досието й и там намери бележка, че сте изпратен да се заемете с проблемите, които е причинила.

— А той как е разбрал, че тя е агент на ЦРУ?

— Не го знаеше със сигурност, но работеше по няколко версии.

Значи така Родриго се е сдобил със снимка на Лили без обичайната дегизировка, която е използвала докато е била със Салваторе Нерви. Той вече знаеше как изглежда тя и знаеше истинското й име. Суейн попита:

— Нерви знаели моето име?

— Не мога да кажа. Аз съм само свръзката между ЦРУ и Нерви, но поне аз не съм му давал името ви. Той поиска да му дам начин за връзка с вас.

— Но защо, за бога?

— Мисля, че за да ви предложи сделка. Значителна сума пари за информацията, която имате за местоположението на жената, която търси.

— Какво го е накарало да си помисли, че ще приема такава сделка?

— Нали сте наемник?

— Не — отвърна Суейн кратко.

— Не сте ли наемен агент?

— Не — той не каза нищо повече. Щом ЦРУ са го изпратили и той не е наемник, оставаше само една друга възможност — полеви агент. Суейн подозираше, че човекът насреща беше достатъчно умен сам да се сети.

В слушалката се чу как отсреща човекът шумно си пое дъх.

— Значи съм взел правилното решение.

— И какво е то?

— Не му дадох телефонния ви номер.

— Дори и това да означава, че семейството ти е под заплаха?

— Имам прикритие. Отскоро има още един Нерви в играта, по-малкия брат, Деймън, който, да кажем не е съвсем като брат си и баща си. Той е интелигентен и разумен. Когато му посочих опасностите, които това телефонно обаждане може да породи и как агентът на ЦРУ, ако е лоялен към работодателя си, би докладвал, Деймън разбра, че съм прав. Той каза, че ще докладва на Родриго, че човекът от ЦРУ, т.е. вие, е наел мобилен телефон тук, но още не се е свързал с щаба, така че там още не знаят номера му.

В думите му имаше логика, макар и обяснението да беше някак твърде сложно. Родриго вероятно не знаеше, че когато работят в чужбина, полевите агенти използват или шифровани международни мобилни телефони или сателитни такива.

Още едно парче намери мястото си в пъзела. За да може този човек да предава информация от ЦРУ към Нерви, той трябваше да заема такъв пост, че да има правото да изисква такава информация; съответно той имаше и много да губи, ако някой разбереше с какво се занимава.

— За кого работиш? — попита Суейн. — Интерпол?

Той чу едно бързо вдишване и със задоволство си помисли „Бинго“. Уцели от първия път. Изглежда Салваторе Нерви си бе напъхал пръстите навсякъде, където не би трябвало.

— Значи, правиш това — каза той, — за да си го върнеш на Нерви, без да изложиш семейството си на опасност. Но все пак не можеш да им откажеш на нищо, което поискат.

— Имам деца, мосю. Може би не разбирате.

— И аз имам две, така че много добре те разбирам.

— Той ще ги убие, без да се поколебае, ако не му сътруднича. В тази последната работа с брат му, аз не отказах да изпълня задачата. Брат му взе решението.

— Но след като вече и без това си имал номера ми, си помислил да го използваш, като се обадиш анонимно и да ме предупредиш за къртицата.

— Да — каза човекът на френски — Едно разследване на сигнал свързан с вътрешната сигурност е съвсем различно от разследване на външни проблеми, не е ли така?

— Така е — съгласи се Суейн.

Човекът искаше къртицата да бъде открит и заловен. Искаше да прекъсне контактите на Родриго с ЦРУ. Сигурно се чувстваше гузен за информацията, която е препращал през годините и сега се опитваше по някакъв начин да изкупи вината си.

— Колко щети си нанесъл?

— За националната сигурност — много малко, мосю. Когато поискат информация от мен, аз трябва да доставя поне малко такава и затова винаги съм изваждал секретните факти.

Суейн прие това за истина. Все пак несъмнено човекът имаше съвест, иначе не би му се обадил да го предупреди.

— Знаеш ли името на къртицата?

— Не, никога не използваме имена. И той не знае моето. Имам предвид истинските ни имена. Имаме си работни псевдоними.

— Тогава как получаваш информация от него? Предполагам я изпраща по някакви канали, така че всичко, което се получи по факс да стига до вниманието ти.

— Направил съм си виртуална самоличност на домашния компютър за нещата, които трябва да се пращат по електронен път, както е в повечето случаи. Много рядко нещо се праща по факса. Тези неща могат да се проследят, разбира се, ако предположим, че човек знае какво да търси. Влизам в акаунта си от това… не се сещам за думата. Малкият ръчен компютър, където човек си записва срещите.

— PDA — помогна му Свен.

— Да, PDA — с френски акцент звучеше странно.

— А номерът за връзка с човека?

— Мобилен номер е, мисля, защото винаги отговаря.

— Пробвал ли си да проследиш номера?

— Ние не разследваме, мосю. Ние координираме.

Суейн добре знаеше, че самата схема, по която Интерпол работеше, забраняваше организацията да разследва сама случаи. Човекът отсреща току-що бе потвърдил, че наистина е от Интерпол, макар че не се бе усъмнил.

— Сигурен съм, че мобилния номер ще е регистриран на чуждо име — продължи французинът. — Това едва ли е проблем за него.

— С едно щракване на пръсти може да се организира — съгласи се Суейн като потъркваше основата на носа си.

Лесно можеше да се намери фалшива шофьорска книжка, особено за хората от тяхната професия. Лили бе използвала три комплекта документи за самоличност докато бягаше от Родриго. Колко трудно щеше да бъде за някой, който работи в Лангли?

Опита се да измисли възможните начини да бъде хванат този човек.

— Колко често комуникирате?

— Понякога минават месеци без връзка. През последните няколко дни два пъти.

— Значи ли това, че трети път толкова скоро ще бъде необичайно?

— Ще е доста необичайно, но дали той ще се усъмни? Може би да, може би не. За какво си мислите?

— Мисля си, че сте силно притиснат от обстоятелствата и бихте искал да се измъкнете. Прав ли съм?

— Притиснат? А, разбирам. Да, много бих искал.

— Искам запис от следващия ви разговор с този човек. Може да изключвате записващото устройство докато вие самия говорите, ако искате. Няма значение съдържанието, важен е гласът му.

— Ще получите запис.

— Да, също така, ще ми трябва и устройство, което сте използвал. После ще трябва само да намеря съвпадение — анализите на записи на гласове даваха доста точни резултати; такива програми, както и програми за лицево разпознаване бяха използвани за различаване на Садам Хусейн от двойниците му.

Гласът на човек е резултат от строго индивидуалната структура на гърлото му, носовите канали и устата, така че беше доста трудно да се имитира. Дори и специалистите в гласова имитация не могат да имитират на сто процента. Променливите величини идваха от различните микрофони и друга техника, които се използват при записа. Ако разполагаше със същото устройство, с което е направен записа, Суейн изваждаше всички тези променливи.

— Съгласен съм да го направя — каза французинът. — Опасно е както за мен, така и за хората, които обичам, но мисля, че рискът е пресметнат и мога да се справя, с ваша помощ.

— Благодаря — каза искрено Суейн — А съгласен ли сте да направите още една крачка и евентуално да премахнете тази заплаха изцяло?

Настъпи дълга тишина. После той отговори:

— Как смятате да го направите?

— Имате ли контакти, на които да вярвате?

— Разбира се.

— Някой, който да може да намери плановете на охранителната система на един конкретен комплекс?

— Планове…?

— Чертежи, технически данни.

— Предполагам този комплекс принадлежи на организацията на Нерви?

— Да, така е — даде му името на лабораторията и адреса.

— Ще видя какво мога да направя.