Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Медина (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kiss Me While I Sleep, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 134гласа)

Информация

Форматиране
Xesiona(2012)

История

  1. —Добавяне

Глава осемнадесета

Посред нощ Суейн бе осенен от гениална идея. Вместо да търси кой е проектирал охранителната система на Нерви, след което да се промъква в офиса му и да краде плановете, защо просто не използва ресурсите, с които разполагаше само чрез едно телефонно обаждане? Момчетата и момичетата с техните играчки можеха да открият всичко и да проникнат почти навсякъде. Ако плановете бяха съхранени на някой компютър някъде и този компютър беше свързан с мрежата, те можеха да се доберат до тях. Логично беше, че фирмата проектирала охранителната система на Нерви трябва да е в час с всички модерни технологии и тенденции. Значи със сигурност ползваха интернет. Ще има разни пароли, естествено, но какво от това? Хакерите на заплата в Лангли не биха се притеснили от това повече отколкото от ухапване на комар.

Освен това, означаваше те да свършат работата, а не той. Идеята му допадаше страхотно. Толкова се ентусиазира, че се изправи в леглото и включи нощната лампа, издърпа мобилния телефон от зарядното и се обади веднага. Процедурата по разпознаване и проверка като че ли отне повече време от всякога, но най-накрая го свързаха с някой, който имаше някаква власт.

— Ще видя какво мога да направя, — отговори жената насреща. Тя се беше представила, но Суейн бе твърде зает, за да запомни името й. — Тук е пълна лудница, така че не знам колко време… Я почакайте. Този имот е записан на холдинга на Салваторе Нерви, починал, а сега собственици са Родриго и Деймън Нерви. Те са регистрирани като наши сътрудници. Защо ви е да влизате в системата им?

— Може скоро вече да не са сътрудници — каза Суейн. — Носят се слухове, че скоро са получили пратка плутоний, достатъчно обогатен за военни цели — това звучеше достатъчно заплашително, за да предизвика действие.

— Подали ли сте рапорт за това?

— По-рано днес, но никой не ми отговори.

— Това е заради Вини. Казах ви, че тук е лудница.

— Какво става с Вини? — Господи, да не би да са сменили Франк, помисли си той.

— Не сте ли чул?

Очевидно не беше чул, иначе нямаше да пита.

— Какво да съм чул?

— Тази сутрин е катастрофирал. Състоянието му е критично. В болницата в Бетесда е. Заместникът му поема функциите, докато се оправи, макар че лекарите не са оптимисти.

„По дяволите!“. Новината го порази като удар в слънчевия сплит. Беше работил за Франк доста години и го уважаваше като никой друг в Агенцията. С политиците Франк умееше да се държи по тяхному, но с полевите агенти винаги беше прям и готов да се застъпи за тях. Във Вашингтон това не само че не беше добра идея — то си беше чисто самоубийство, по отношение на кариерата. Фактът, че Франк не само бе оцелял, но и се бе придвижил напред в кариерата, първо като заместник, а после и като директор, беше доказателство за това колко е ценен като оперативен работник, но и колко добре умее да политиканства.

— Както и да е — добави жената. — Ще видя какво мога да направя.

Суейн трябваше да се задоволи с това, защото добре си представяше цялата несигурност и натискане за нови позиции, които в момента се случваха от другата страна на океана.

Познаваше заместник-директора — Гарвин Рийд. Той беше добър човек, но не беше Франк Вини. Това, което Франк напоследък може да е позабравил за шпионския занаят е повече от това, което Гарвин изобщо някога е знаел. Освен това Франк беше гений в „разчитането“ на хората, както и в откриването на тайни и закономерности, там, където никой друг не ги виждаше. Суейн се притесни и за собственото си положение. Решението, което Франк бе взел по отношение проблема с Лили, може да се окаже различно, от това, което Гарвин ще реши. Мнението на Гарвин за сем. Нерви можеше да се различава от това на Франк. Суейн се почувства като че ли спасителното му въже към кораба-майка е било прерязано и сега той безнадеждно се отдалечава все повече от него; или ако използваме друга метафора, той вече ходеше по и без това твърде тънък лед, като отлагаше изпълнението на задачата си, а сега всеки момент можеше да чуе как леда се пропуква под него.

Майната му. Щеше да се придържа към настоящия си курс докато или не го отстранят от задачата, или не променят самата задача; не че той самоволно вече не я бе променил, като отложи изпълнението й, но никой не знаеше за това. Когато не си сигурен, продължавай смело напред! Вероятно и капитанът на Титаник е следвал същата философия.

През остатъка от нощта не можа да спи добре, което се отрази на настроението му сутринта. Докато компютърните спецове му се обадеха, ако изобщо успееха с тази задача, той нямаше какво да прави, освен да минава сутрин с колата покрай лабораторията и през страничното стъкло да показва задника си на охраната. Времето беше хладно, значи щеше да му е студено, което означава, че това засега се отлага, освен ако не го провокират. Съвсем импулсивно, взе мобилния телефон и набра номера на Лили, просто за да види, дали ще вдигне.

— Бонжур — отговори тя и го накара да се замисли дали е видяла, кой се обажда. Силно се съмняваше тя да няма активирана такава услуга и предположи, че отговори на френски по навик, или просто по предпазливост.

— Здрасти. Закусвала ли си вече?

— Още съм в леглото, така че, не, не съм.

Той си погледна часовника — още нямаше шест. Щеше да й прости, че е толкова мързелива. Всъщност, беше доволен, че я е хванал още в леглото, защото звучеше много сънливо и нежно, без обичайната твърдост в гласа. Замисли се с какво ли е облечена; може би само малко късо горнище и бикини, може би дори съвсем нищо. Определено не би носила нищо твърде висящо и прозрачно. Опита се да си я представи в дълга нощница, но не можа. Можеше обаче да си я представи гола. Представи си я толкова добре, че пениса му се изправи и започна да се уголемява, което изискваше строга ръка да го задържи под контрол.

— С какво си облечена? — собственият му глас се получи по-дълбок, а изговора по-бавен от обикновено.

Тя се изсмя. Звукът, сякаш стреснат от нещо, просто изскочи навън.

— Обади ми се да ми говориш мръсотии ли?

— Може би. Струва ми се, че усещам как дишането ти ще се учести скоро. Кажи ми с какво си облечена — той си я представи, как сяда в леглото и се обляга на възглавниците; намества завивките под мишниците си и отмята разрошената коса от лицето.

— Фланелена бабешка нощница.

— Лъжкиня. Ти не си такъв тип жена.

— Имаше ли друга причина за обаждането ти, освен да ме събудиш и да ме питаш с какво съм облечена?

— Да, но се разсеях. Хайде, кажи ми.

— Не практикувам телефонен секс — звучеше развеселена.

— Моля те, моля те, моля те.

Тя се изсмя отново.

— Защо искаш да знаеш?

— Защото въображението ми ме убива. Звучеше толкова сънливо, когато отговори, че си те представих — мека и топла под завивките; и ми стана — той сърдито изгледа еректиралия си член.

— Може да спреш да си фантазираш. Не спя „натюр“, ако това питаш.

— Тогава с какво си облечена? Наистина трябва да знам, за да съм точен във фантазиите си.

— Пижама.

По дяволите. Беше забравил пижамите.

— Къса пижама? — попита той с надежда в гласа.

— Минавам на дълги през октомври и обратно на къси през април.

Направо му убиваше всички надежди. Представи си я в пижама с дълги крачоли, но ефекта съвсем не беше същия. Той въздъхна:

— Можеше просто да кажеш, че си гола-голеничка — сърдито измърмори той. — Какво щеше да ти навреди. Забавлявах се до преди малко.

— Май прекалено се забавляваш — каза сухо тя.

— И все пак не достатъчно — ерекцията му отминаваше; едно прахосано усилие.

— Съжалявам, че не можах да помогна повече.

— Няма нищо. Може да ме компенсираш лично.

— Иска ти се.

— Мила, нямаш си представа, колко много ми се иска. А сега по въпроса, защо ти се обадих — тя се подсмихна, а той усети някакъв трепет в стомаха. Всъщност, вътрешностите му подскачаха само защото бе успял да я разсмее. Отново.

— Днес нямам какво да правя и ми е много скучно. Защо не идем до Дисниленд?

— Какво? — попита неразбиращо тя, като че ли въпросът бе зададен на непознат език.

— Дисниленд. Нали знаеш, точно извън града. Никога не съм ходил в Дисниленд в Щатите. Ти на този била ли си?

— Два пъти — каза тя. — С Тина водихме Зиа два пъти. Аврил не искаше да дойде, защото не обича да чака по опашки.

— Само един истински мъж може да издържи такова нещо.

— И то без да мрънка — добави и той нямаше друга възможност, освен да се съгласи. — Накарах един човек да се заеме с онова нещо за охранителната система, но не се очаква да получим резултати още днес. Имам време за убиване, ти също, така че защо да зяпаме с празни погледи в стените, като може да идем да видим Замъка на Пепеляшка?

— Спящата Красавица, не Пепеляшка.

— Както и да е. За мен лично Пепеляшка винаги е била по-красива от Спящата Красавица, защото е била руса. Падам си по русите.

— Не бях забелязала — звучеше, като че ли всеки момент ще прихне от смях.

— Погледни го по този начин: Някой би ли се сетил да те потърси в Дисниленд?

Настъпи кратка тишина, докато тя обмисляше до колко логично бе предложението му. Той не можеше да й каже, колко е притеснен и разтревожен за Франк и че ще полудее ако трябва цял ден да седи в хотелската стая. Не беше голям почитател на увеселителните парковете, но поне щеше да се разсее, а и нямаше непрекъснато да се притесняват за безопасността си. Нерви никога не би се сетил да прати хора да наблюдават входовете на Дисниленд, защото кой идиот би отишъл да се вози на влакчето на ужасите докато си играе смъртоносна игра на котка и мишка с някой мафиот?

— Днес времето се очаква да е слънчево. Да идем — отново я заубеждава той. — Ще се позабавляваме. Може да се качим на „чашките“, да ни прилошее и да повръщаме.

— Звучи чудесно, нямам търпение — той дочуваше тихите звуци на напиращия в нея кикот, който безнадеждно се опитваше да контролира.

— Значи ще дойдеш?

— Защо не — въздъхна тя. — Идеята или е абсолютно идиотска, или е гениална. Не съм сигурна кое от двете.

— Чудесно. Защо не си сложиш една шапка и слънчеви очила и не се промъкнеш тук да закусим преди тръгване? Сърби ме да натисна газта до ламарината на тази количка, която взех, за да заменя ягуара. Има двеста двадесет и пет коня под капака и искам да пусна поне двеста от тях да потичат на свобода.

— Така значи! Вече знам защо се обади. Искаш да караш като маниак с някоя жена в колата, пред която да се показваш и тя да издава подходящите звуци като „Ааааа!“ и „Ооооо!“.

— Направи ми това удоволствие. Напоследък точно тези звуци много ми липсват.

— Ще се постарая. Ще бъда там в осем. Ако огладнееш преди това, поръчвай и започвай без мен. Аз ще закуся по-късно.

Двата часа, които тя си даде, не му разкриха абсолютно нищо по отношение на местоположението й. За два часа можеше да дойде от всякъде. По дяволите, можеше и от Кале да дойде за толкова време.

— Ще те изчакам. Кажи ми какво искаш за закуска и ще ти го поръчам около двадесет минути преди осем.

Тя искаше само нещо сладко и кафе, но той си отбеляза наум да добави малко протеини към закуската й. Точно когато тя щеше да затвори телефона, той каза:

— Между другото…

След кратка пауза тя попита:

— Какво?

— В случай, че и ти си се чудила, аз спя гол.

 

 

Лили затвори капачето на телефона си и за момент постоя безизразно втренчена в него, след което се отпусна назад върху възглавниците и избухна в смях. Не си спомняше друг случай, когато някой толкова безпощадно да е флиртувал с нея; може би друг такъв случай никога не е имало. Чувството беше много приятно, както беше много приятно и това да се смее отново. Значи все още не бе мъртва. Почувства се дори малко гузна, защото Зиа никога вече нямаше да се смее. Тази мисъл я отрезви на момента и старата позната болка отново стегна сърцето й. Тази болка никога нямаше да си отиде напълно, помисли си Лили, но ще има моменти, когато щеше да може да я забрави за малко. Днес щеше да се опита да забрави.

Стана от леглото, протегна се и започна серията от упражнения, които правеше, с цел да възвърне силата си. Състоянието й се подобряваше, а издръжливостта й се увеличаваше с всеки изминал ден. След тридесет минути упражнения бе плувнала в пот, но не бе особено задъхана. Старата машинка в гърдите й явно все още се справяше. Влезе под душа, без да се налага да сваля никакви дрехи, защото имаше навика да спи гола. Стори й се добра идея да излъже Суейн, а и се бе позабавлявала.

Забавление. Ето я пак тази дума. Явно често се използваше, когато ставаше дума за него. Не беше се питала дали той спи „натюр“, но сега във въображението й изникна образа му, току-що събудил се, как се протяга, а долната му челюст е потъмняла от наболата брада. Кожата му ухаеше топло и мускусно, а сутрешната му ерекция изискваше внимание.

За момент като че ли наистина усети топлото му мъжко ухание. Споменът бе толкова пресен и специфичен, че за момент се зачуди, от къде знае как ухае той. После си спомни как плака на рамото му, докато я прегръщаше. Сигурно беше забелязала аромата му на подсъзнателно ниво, а мозъкът й беше запазил спомена за бъдеща употреба.

Не можеше да повярва, че се бе съгласила да прекара деня с него. И то в Дисниленд. Не беше допускала, че някога ще се върне пак там. Последното лято Зиа нямаше желание да ходи в Дисниленд. Вече била твърде голяма за тези детски занимания. Беше заявила това с презрение, което само тринадесет годишните могат да изразят, напълно пренебрегвайки факта, че повечето хора, които ходеха там бяха по-възрастни от нея.

Там винаги имаше много американци, което изпълваше Лили с учудване, защото мислеше, че ако някой американец иска да посети Дисниленд, то някой от парковете в Щатите щеше да му е доста по-близо. Двамата със Суейн нямаше да се набиват в очи. Щяха да бъдат просто още двама американци.

Лили изсуши косата си със сешоара, след което се усети, че рови из чантичката с принадлежности за грим, търсейки най-подходящите неща. Еднакво развеселена и учудена, си помисли, че се опитва да се направи хубава за него. Чувството й харесваше. Винаги се беше старала преди срещите си със Салваторе, но тогава беше слагане на театрална маска. В този случай отиваше на среща и беше нервна и възбудена както когато беше още в гимназията. Кожата й беше добре запазена, защото не бе почитателка на слънчевия загар. Нямаше нужда от основа, макар че задължително й трябваше спирала, ако не искаше миглите й да изглеждат все едно изобщо ги няма. Те по принцип си бяха хубави и дълги, но естествения им цвят беше светло кафяв, което ги правеше почти невидими. Леко очерта очната линия, сложи малко сенки, разтърка съвсем малко розов течен пигмент на бузите си, а повече — на устните. Накрая сложи безцветна пудра и слой спирала чисто за повдигане на самочувствието.

Лили се огледа в огледалото докато си слагаше обеците — миниатюрни златни халки, които й се бяха сторили подходящи за излет в увеселителния парк. Тя никога нямаше да бъде красива, но в добрите случаи беше нещо повече от това просто да хваща окото. Днес случаят беше добър. С малко късмет, щеше да стане още по-добър.