Линда Хауърд
Целувай ме, докато спя (15)

Глава петнадесета

Франк Вини винаги ставаше рано, преди изгрев. След смъртта на жена му, Доди, преди петнадесет години, му ставаше все по-трудно да си намира причини, за да не работи. Тя все още му липсваше; понякога страшно много. В повечето случаи, усещаше липсата й като далечна тъпа болка, като че ли нещо в живота му не беше наред. Никога не бе мисли да се ожени повторно, защото вярваше, че ще е крайно несправедливо към някоя жена, да се ожени за нея докато все още обича с цялото си сърце и душа покойната си съпруга. Все пак не беше сам. Имаше си Кайзер за компания. Голямата немска овчарка си беше избрала място за спане един ъгъл в кухнята — може би я усещаше като свой дом, след като там го бяха подслонили още като малко кученце, докато свикне с обстановката. Веднага щом чу стъпките на Франк по стълбите стана от леглото си и размаха опашка. Франк влезе в кухнята и го почеса зад ушите като тихо мърмореше глупави неща, без да се притеснява, че Кайзер ще го издаде пред някого. Той даде на кучето за ядене, провери дали има вода в купичката и включи кафеварката, която Бриджит, домакинята му, бе приготвила предната вечер. Франк не притежаваше никакви домакински умения. За него бе пълна мистерия как може да вземе вода, кафе и филтър за машината и с тях да забърка напълно невъзможно за пиене нещо, докато Бриджит, използвайки абсолютно същите компоненти, правеше толкова добро кафе, че почти го разплакваше. Беше я гледал как го прави, беше се опитвал да повтори същото и резултатът всеки път бе непоносима мътилка. Приемайки, че всички негови бъдещи опити да направи кафе бяха признак на лудост, Франк бе признал поражението си и си бе спестил последващото унижение.

Доди винаги го беше улеснявала и той все още следваше напътствията й. Всичките му чорапи бяха черни, та да не се главоболи излишно да ги събира на чифтове. Всичките му костюми бяха в неутрален цвят, ризите му бели или сини, така че да вървят с всеки костюм, а вратовръзките по същата логика отиваха с всичко гореспоменато. Можеше да извади каквато и да е част от облекло от гардероба и да е сигурен, че ще отива на всичко останало. Никога не би спечелил награда за стилно обличане, но поне никога не би се изложил.

Веднъж се беше опитал да изчисти с прахосмукачката. Още не бе сигурен как и защо тя избухна в ръцете му.

Като се вземе всичко това под внимание, беше решил, че е най-добре да остави домакинския фронт на Бриджит, а самия той да се концентрира върху бумащината. Сега с това се занимаваше — бумащина. Четеше, анализираше фактите и даваше експертно мнение — което беше друга дума за „налучкване“ — на директора, който на свой ред го предаваше към президента, който разпореждаше провеждането на операции въз основа на това, което прочиташе. Докато кафето се вареше, Франк изключи външните охранителни светлини и пусна Кайзер в задния двор да обиколи периметъра и да се отдаде на повика на дивото. Докато гледаше любимеца си, осъзна, че кучето остарява и че това в пълна степен важеше и за него самия. Може би и двамата трябваше да помислят за пенсиониране, за да може Франк да почете и нещо различно от разузнавателни доклади, а Кайзер да преустанови задълженията си на пазач и да бъде просто компания за Франк.

Вече от няколко години Франк мислеше за пенсиониране. Единственото, което го спираше, беше факта, че Джон Медина още не бе готов да се окаже от полевите си задължения, а Франк не си представяше, кой ще може да го замести. Не че той беше човека, който да определи кой ще заеме мястото му, но изборът му щеше да тежи при взимането на решение.

„Може би скоро“, помисли си Франк. Найема, съпругата на Джон през последните две години, бе намекнала на Франк твърде недвусмислено, че иска да забременее и би искала Джон да е там, когато това стане. Бяха провели много операции заедно, но сегашното назначение на Джон беше такова, че тя не можеше да участва и дългата раздяла вече започваше да ги изнервя. Като прибавим към това и тиктакането на биологичния часовник на Найема, Франк мислеше, че съвсем скоро Джон ще е готов да предаде шпорите си на някой друг.

Някой, като Лукас Суейн, например, макар че Суейн също бе прекарал дълго време на фронта, а и темперамента му бе напълно различен от този на Джон. Джон бе олицетворение на търпението; Суейн беше от този тип хора, които биха сръчкали тигър с пръчка, само за да видят малко раздвижване. Джон бе трениран и обучаван от осемнадесет годишен, а даже и преди това, за да постигне съвършенство в работата си. Нуждаеха се от някой млад човек, който да го замести; някой, който да може да понесе суровата физическа и психическа дисциплина. Суейн беше гениален в постигането на поставените задачи — макар и често да постигаше резултатите си по доста неочаквани начини — но той беше вече на тридесет и девет; не беше на деветнадесет. Кайзер доприпка до задната врата с размахана опашка. Франк го пусна вътре и му даде още малко храна, след което си наля чаша кафе и отиде в библиотеката, където седна и започна да наваксва пропуснатите новини от деня. Обикновено по това време сутрешните му вестници вече бяха доставени и той ги четеше, докато закусваше с купа зърнена закуска — с такава закуска можеше да се справи и без помощта на Бриджит — пиеше кафе. След това идваше ред на душ и бръснене, и точно в седем и тридесет излизаше навън, когато шофьорът му спираше пред къщата.

Дълго време Франк бе отказвал да го возят, като предпочиташе сам да кара колата си, но трафикът в столицата беше станал ужасен, а шофирането му отнемаше време, което можеше да посвети на работата си, тъй че в крайна сметка се бе предал. Шофьорът му, Кийнън, вече от шест години заемаше този пост и двамата бяха установили удобна рутина в ежедневието си, също като двойка отдавна женени съпрузи. Франк се возеше отпред в колата. Когато четеше на задната седалка му прилошаваше. Като изключим обичайния поздрав сутрин, двамата не си говореха по време на пътуването. Следобедният курс обаче бе различен. Това беше момента, в който Франк бе узнал, че Кийнън има шест деца, че жена му, Триша, бе концертираща пианистка и че по време на един експеримент в готвенето, най-малкото му дете едва не бе изгорило къщата до основи. С Кийнън, Франк можеше да говори за Доди, за хубавите времена, когато бяха заедно и какво е било да пораснеш във времето, преди телевизията да узурпира цялото ти внимание.

— Добро утро г-н Вини — поздрави Кийнън и изчака, докато Франк си закопчее колана, преди да потегли плавно.

— Добро утро — поздрави Франк разсеяно, вече погълнат от доклада, който четеше.

От време на време той вдигаше поглед от четивото — предпазна мярка срещу прилошаване в колата — но през повечето време дори не съзнаваше, колко плътен е трафикът сутрин, когато стотици хиляди хора се опитваха да стигнат до работа.

Бяха на едно кръстовище, където се опитваха да завият. За наляво имаше две ленти и тяхната кола беше в дясната. Светофарът им даваше предимство, а отвсякъде ги заобикаляха коли, когато в един момент се чу изсвирване на гуми и Франк инстинктивно вдигна поглед, за да открие какво е причинило звука. Видя един бял микробус, доставящ цветя от някаква цветарница, да преминава през кръстовището без оглед на завиващите в ляво, докато една полицейска кола го преследваше с включени сирени и сигнални светлини. Момичето в микробуса изплува пред погледа му, запътила се право към него. Франк чу как Кийнън казва „по дяволите“, докато се бори с волана, за да насочи колата наляво, през редицата други автомобили до тях. Последва трясък, който го разтърси, като че някакъв гигант го вдигна във въздуха и запрати обратно на земята. Цялото му тяло бе атакувано изведнъж.

Кийнън се върна в съзнание и усети вкуса на кръв в устата си. Колата бе изпълнена с дим и нещо, което приличаше на огромен кондом просташки висеше от кормилото. В главата му звучеше някакво бучене и всяко движение изискваше такива неимоверни усилия, че не можеше дори да повдигне глава от гърдите си. Втренчи поглед в огромния кондом, чудейки се какво по дяволите правеше това нещо тук. Някъде от ляво идваше силен, дразнещ шум, от който главата му като че ли щеше да се пръсне. Чуваше се и други звуци, които приличаха на викове. Като че цяла вечност, Кийнън сляпо се взираше в кондома, макар че това всъщност продължи само няколко мига. Съзнанието му бързо се върна към реалността и той разбра, че това всъщност е еърбега на волана, а дима, изпълващ колата бе пудрата от него. Почти осезаемо, реалността зае отново мястото си в съзнанието му.

Колата се намираше сред куп изкривен метал. От ляво имаше две други коли, от спукания радиатор на едната се вдигаше пара. Някаква камионетка се бе смазала върху дясната част на автомобила. Той си спомни как се опита да завърти колата, за да не бъдат разфасовани, след което последва най-страшния удар, който някога бе преживявал. Камионетката се бе блъснала право във врата на г-н Вини. „О, боже мой.“

— Господин Вини, — изхриптя Кийнън с глас, който като че ли не беше неговия. Извъртя глава и погледна към директора на Агенцията. Цялата дясна страна на колата бе смазана, а г-н Вини лежеше сред смачкан метал и остатъци от седалката му.

Някой най-сетне спря оглушителното пищене на клаксона отляво и в настъпилата относителна тишина Кийнън чу далечния вой на сирени.

— Помощ — извика той, макар че викът му не бе нищо повече от изхриптяване. Изплю кръвта, насъбрала се в устата му, пое си въздух, от което адски го заболя и опита отново — Помощ!

— Дръж се приятел, — извика някой. Един униформен полицай се покатери на капака на една от колите в ляво, но двете бяха толкова смачкани една в друга, че не можеше да влезе между тях. Вместо това, той застана на четири крака и погледна през прозореца към Кийнън. — Помощта идва, приятел. Лошо ли си ранен?

— Трябва ми телефон, — едва отговори Кийнън, осъзнавайки, че полицаят не може да види номерата на колата. Личният му телефон беше някъде из купа останки от колата.

— Не се притеснявай сега за такива работи…

— Трябва ми телефон, мамка му! — отговори Кийнън вбесено. Бореше се за всеки дъх. Хората от ЦРУ никога не се представяха за работещи към Агенцията, но този случай беше спешен. — Човекът до мен е директорът на…

Нямаше нужда да казва повече. Полицаят насреща му беше работил в столицата дълго време и знаеше, че няма нужда да пита „На какво е директор?“. Вместо това той извади бързо радиостанцията си и излая няколко ядосани думи по нея. След това се обърна и попита на висок глас:

— Някой да има мобилен телефон?

Глупав въпрос. Всички имаха. Само след миг полицаят вече подаваше на Кийнън малко телефонче с капаче. Той се протегна с разтреперана, окървавена ръка и взе телефона. Набра няколко цифри, след което си даде сметка, че телефона не е подсигурен; мислено изпсува, след което набра и останалите цифри.

— Сър — каза той, борейки се да не припадне отново. Не можеше да си го позволи, защото имаше задължения, които трябваше да изпълни. — Кийнън е. Директорът и аз катастрофирахме и той е тежко ранен. На кръстовището… — гласът му отслабна. Нямаше представа къде се намират. Подаде телефона на полицая. — Кажи му къде сме — каза и затвори очи.