Линда Хауърд
Целувай ме, докато спя (19)

Глава деветнадесета

Докато пътуваха към Дисниленд възбудата й все по-бързо се оттегляше пред спомените, които си пробиваха път към повърхността на съзнанието й.

— Хайде да не ходим в Дисниленд — измърмори тя.

Той сбърчи вежди и попита:

— Защо?

— Твърде много спомени за Зиа.

— Нима ще отбягваш всичко, което ти напомня за нея?

Тонът му беше чистосърдечно въпросителен, без да предизвиква. Лили се загледа навън през прозореца.

— Не. Не всичко и не завинаги. Просто сега.

— Добре. Къде искаш да отидем тогава?

— Не знам дали искам да ходя някъде изобщо. Сигурно има нещо, което можем да правим, освен да чакаме приятелят ти да изрови нещо за охранителната система в лабораторията.

— Освен да обикаляме около лабораторията и да дадем възможност на охраната добре да огледа колата, нищо друго не ми идва на ум.

Той наистина ли не можеше да си избере някаква не толкова крещяща кола? Да, наистина, това Рено беше сиво, също както и ягуарът преди него, но Рено Меган Спорт не беше точно „незабелязваща се“ кола. Поне не беше взел червена.

— Колко начина има да се влезе в една сграда? — попита тя, разсъждавайки на глас. — Врати и прозорци, очевидно; може също да се влезе през отвор в покрива.

— И никой няма да те забележи, на покрива с моторна резачка в ръце?

— … но това не става — завърши изречението си тя, като го изгледа мръснишки. — А какво ще кажеш за влизане отдолу? Комплексът сигурно е свързан с канализацията.

Той се замисли.

— Това е една възможност. Не ми харесва, но е възможност. Във филмите винаги изглежда, като че ли шляпат през вода, но като се замислиш какво влиза в канализацията, сигурен съм, че шляпат из разни други работи.

— Старата част на Париж е прорязана във всички посоки с подземни канали, но лабораторията е в покрайнините, така че най-вероятно няма свестни тунели там.

— Само от любопитство да попитам, в случай че се окажем в канализацията, каква е тази лаборатория? Какво правят там?

— Медицински проучвания.

— А как се изхвърля боклука им? Обработва ли се преди това? Сигурно ли е, че всички малки бактерийки и гадости са мъртви?

Тя въздъхна. Логиката подсказваше, че отпадъците от лабораторията трябва да се обработват, преди да се изхвърлят в общата канализация, което означаваше, че няма да има пряка връзка между двете. Вместо това, отпадъците сигурно отиваха в някой резервоар, където се обработват и от там в канализацията. Логиката също така подсказваше, че двамата със Суейн е добре да не попадат в необработените отпадъци.

— Аз гласувам да не влизаме в канализацията.

— Съгласна съм. Най-добри са вратите и прозорците. Или можем да намерим някакви големи сандъци и да се изпратим по куриер до лабораторията, — тази идея просто дойде от никъде.

— Хм… замисли се той. Ще трябва да разберем дали пратките минават през рентген или нещо такова; дали ги отварят веднага; дали изобщо получават големи пратки — такива работи. Не искаме да излизаме от сандъците, преди да е станало късно през нощта, или след полунощ поне, когато наоколо има по-малко хора. Всъщност, лабораторията дали не работи денонощно?

— Не знам. Това със сигурност трябва да го проверим. Тази информация ще ни трябва, дори и да се сдобием с плановете на охранителната система.

— Довечера ще мина от там да видя колко коли има на паркинга и да се опитам да разбера колко хора работят през нощта. Съжалявам, трябваше да го направя снощи, — извини се той. — Междувременно, имаме целия ден. Отказахме се от Дисниленд. Дали да се върнем обратно в квартирите си и да скучаем цял ден? Какво друго можем да направим? След като веднъж те разпознаха и знаят, че си в Париж, не препоръчвам разходка по магазините.

Лили определено не искаше да се връща в малкото си студио. То дори не беше старо или интересно по някакъв начин. Беше просто удобно и безопасно.

— Хайде просто да се повозим. Можем да спрем за обяд някъде, когато огладнеем.

Продължиха на изток и когато бяха вече достатъчно далеч от Париж и натовареното движение, той настъпи газта и пусна конете на воля. Много отдавна Лили не се бе возила така бързо само заради удоволствието и се настани удобно в седалката си, закопчана с колана, докато някакво приятно чувство за далечна опасност караше пулса й да се укорява. Отново се почувства като тийнейджър, когато тя и още седем приятели се напъхваха в някоя кола и караха колкото се може по-бързо по магистралата. Беше цяло чудо, че всички доживяха до завършването си.

— Ти как се забърка с този бизнес — попита той.

Леко стресната, тя го погледна.

— Караш твърде бързо, за да говориш през това време. Гледай си пътя.

Той се ухили и повдигна крака си от газта. Стрелката на скоростомера падна до сто километра в час.

— Мога да вървя и да дъвча дъвка едновременно — каза той с нотки на лек протест в гласа.

— Но това не изисква особено много от мозъка. Говоренето и карането са различно нещо.

Той каза замислено:

— Като за някой от твоята сфера, който поема толкова много рискове, ти никак не си хазартна личност.

Тя гледаше пейзажа, който преминаваше край колата.

— Изобщо не обичам рисковете. Планирам нещата внимателно. Не оставям нищо на случайността.

— А кой е пил вино, което знае, че е отровно, разчитайки само на това, че дозата може да не е смъртоносна? Кой го преследват из цял Париж, но все още е тук, защото има да раздава възмездие?

— Това са необичайни обстоятелства — тя не спомена риска, който бе поела като му се бе доверила, той беше достатъчно умен сам да се сети.

— А нещо необичайно ли те накара да започнеш да убиваш хора?

Тя помълча за момент.

— Не мисля за себе си като за убиец — каза тихо. — Никога не съм наранила невинен човек. Осъществявах само ударите, за които бях наета от собствената си страна и не мисля, че те някога са взимали тези решения лековато. Като млада не мислех така, но сега знам, че по света има хора, на които им е присъщо да са толкова зли, че не заслужават да живеят. Хитлер не е единичен случай. Виж Сталин, Пол Пот, Иди Амин, Бейби Док, бин Ладен. Можеш ли да кажеш, че светът не е, или не ще бъде по-добър без тях?

— Както и стотиците други диктатори, плюс наркобароните, извратените и педофилите. Така е, съгласен съм. Ти вече беше ли го решила това, когато изпълни първата си задача?

— Не. Осемнадесет годишните обикновено не са много запознати с философията.

— Осемнайсет! Човече, това се казва ранно начало.

— Знам. Мисля, че затова ме избраха. Бях толкова наивна… — каза тя с усмивка. — Със свежо и невинно личице, без грам мъдрост в главата, макар че по това време си мислех, че ги разбирам нещата и света като цяло. Дори бях поласкана, че са ме потърсили.

Той заклати неодобрително глава при проявата на такъв наивитет. Тя замълча и той я подкани:

— Продължавай.

— Забелязали ме, защото се записах в един клуб по стрелба. Момчето, в което бях лудо влюбена тогава, беше запален ловец и исках да го впечатля като покажа, че разбирам от разни видове оръжия, калибри, обсег и разните там работи. Но се оказа, че съм адски добра. Усещах пистолета като нещо съвсем естествено в ръката си. Не след дълго стрелях по-добре от почти всички в клуба. Не знам как стана — каза тя, вперила поглед в ръцете си, сякаш там се криеше отговора. — Баща ми не беше ловец, не беше ходил в армията. Бащата на майка ми беше адвокат и не беше от типа, който обича да ходи из природата, а другият ми дядо работел в една фабрика на Форд в Детройт. Той понякога ходеше за риба, но аз поне не знам да е бил ловец.

— Просто специфична смеска на ДНК, предполагам. Дядо ти може да не се е интересувал от ловджийство, но това не означава, че е нямал вроден талант за стрелба. По дяволите, може дори да си го получила от майка си.

Лили примигна учудено, след което се усмихна.

— Не бях мислила за това до сега. Майка ми е миротворец, но характера няма нищо общо с физическите умения, нали?

— Аз поне не съм забелязвал. Връщаме се обратно в клуба по стрелба.

— Няма много за разказване. Някой е забелязал как стрелям, споменал го е на някого и един ден един мил човек на средна възраст дойде да говори с мен. Първо ми разказа за някакъв мъж, който е убил доста хора и ми показа изрезки от вестници и полицейски доклади в доказателство. Когато вече бях достатъчно ужасена, милият човек ми предложи доста пари. Ужасих се отново, отказах му, но не можех да спра да мисля за нещата, които ми бе разказал. Той сигурно се е досетил, защото ми се обади два дни по-късно и тогава се съгласих. Казах, че ще го направя. Бях само на осемнадесет.

Лили сви безмълвно рамена.

— Минах един бърз курс какво трябва да правя и както ти казах, изглеждах толкова наивна и невинна, че никой не ме помисли за опасна. Без проблем се сближих с човека, свърших работата и си тръгнах. Цяла седмица след това повръщах всеки път, когато си спомнех за случая. Кошмарите продължиха доста по-дълго.

— Но когато милият човек ти предложи нова задача, ти я прие?

— Приех я. Той ми разказа надълго и нашироко каква услуга съм направила на страната си с първата задача; а и истината е, че той не лъжеше и не се опитваше да ме манипулира. Той си беше съвсем искрен.

— А беше ли прав?

— Да — каза тя тихо. — Беше прав. Действията ми са противозаконни, знам това и трябва да се примиря с това, което съм. Но той беше прав, а и всъщност, аз бях съгласна да върша мръсната работа. Все някой трябва да я свърши, така че защо да не съм аз? След първия път ръцете ми вече бяха омърсени.

Суейн се пресегна и взе ръката й в своята, поднесе я към устните си и нежно я целуна. Лили примигна от учудване, отвори уста да каже нещо, но после я затвори и впери поглед с широко отворени очи навън. Той се подсмихна и върна ръката обратно в скута й. В следващите тридесет ободряващи минути, Суейн се посвети на това да кара възможно най-бързо. Спряха за обяд в малко крайпътно заведение в следващия град на пътя им. Той помоли да ги настанят на маса на слънце, но в същото време и на завет от лекия ветрец, който подухваше, така че им беше доста удобно навън. Тя си поръча салата с козе сирене на скара, а той — агнешки пържоли. И двамата пиха по чаша вино, след което и по едно силно кафе. Докато бавно си пиеха кафето, тя каза:

— Разкажи ми за себе си. Какъв ти е случаят?

— Нищо необичайно. Тексаско момче от дивия запад, което така и не може да се задържи на едно място. Срамота, като се има предвид, че се ожених и имам две деца.

Стресната от чутото, Лили попита:

— Ти си женен?

Той поклати глава.

— Разведен. Ейми — бившата ми жена — накрая реши, че никога няма да се вразумя и се умори да отглежда децата съвсем сама докато мен все ме няма и се занимавам с неща, които тя дори не иска да знае. Не я виня. По дяволите, и аз бих се развел със себе си. Сега, след толкова години, разбирам какъв задник съм бил и ми идва сам да се изритам, задето не бях с децата, докато растяха. Не мога да си върна тези години. Децата станаха чудесни хора, но не благодарение на мен.

Той извади портфейла, измъкна две малки снимки и ги сложи на масата пред нея. И двете снимки бяха от гимназиалното завършване на децата, момче и момиче, които много приличаха на човека срещу нея.

— Дъщеря ми Криси и сина ми Сам.

— Красиви деца.

— Благодаря — каза той с усмивка. Знаеше много добре, че и двете приличат много на него. Той взе снимките и ги погледа, преди да ги прибере отново в портфейла си.

— Криси се роди, когато бях на деветнайсет. Бях твърде млад и твърде глупав изобщо за женитба, да не говорим да имам дете, но като си млад и глупав, обикновено не слушаш хората, които знаят по-добре. Ако обаче трябва наново да избирам, пак бих го направил, защото не мога да си представя да нямам децата си.

— Сега близки ли сте?

Той измърмори мнението си за този вид мъже, към които и той самия спадаше. Описанието включваше думи като „глупави кучи синове“ и други, не чак толкова приятни. Лили се трогна от това, как той не си прощаваше и не се извиняваше. Беше направил някои грешки и с годините ги бе разбрал и съжалил за постъпките си. В хода на времето бе разбрал стойността на всички неща от живота на децата си, които бе пропуснал и бе признателен на бившата си жена за това, че бе свела до минимум щетите, които бе нанесъл с отсъствието си.

— А сега не мислиш ли да се задомяваш вече? Да се прибереш у дома и да заживееш заедно с децата? Затова ли напусна Южна Америка?

— Не. Тръгнах си от там, защото бях затънал дълбоко в блатото, пълно с гладни алигатори — той се ухили. — Обичам екстремните неща, но понякога е най-разумно човек да се покатери на някое дърво и да преоцени трезво ситуацията.

— И с какво всъщност се занимаваш? Как си изкарваш хляба?

— Аз съм нещо като специалист по всичко. Ако някой иска нещо да се случи, наема ме и то се случва.

В изказването му имаше много място за свободни тълкувания, помисли си Лили, но също така разбра, че той й бе дал точно толкова информация, колкото бе склонен да даде. Тя нямаше проблем с факта, че крие някои неща от нея. Знаеше, че обича децата си; че се занимава с полулегална дейност, но има съвест; обича бързите коли и я кара да се смее. Също така беше склонен да й помогне. За сега това беше достатъчно.

След обяда те се поразходиха наоколо. Той забеляза едно малко магазинче за шоколад и веднага усети неудържимо желание, макар че само преди малко бяха обядвали. Купи една дузина шоколадови бонбони с различни вкусове и докато се разхождаха, слагаше по един бонбон ту в своята, ту в нейната уста, докато не ги изядоха всичките. В един момент от разходката, той просто взе ръката й в своята и я държа до края.

Този ден някак си като че ли беше отделен от действителността; като че ли бяха в сапунен мехур. Вместо да напрегне мозъка си в борбата срещу Родриго, Лили се разхождаше в някакво малко градче, без да прави абсолютно нищо, освен да зяпа витрините на магазините. Тук, нямаше никакви грижи; никакъв стрес. Един красив мъж я държеше за ръка и вероятно планираше как да я прелъсти преди края на деня. Още не бе решила, дали има нещо против това, но не се притесняваше. Ако му откажеше, той нямаше да се цупи. Лили не мислеше, че Суейн изобщо някога се е цупил за нещо. Просто щеше да свие рамене и да се насочи към следващото забавление.

Лили беше подложена на непрестанен стрес през последните няколко месеца и едва сега й се удаваше възможност за почивка и релаксация. Едновременно с това, едва сега проумя каква психическа цена бе платила. Днес не искаше да мисли за тези неща. Не искаше да вади ужасните спомени. Искаше просто да живее.

Докато се върнат до колата слънцето вече бе ниско над хоризонта и без това хладния ден ставаше вече студен. Лили се пресегна да си отвори вратата, но той хвана ръката й и нежно я дръпна, обръщайки я към себе си. С плавно движение обхвана лицето й с двете си топли ръце, повдигайки брадичката и докато приближаваше устните си към нейните. Тя не каза „не“. Вместо това, просто хвана ръцете му, които я държаха. Устните му бяха учудващо нежни, както и самата целувка — имаше вкус на шоколад.

Тя усети, че целувката е била всичко, което е имал наум и че той няма повече планове — поне за сега. Можеше спокойно да отвърне на целувката му, без да се страхува, че ще разкъса дрехите й или ще я закове за колата. Леко облегната на него, усещаше топлината на тялото му и се наслаждаваше на близостта му. Всъщност, самата тя беше тази, която закачливо го подразни с език, искайки още. И той и даде каквото искаше, без да вкарва дълбоко езика си, а действайки с нейните прийоми — закачливо и палаво, докато двамата взаимно се опознаваха като усещане и вкус с плътно прилепнали устни. После я пусна, усмихна се и прокара палеца си по устните й, преди да отвори вратата на колата и да я пусне да седне вътре.

— А сега накъде — попита той като се настани в колата. — Обратно в Париж?

— Да — отвърна тя с очевидно съжаление.

Днешният ден бе едно отдавна очаквано бягство от реалността, но ето че идваше и неговия край. Тя обаче бе взела едно важно решение: нямаше начин Суейн да е от ЦРУ. Доказателството беше, че още е жива. Чудесна екстра към всяка среща е, ако в края й, мъжът не те е убил.