Линда Хауърд
Целувай ме, докато спя (2)

Глава втора

Врата на апартамента й бе разбита с трясък малко след девет часа на следващата сутрин. Влязоха трима мъже, всеки с пистолет в ръка. Лили опита да повдигне глава, но само изстена тихо и я отпусна отново на килима, който покриваше пода от тъмно дърво.

Лицата на тримата мъже плуваха пред замъгления й поглед, докато единият коленичи до нея и грубо извърна лицето й към себе си. Тя замижа като се опитваше да фокусира погледа си. Родриго. Преглътна и се пресегна към него с една ръка в безмълвен зов за помощ. Лили не се преструваше. Изминалата нощ беше дълга и трудна. Тя повръща на няколко пъти, а през цялото време тялото й бе заливано от горещи и студени вълни. Остра болка пронизваше стомаха й, оставяйки я хленчеща и безпомощно свита на кълбо. За известно време мислеше, че дозата, която пое, ще се окаже смъртоносна, но, изглежда, болките започваха да отшумяват. Все още бе твърде слаба и й беше зле, за да може да се качи от пода на кушетката, или дори да позвъни за помощ. През нощта се бе опитала да стигне до телефона, но не бе успяла.

Родриго тихо изпсува на италиански, прибра оръжието си в кобура и изстреля някаква заповед към хората си.

Лили събра цялата си сила и тихо прошепна:

— Не се приближавай твърде много. Може да е заразно.

— Не — отговори той на отличен френски, — не е заразно.

Няколко секунди по-късно върху нея наметнаха меко одеяло, а Родриго сръчно я зави и с лекота я вдигна на ръце.

Изнесе я от апартамента и по задните стълби излязоха навън, където ги очакваше колата му със запален двигател. Шофьорът изскочи като го видя и му отвори задната врата. Лили бе положена набързо в колата и Родриго седна от едната й страна, от другата се настани един от хората му. Тя затвори очи, с глава свободно отпусната на облегалката, безшумно изхленчвайки на моменти, когато остра болка пронизваше стомаха й. Нямаше сили да стои изправена и усети как бавно започва да се свлича на една страна. Родриго раздразнено се премести, така че тя да може да се облегне на него.

Основната част от съзнанието й бе заето от физическата болка, която изпитваше, но една малка част от мозъка й оставаше нащрек. Още не беше в безопасност нито от отровата, нито от Родриго. Засега той се въздържаше да прави изводи, но това бе всичко. Надяваше се, че поне я водеше някъде, където щеше да получи медицинска помощ. Най-вероятно нямаше да я убие и да се отърве от тялото й, защото щеше да му е много по-лесно просто да я убие в апартамента и да си тръгне. Не знаеше дали някой го е видял да я изнася навън, но имаше голяма вероятност това да е така, въпреки че бяха минали през задния вход. Не че го беше грижа дали някой ги е видял. Тя предположи, че Салваторе вече бе мъртъв или умира и Родриго бе заел първото място в организацията на Нерви. Като наследник на баща си, Родриго получаваше много власт, както финансова, така и политическа. Салваторе бе държал много хора в джоба си.

Лили се бореше да държи очите си отворени и да следи пътя, по който се движеха, но клепачите й постоянно се затваряха. Накрая си помисли: „по дяволите маршрута“ и се отказа да прави повече усилия. И без това, където и да я водеше Родриго, тя не можеше да направи нищо по въпроса.

Мъжете пътуваха в колата, без да говорят. Дори не разменяха и най-незначителни коментари. Атмосферата изглеждаше тежка и обтегната от мъка, тревога, или може би гняв. Тя не можеше да разбере коя по-точно е причината, а и нямаше какво да подслушва, тъй като те мълчаха. Дори шума от трафика извън колата изглеждаше като че ли се отдалечава, докато накрая не остана нищо.

Порталът на имението се плъзна встрани, за да пропусне колата, а шофьорът Тадео, прекара белия мерцедес през отвора само с по няколко сантиметра от двете страни. Родриго почака да спрат под колонадата на входа и да му отворят вратата. След това подхвана Денис Морел, за да я премести, при което главата и се люшна назад и той разбра, че тя бе изпаднала в безсъзнание. Лицето й бе бледо и жълтеникаво, очите хлътнали, а около нея се носеше специфична миризма — същата, която бе усетил и около баща си по-рано. Стомахът му се сви, докато се опитваше да обуздае мъката си.

Той все още не можеше напълно да проумее реалността — Салваторе бе мъртъв. Просто един факт — нямаше го вече. Новината все още не се бе разчула, но това беше само въпрос на време. Родриго нямаше време за лукса да се отдаде на мъката си. Той трябваше да действа бързо. Да укрепи позициите си и да вземе юздите в ръце, преди конкуренцията да ги нападне като стадо чакали.

Когато семейният доктор обяви, че състоянието на Салваторе изглежда е причинено от отравяне с гъби, Родриго започна да действа бързо. Изпрати трима човека да доведат М. Дюран от ресторанта в къщата, докато той самия взе Тадео за шофьор, Ламберто и Чезаре за подкрепление и отиде да вземе Денис Морел. Тя бе последният човек в компанията на баща му преди той да се разболее, а отровата беше признато женско оръжие — непряко и неопределено, зависещо от догадки и случайности. В този конкретен случай обаче, оръжието се бе оказало ефективно.

Но ако баща му бе загинал от нейната ръка, значи тя бе отровила и себе си, вместо да напусне страната. Той всъщност не очакваше да я намери в апартамента й, тъй като Салваторе му беше казал, че ще пътува за Тулуза, за да посети болната си майка. Родриго бе сметнал това за удобно оправдание. Изглежда, обаче, не беше прав. Или поне възможността да се е заблудил бе достатъчно голяма, за да го възпре да не я застреля на място.

Той се измъкна от колата и сключи ръце под мишниците й, след което я извлече навън. Тадео помогна да я поддържат права, докато Родриго успее да сложи ръката си под коленете на Денис и да я вдигне на ръце. Тя бе със среден ръст, малко над един и шейсет и, въпреки че се бе отпуснала изцяло в ръцете му, той без затруднения я внесе в къщата.

— Доктор Джордано тук ли е още? — попита той и получи положителен отговор. — Кажете му, че ми трябва помощта му, моля.

Той я занесе на втория етаж, в една от спалните за гости. По-добре за нея би било да я закарат в болница, но Родриго не бе в настроение да отговаря на въпроси. Представителите на властта можеха да бъдат толкова досадни понякога. Ако пък умреше, какво толкова. Той бе положил всички усилия, които тя заслужаваше. Винченцо Джордано беше истински лекар, макар че вече нямаше практика и прекарваше цялото си време в лабораторията в покрайнините на Париж, която Нерви бе финансирал лично. Все пак, може би, ако Салваторе се бе обадил за помощ по-рано и бе настоял да бъде закаран в болница, можеше още да е жив; но Родриго не бе оспорил желанието на баща си да повикат Доктор Джордано, даже бе проявил разбиране. Дискретността е от изключително значение, когато човек е уязвим.

Той положи Денис на леглото и остана прав, гледайки я и размишлявайки защо баща му бе така омагьосан от нея. Не че Салваторе не беше любител на дамите по принцип, но тази не беше нищо особено. Днес даже изглеждаше ужасно, със сплъстена и несресана коса, с мъртвешки цвят на лицето, но дори и в обичайното й разположение на духа и тялото, Родриго не мислеше, че щеше да бъде красива. Лицето й бе някак твърде слабо, твърде сурово и долната й челюст бе леко издадена напред. Това обаче, правеше горната й устна да изглежда по-пълна и придаваше на чертите й уникалност.

Париж бе пълен с жени, които изглеждаха по-добре от Денис и имаха по-добър усет към стила, но Салваторе бе пожелал точно нея, и при това я бе пожелал толкова силно, че не бе имал търпението да я проучи напълно, преди да се сближи с нея. За негово учудване, тя бе отказала първите му две покани, което превърна нетърпението му в мания. Дали прекалената отдаденост на идеята да я притежава го бе накарала да свали гарда? Дали тази жена бе, по някакъв начин, отговорна за смъртта му?

Болката в сърцето на Родриго беше толкова силна, а гневът му толкова заслепяващ, че би я удушил на място, само заради едната вероятност това да е истина. От друга страна обаче, хладния глас на разума го караше да се въздържи, защото тя би могла да му каже нещо, което да го отведе до убиеца.

Той трябваше да открие извършителя и да го елиминира. Организацията на семейство Нерви нямаше да допусне това деяние да се размине ненаказано, иначе репутацията им щеше да бъде съсипана. Фактът, че беше заел мястото на Салваторе, не позволяваше съществуването на никакви съмнения относно способностите или решителността му. Трябваше да открие врага. За съжаление обаче, вероятностите бяха твърде много. Когато човек се занимаваше със смърт и пари, целият свят беше замесен. И тъй като Денис също бе отровена, в сметката трябваше да бъдат включени евентуални ревниви бивши любовници — както на баща му, така и на самата Денис. Доктор Винченцо Джордано почука вежливо на касата на отворената врата и влезе в стаята. Родриго го погледна — човека изглеждаше изтормозен, обичайно подредените му къдрици бяха разрошени, като че ли ги беше скубал. Добрият доктор бе приятел с баща му от детството им и бе плакал, без да се свени, когато преди по-малко от два часа, Салваторе почина.

— Тя защо не е мъртва? — попита Родриго, сочейки жената на леглото. Винченцо измери пулса на Денис и преслуша сърцето й.

— Все още не е вън от опасност — каза докторът, потърквайки с ръка лицето си. — Пулсът й е твърде ускорен и същевременно много слаб. Може би не е погълнала достатъчно от отровата, за разлика от баща ти.

— Все още ли мислиш, че са гъби?

— Казах, че изглежда като отрова от гъби. Поне по това, което знам. Но има и разминавания. Например скоростта, с която действа. Салваторе беше едър мъж. Той не се чувстваше зле като се прибра вечерта, към един часа. Умря само шест часа по-късно. Отровата от гъби действа по-бавно. Дори и най-отровните биха го убили поне за два дни. Симптомите бяха доста сходни, но скоростта на действие — не.

— Не е ли било цианид или стрихнин?

— Не, не и стрихнин. Симптомите бяха различни, а цианида убива за минути и причинява конвулсии. Салваторе нямаше конвулсии. Симптомите на отравяне с арсеник са донякъде подобни, но разликите са достатъчни да отпишем и него.

— Има ли начин да установим със сигурност каква е била отровата?

— Изобщо не съм сигурен, че е било отрова — въздъхна Винченцо. — Може да е било някакво постепенно натравяне с токсини, на които в такъв случай, всички трябва да сме били изложени.

— Тогава, защо на шофьора на баща ми му няма нищо? Ако това беше вирус, който действа за часове, тогава и той трябваше да се е разболял досега.

— Казах, че може да е, не че съм сигурен. Мога да направя някои тестове, и с твое разрешение да прегледам черния дроб и бъбреците на Салваторе. Мога да сравня кръвните му проби с тези на… Как й е името?

— Денис Морел.

— А, да, спомних си. Той ми е споменавал за нея — очите на Винченцо се натъжиха — Мисля, че беше влюбен.

— Е, сигурно щеше да изгуби интереса си след известно време. Винаги така ставаше — Родриго поклати глава, като че ли да проясни съзнанието си. — Достатъчно. Можеш ли да я спасиш?

— Не. Тя или ще оцелее или ще умре. Не мога нищо да направя.

Родриго остави Винченцо да прави тестовете си и слезе в мазето, където хората му държаха М. Дюран. Французинът вече бе в доста окаяно състояние, с тънки струйки кръв течащи от носа му, макар че хората на Родриго се бяха концентрирали върху тялото, където ударите боляха повече, но не оставяха толкова видими следи.

— Мосю Нерви! — хрипливо възкликна управителят на ресторанта, когато видя Родриго, след което се разплака от облекчение. — Моля ви, каквото и да е станало, не знам нищо по въпроса. Заклевам се!

Родриго придърпа един стол и седна срещу Дюран, облегна се и кръстоса дългите си крака.

— Баща ми е ял нещо във вашия ресторант снощи, което не му понесе — каза той като в огромна степен омаловажи нещата.

На лицето на французина се изписа изражение на абсолютно объркване и учудване. Родриго четеше мислите му ясно — „Бяха го пребили, защото Салваторе Нерви имаше проблеми със стомаха?“

— Но, но — заекна М. Дюран — ще му върна парите, разбира се, трябваше само да ми кажете — после посмя дори да добави — Това не беше необходимо.

— Да е ял някакви гъби?

Още веднъж изражение на учудване се изписа на лицето му.

— Той знае, че не е ял гъби. Поръча си пилешко с винен сос и аспержи, а мадмоазел Морел яде камбала. Не, нямаше гъби на масата им.

Един от мъжете в стаята беше редовният шофьор на Салваторе на име Фронте. Той се наведе към Родриго и прошепна нещо в ухото му. Родриго кимна.

— Фронте твърди, че на мадмоазел Морел й е прилошало веднага след като са излезли от ресторанта.

Родриго се замисли върху факта, че тя първа е била поразена. Дали това означаваше, че тя първа бе поела от отровата, или просто ефекта бе дошъл по-бързо при нея, заради по-малкото й тегло.

— Причината не е в храната от ресторанта ми, мосю — каза Дюран обидено. — Никой от другите гости не се е оплакал. Камбалата не беше развалена, а дори и да беше, мосю Нерви не яде от нея.

— Какво общо ядоха те двамата?

— Нищо — отговори Дюран, — освен, може би, хляба, макар че не видях мадмоазел Морел да яде от него. Мосю Нерви пи вино — едно изключително бордо „Шато Максимилиан“ от осемдесет и втора, а мадмоазел пи кафе, както обикновено. Мосю Нерви успя да я накара да отпие една глътка от виното, но то не й се хареса.

— Значи и двамата са пили вино.

— Само една малка глътка. Както казах, на нея не й се хареса. Мадмоазел не пие вино — типичното галско свиване на раменете на Дюран подсказа, че той не може да проумее такава странност, но тя бе факт.

Все пак снощи тя бе пила вино, дори и да е било само малка глътка. Можеше ли отровата да е толкова силна, че да застраши живота й само с такова минимално количество?

— Остана ли някакво вино в бутилката?

— Не. Мосю Нерви го изпи всичкото.

Това не беше необичайно. Салваторе бе твърдоглав да си го признае, но той пиеше повече, отколкото обичайно пиеха италианците.

— А бутилката. Пазите ли я все още?

— Сигурен съм, че още е в кофата за смет, зад ресторанта.

Родриго нареди двама мъже да идат и да претърсят боклука, за да намерят празната бутилка, след което се обърна към М. Дюран.

— Много добре. Ще останете тук като гост — усмихна се студено, — докато бутилката и остатъците в нея бъдат анализирани.

— Но, това може…

— Да отнеме няколко дни, да. Сигурен съм, че ще проявите разбиране — може би Винченцо щеше да получи резултатите по-бързо, в собствената си лаборатория, но това тепърва щеше да се разбере.

— Баща ви… много ли е болен? — колебливо попита Дюран.

— Не — каза Родриго, ставайки от стола. — Той е мъртъв — думите отново пронизаха сърцето му като стрела.

 

 

На следващия ден Лили вече знаеше, че ще живее. На доктор Джордано му бяха необходими още два дни, за да направи същото изявление. Цели три дни й бяха нужни, преди да се почувства достатъчно добре, за да стане от леглото и да вземе един душ, от който крайно се нуждаеше. Краката й бяха толкова слаби, че по пътя към банята трябваше да се придържа към мебелите. Беше замаяна, а зрението й още бе замъглено, но най-лошото бе отминало. Тя се бе борила отчаяно, за да остане в съзнание, като отказваше да взима лекарствата, които доктор Джордано й предлагаше, за да облекчи болката и да й помогне да поспи. Дори и след като припадна по пътя към имението на Нерви, тя не бе взимала никакви лекарства. Въпреки че френският й бе отличен, той не бе родния й език. Ако се оставеше да бъде упоена, родният й американски английски можеше да се изплъзне между зъбите й. Беше се престорила, че се страхува да не умре докато спи; че мисли, че може да се бори с отровата, стига само да стои в съзнание. Доктор Джордано знаеше, че това е глупаво от медицинска гледна точка, но се бе съгласил с желанието й. Той казваше, че понякога душевното състояние на пациента е по-важно от физическото.

Когато тя, бавно и с усилия, се върна от луксозната мраморна баня, завари Родриго да седи на стола до леглото. Беше облечен изцяло в черно — поло и панталони. Приличаше на мрачно предсказание в тази бяло-бежова стая.

Всичките й инстинкти се изостриха и преминаха в режим на тревога. Лили не можеше да заблуди Родриго така, както беше завъртяла главата на баща му. От една страна, Родриго беше по-умен от баща си, по-суров и по-хитър, а това значеше много. От друга, Салваторе намираше Лили за привлекателна, а сина — не. За баща му Лили беше млада жена, едно завоевание, но в същото време тя бе три години по-възрастна от Родриго, а той бе имал много любовници.

Лили беше облечена в една от собствените си нощници, донесена от апартамента й предния ден, но сега се радваше, че бе наметнала и един плътен турски халат, който бе намерила да виси в банята. Родриго бе един от онези мъже с явно сексуално излъчване, които караха жените да се притесняват от присъствието му, а Лили не бе имунизирана към тази част от личността му, дори и да знаеше достатъчно за него, за да се отврати. Той споделяше много от греховете, които Салваторе бе имал, макар и наистина да беше невинен за конкретните убийства, които бяха причина за нейното отмъщение. По една случайност Родриго беше в Южна Америка, когато това се случи.

Лили се довлече до леглото и седна, като се облегна на преградата в долната му част. Преглътна и каза:

— Ти ми спаси живота.

Гласът й беше слаб и писклив. Беше много отпаднала и въобще не беше във форма да се защитава.

Той сви рамене и отговори:

— Всъщност не бях аз. Винченцо — доктор Джордано — каза, че не може нищо да направи. Просто ти се размина, предполагам, макар и не без нищо. Мисля, че той спомена нещо за сърдечната ти клапа.

Тя вече знаеше за това, защото докторът й беше казал същата сутрин. Бе наясно с вероятния изход, когато пое риска.

— Черният ти дроб обаче ще се оправи. Вече се връща и цвета на лицето ти.

— Никой не ми каза, какво всъщност стана. Ти как разбра, че ми е зле? И Салваторе ли е болен?

— Да — отвърна Родриго. — Той не се оправи.

От Лили се очакваше нещо повече от обичайното възклицание „О, Боже“, затова тя нарочно извика в съзнанието си Аврил, Тина и Зиа, по детски слаба и висока, с ведро, весело лице и неспираща да приказва. Господи, толкова й липсваше, че сърцето я заболя. Сълзи напълниха очите й, и тя ги остави да потекат по бузите й.

— Било е отрова — добави Родриго с изражение и тон, като че ли обсъждаше времето. Но Лили не се оставяше да бъде заблудена толкова лесно. Той със сигурност беше бесен. — В бутилката с вино, което е изпил. Изглежда е някаква синтетична, изкуствено създадена отрова; много силна. Докато се появят симптомите, вече бе твърде късно. Мосю Дюран от ресторанта каза, че и ти си опитала от виното.

— Да, само една глътка — тя избърса сълзите от лицето си. — Не обичам вино, но Салваторе настояваше и беше на път да се ядоса, защото не исках да го опитам, така че отпих… само една малка глътка, за да го зарадвам. Беше отвратително.

— Имаш късмет. Според Винченцо, отровата е толкова силна, че ако беше изпила малко повече от това, ако глътката не е била толкова малка, щеше да си мъртва.

Тя потрепери при спомена за болката и повръщането. Беше й станало толкова зле, без дори да преглътне нищо, само от допира на виното до устните й.

— Кой е направил това? Всеки можеше да пие от това вино. Дали е бил някой терорист, който не се интересува кой ще умре от постъпката му?

— Мисля, че мишената е бил баща ми. Всички знаеха, колко обича вино. Реколта осемдесет и втора на Шато Максимилиан се среща много рядко. Все пак остава загадка как така една бутилка се появи точно в деня преди посещението на баща ми в ресторанта.

— Но Дюран можеше да предложи виното на всекиго.

— И да рискува баща ми да научи, че толкова рядко срещано бордо не е предложено първо на него? Не мисля. Всичко доказва, че убиецът е добре запознат с ресторанта на Дюран и клиентелата му.

— Но как го е направил? Бутилката бе отворена пред нас. Как са отровили виното?

— Предполагам, с много тънка игла за подкожни инжекции, с която са пробили тапата. Няма как да се забележи толкова малка дупчица. А може и тапата да е била извадена, след което поставена обратно, ако са имали подходящите инструменти. За голямо облекчение на Дюран не вярвам, че той или сервитьорът, който ви е обслужвал, са замесени.

Лили бе седяла толкова дълго, че цялата трепереше от слабост. Родриго забеляза треперенето, което разтърсваше цялото й тяло.

— Можеш да останеш тук, докато се оправиш изцяло — каза той учтиво, ставайки да си върви. — Ако ти трябва нещо, само кажи.

— Благодаря — отвърна тя, след което изрече най-голямата лъжа в живота си: — Родриго, съжалявам за Салваторе. Той беше… той беше… — той беше един шибан убиец, но вече е само един мъртъв шибан убиец. Лили успя да отрони още една сълза, като мислеше за Зиа и спомняйки си лицето й.

— Благодаря ти за съчувствието — каза той безизразно и излезе от стаята.

Когато Родриго затвори вратата, тя не изтанцува танца на победата, само защото беше твърде слаба за това. И предполагаше, че в стаята й има скрити камери. Вместо това просто се отпусна назад в леглото и се опита да заспи, за да възстанови силите си. За съжаление обаче се чувстваше твърде възбудена от победата и успя само да подремне. Част от мисията й бе изпълнена. Сега й оставаше само да изчезне, преди Родриго да успее да открие, че Денис Морел не съществува.