Линда Хауърд
Целувай ме, докато спя (17)

Глава седемнадесета

Г-н Блан не се зарадва особено на факта, че Родриго му се обажда отново толкова скоро.

— Как мога да помогна? — някак студено попита той.

Блан и без това не харесваше с какво се занимава, а да му се налага да го прави толкова често беше като да сипват сол в раната. В момента той си беше у дома и позвъняването го караше да се чувства, като че ли е довел опасността твърде близо до хората, които обича.

— Първо — каза Родриго, — брат ми Деймън ще работи с мен. Може понякога да се обажда от мое име. Вярвам, че това няма да е проблем?

— Не, мосю.

— Отлично. Сега относно този проблем, във връзка, с който поисках помощта ви онзи ден. В рапорта се казва, че американските ни приятели са изпратили някого да се погрижи. Много бих искал да се свържа с този човек.

— Да се свържете с него? — повтори Блан притеснено.

Ако Родриго имаше предвид наемника — или поне Блан мислеше, че е наемник, защото по този начин обикновено се решаваха „проблемите“ — имаше голяма вероятност да каже нещо, което той да съобщи обратно в централата, а това беше особено нежелателно.

— Да, точно така. Бих искал да ми дадете мобилния му номер, моля. Сигурен съм, че все ще има някакъв начин за свръзка. Знаете ли му името?

— Аа… не. Не мисля, че беше споменато в рапорта, който получих.

— Разбира се, че не беше — рязко повиши той тон. — Ако беше нямаше да ви питам, нали?

Блан разбра, че Родриго мислеше, че е получил всичко, с което самият той разполагаше. Всъщност не беше така и никога не е било. За да сведе до минимум щетите, които нанася, Блан винаги изваждаше от сведенията важни части от информацията. Знаеше, че ако това бъде разкрито, фамилията Нерви ще поръча убийството му, но той беше станал доста добър в ходенето по това тънко въже.

— Ако информацията е достъпна, ще ви я осигуря — увери той Родриго.

— Ще очаквам да ми се обадите.

Блан погледна колко е часа и пресметна, колко ще е във Вашингтон. Там беше средата на работния ден, може би дори хората, с които държеше връзка точно сега обядваха. След като приключи разговора излезе навън, за да не може никой — най-вече жена му, чието любопитство беше безгранично — да го чуе и набра съответния номер.

— Да — гласът насреща не беше тъй дружелюбен, както когато Блан го намираше у тях. Значи беше някъде, където и други хора го слушаха.

— Относно въпроса, по който говорихме по-рано — възможно ли е да намерим номера на мобилния телефон на човека, който е изпратен тук?

— Ще видя какво мога да направя.

Без въпроси и без колебание. Може би такъв номер изобщо нямаше, помисли си Блан докато влизаше обратно вътре. Навън температурата бе спаднала след залеза на слънцето и той леко трепереше, защото не си бе взел палто.

— Кой беше? — попита жена му.

— От работата — отговори той и я целуна по челото.

Понякога можеше да споделя с нея, понякога не, така че макар тя видимо да искаше да зададе още въпроси, не го направи.

— Можеше поне да си облечеш палтото, преди да излезеш — сгълча го с глас издаващ дълбока привързаност.

След по-малко от два часа, мобилния телефон на Блан иззвъня. Той бързо грабна една писалка, но не можа да намери лист хартия.

— Не беше лесно приятелю, — каза познатия глас отсреща — имали някакви проблеми с различните системи за мобилни комуникации. Трябваше да ровя надълбоко.

Той продиктува номера и Блан го надраска на лявата си длан.

— Благодаря — каза той.

След като затвори, намери парче хартия и надраска номера върху него, след което изми ръцете си. Можеше да се обади на Родриго веднага, но не го направи. Вместо това сгъна листчето и го прибра в джоба си. Може би щеше да се обади утре.

 

 

Когато Лили напусна хотелската му стая, Суейн тръгна след нея, за да я проследи до леговището й, но после се отказа. Не мислеше, че ще бъде забелязан. Тя беше добра, но той беше дяволски добър. Реши да не я проследява просто защото не му се струваше правилно. Лудост беше, но искаше тя да му вярва. Беше дошла при него, и това бе добро начало. Беше му дала мобилния си номер, а той й даде своя. Странно как това му приличаше на подаряването на пръстен на момиче в училище.

Не беше изпълнил заръките на Вини. Продължаваше да отлага, отчасти заради любопитство, отчасти защото тя се бе опълчила срещу гиганти и й беше нужна всичката помощ, която можеше да получи, а и отчасти защото искаше да я вкара в леглото си. Тя играеше опасна игра с Родриго Нерви, а Суейн беше достатъчно хазартна личност, за да се заинтересува и да иска и той да участва. От него се очакваше да я извади от уравнението, но той искаше първо да разбере какво има в онази лаборатория. Ако откриеше това, може би Вини нямаше да го понижи до чиновник зад бюро заради това, че не си беше свършил работата още първия път, когато се доближи до нея. В крайна сметка се забавляваше. Беше се настанил в страхотен хотел, караше супер кола и се хранеше с френска храна. След всички онези дупки, които бе обитавал през последните десет години имаше нужда от малко разпускане.

Лили беше сериозно предизвикателство. Бе предпазлива и умна, но и съвсем малко безразсъдна. Той дори за момент не си позволяваше да забрави, че тя е един от най-добрите убийци в Европа. Няма значение, че се бе подвела по някакви идеалистични фантасмагории да поема само справедливи задачи. Той знаеше, че не може да си позволи нито една грешка, докато е около нея.

Тя също така бе много тъжна. Тъгуваше по изгубените си приятели и младото момиче, което приемаше като свое. Суейн се замисли за собствените си деца и как би се почувствал ако някое от тях бъде убито. Нямаше начин на убиеца да му се размине или дори да стигне до съд. Без значение кой е. По този въпрос изцяло оправдаваше и разбираше действията й, но това не променяше задачата му, както и решението му да я изпълни.

Тази нощ, докато лежеше в леглото, си мислеше за нея и как е пила от виното, което е знаела, че е отровно, само за да накара Салваторе да продължи да го пие. На това се казва да ходиш по ръба, по дяволите! От това, което му бе казала за отровата и колко е силна, той разбираше, че сигурно не й е било лесно след това и че вероятно още е доста слаба. Нямаше начин да успее да се вмъкне в лабораторията сама; не и в състоянието, в което беше и вероятно затова го бе потърсила. Не му пукаше какви бяха причините. Той просто бе доволен от факта, че й бе необходим.

Тя започваше да му се доверява. Беше плакала на рамото му, а той не вярваше такова нещо да й се случва често. Поведението и маниерите й ясно и отчетливо гласяха „НЕ ПИПАЙ“, но според него това бе повече заради инстинкта за самосъхранение, отколкото заради вътрешна студенина. Тя изобщо не бе студен човек — просто беше много предпазлива.

Вероятно беше започнал да полудява, щом се чувстваше толкова привлечен от нея, но какво пък, по дяволите, някои мъжки паяци съвсем съзнателно позволяват на женските да им отхапят главите, докато го правят, така че в това отношение, той поне имаше преднина — Лили не го бе убила още.

Искаше да разбере какво я вълнува и какво я кара да се смее. Да, определено искаше да я разсмее. Тя изглеждаше като че ли напоследък въобще не се е забавлявала, а човек винаги трябва да има някаква разтуха. Искаше да я накара да се отпусне и да свали гарда, когато е в негово присъствие. Да се смее, да флиртува, да прави шеги и любов. Той вече бе видял остатъците от почти изгубеното й чувство за хумор и искаше още.

Бавно, но сигурно мисълта за нея завладяваше съзнанието му. Можеше и да изгуби главата си в това начинание, но щеше да умре с усмивка.

Един джентълмен никога не би планирал как да прелъсти жената, която е изпратен да елиминира, но той никога не е бил джентълмен. Беше израснал като грубовато момче в западен Тексас, вечно забъркан в неприятности и никога не се бе вслушвал в съветите на възрастните, които му казваха да не се жени, но той все пак го направи. Ожени се за Ейми, когато и двамата бяха на по осемнадесет години, тъкмо завършили гимназия, а на деветнадесет вече беше баща. Но така и не разбра как да се кротне и да заживее като семеен човек. Никога не бе изневерявал на Ейми, защото тя беше страхотна, но и никога не я подкрепяше или разбираше напълно. Сега, когато поостаря и стана по-отговорен, се чувстваше засрамен от държанието си и как я бе оставил да отглежда двете им деца съвсем сама. Най-доброто, което можеше да каже за себе си, беше, че поне винаги е издържал финансово семейството си, дори и след развода.

През годините бе пътувал много, бе станал по-мъдър, но добрите обноски и умението да си поръча в ресторант на три различни езика не го правеха джентълмен. Все още си беше грубоват, все още не уважаваше правилата, а и харесваше Лили Мансфийлд. Не му се бе случвало често да среща жени, които да му устоят, а тя можеше. Характерът й бе толкова налагащ се, колкото и неговия. Когато тя решеше какво иска да прави, го правеше, независимо от последствията. Беше твърда като стомана, но в същото време запазваше и типичната за жените топлота и нежност. На един мъж би му отнело цял живот да я опознае изцяло, но той не разполагаше с толкова много време. Трябваше да се задоволи с това, което има. Започваше да мисли, че няколко дни с Лили ще са много по интересни от колкото цял живот с друга жена. Големият въпрос беше какво щеше да прави след това?

 

 

Нервите на Блан се напрегнаха в момента, в който телефонът му иззвъня на следващата сутрин.

— Кой можеше да е? — попита жена му, ядосана, че прекъсват закуската им.

— От офиса, — каза той и стана, за да говори навън. Натисна зеления бутон и каза:

— Блан на телефона.

— Мосю Блан — каза гласът отсреща гладко и спокойно. Гласът беше непознат за него. — Името ми е Деймън Нерви. Имате ли номера, който брат ми поиска?

— Без имена — каза Блан.

— Разбира се. Този път само ми се стори наложително, тъй като не сме говорили до сега. Имате ли номера?

— Още не. Явно има някакъв проблем.

— Намерете го. Днес.

— Има шест часа разлика във времето. Най-рано ще стане след обяд.

— Ще чакам.

Блан затвори и за миг остана със стиснати юмруци. По дяволите всички от това семейство! Този говори френски по-добре от другия, звучеше по-гладко, но между думите прозираше, че е същия като брат си — варварин.

Щеше да му се наложи да им даде номера, но щеше да се опита да втълпи на Родриго, че ще е лоша идея да се обаждат на човека от ЦРУ; че това лесно би могло да доведе до преследване както на самия Родриго, така и на свръзката му. А може би не. Може би човекът, който са изпратили не се интересуваше чак толкова от това, кой го е наел. Но някак си Блан не вярваше в това.

Той се върна вътре и погледна жена си — косата й все още бе разрошена от съня и бе загърната с халат, пристегнат около тънката талия. Тя спеше по пижама, твърде голяма и дълга за нея, защото знаеше, че на него така му харесва, макар че през зимата слагаше още едно одеяло от своята страна на леглото, защото й беше студено. Какво щеше да прави, ако нещо й се случеше? Ами ако Родриго изпълнеше заплахите си, отправени преди много години? Не можеше дори да мисли за това.

Трябваше да им даде номера. Щеше да ги забави, колкото може, но на края нямаше да има избор.