Линда Хауърд
Целувай ме, докато спя (14)

Глава четиринадесета

— Вчера е имало проблеми — каза Деймън тихо от вратата на библиотека. — Разкажи ми какво става.

— Не трябва да си тук — каза Родриго в отговор, изправяйки се на крака да посрещне брат си. Беше се силно учудил, когато чу охраната да му съобщава, че Деймън пристига. Бяха се разбрали, че няма да се срещат, докато не бъде заловен убиеца на баща им. Фактът, че вече знаеха, че Лилиан Мансфийлд, още позната като Денис Морел, беше убила Салваторе в отмъщение за смъртта на приятелите си, по никакъв начин не променяше уговорката им. Всъщност, освен че бе казал на Деймън името й, не му бе дал никаква друга информация за нея, освен че я търсят.

Деймън не беше слаб човек, но Родриго винаги се държеше покровителствено с него. Първо, защото той все пак беше по-малкия му брат, и второ, защото Деймън не бе на фронтовата линия, заедно с баща им, както той. Родриго познаваше добре методите на градската и корпоративната военна стратегия, докато Деймън познаваше само финансовите пазари и фондовите борси.

— Нямаш кой да ти помага, така както ти помагаше на татко — отвърна Деймън, сядайки в стола, който брат му използваше, докато баща им бе още жив. — Не е честно да си губя времето, следейки финансовите пазари и прехвърляйки пари насам-натам, докато ти поемаш цялата отговорност за дейностите на фирмата — Деймън разпери ръце встрани — Освен това получавам информацията от интернет и печатните медии. Статията, която прочетох тази сутрин не даваше много подробности — само малък инцидент в един парк вчера, в който няколко човека са участвали в престрелка. Никой от тях не е разпознат, освен двамата охранители от близката лаборатория, които чули изстрели и изтичали на място да помогнат — интелигентните му тъмни очи се присвиха — Пишеше обаче името на парка, където се е случило.

— Но защо си тук? — каза Родриго. — Случаят е овладян.

— Защото това е втори инцидент в лабораторията на Винченцо. Нима се очаква да си помисля, че е съвпадение? Бъдещето ни зависи от приходите от тази ваксина. Има няколко много добри възможности, които ще трябва да пропусна, ако парите от ваксината ги няма. Искам да знам какво става.

— И едно обаждане по телефона нямаше да ти е достатъчно?

— По телефона не мога да виждам лицето ти — отвърна Деймън и се усмихна. — Ти си талантлив лъжец, но те познавам твърде добре. Наблюдавам те откакто бяхме малки, как поглеждаше татко в очите и му казваше, че не сме виновни, макар че винаги бяхме. Ако ме излъжеш, докато сме очи в очи, ще разбера. Та така; мога и други неща, освен да събирам цифри. В лабораторията на Винченцо се заформя проблем, като през това време баща ни бива убит. Има ли връзка между двете?

Това беше проблема с Деймън, помисли си Родриго. Беше прекалено умен и имаше силна интуиция. Родриго се ядосваше, че никога не бе успявал да го излъже успешно. С всеки друг можеше да се справи, но не и с по-малкия си брат. Може би, покровителственото му отношение бе от полза, когато бяха на четири и седем години, но сега вече и двамата бяха мъже. Покровителственото му държане към брат му, може би беше навик, от който бе дошло време да се откаже.

— Да — каза той накрая — Свързани са.

— И как по-точно?

— Жената, която уби татко — Лилиан Мансфийлд — е била близък приятел на семейство Жубран — онези, които влязоха в лабораторията през август и унищожиха голяма част от работата на Винченцо.

Деймън потърка очи, като че беше изморен, след което притисна с пръсти основата на носа си, преди да свали ръка от лицето си.

— Значи е било отмъщение?

— Тази част беше отмъщение.

— А другата част?

Родриго въздъхна.

— Не знам кой е наел сем. Жубран в началото. Който и да е бил, може да наеме друг човек да направи същото. Не можем да си позволим ново забавяне. Тази жена, която уби баща ни, не е работела за никого, когато го е осъществила, но може вече да работи за някого. Хората ми са я забелязали в парка вчера — оглеждала е околността на комплекса. Дали е била наета, или прави всичко това на своя глава, резултатът е все същия. Тя ще се опита са саботира производството на ваксината.

— Как може да знае какво представлява ваксината?

— Винаги съществува възможността за предателство отвътре — разпери ръце Родриго — някой, който работи в лабораторията може да й е казал. Предполагам, че наемници като сем. Жубран не работят евтино, така че проверявам финансовото състояние на всички работници от лабораторията, за да разбера дали някой от тях разполага със средствата да ги наеме.

— Какво знаеш за жената?

— Тя е американка, работи като наемен убиец, свободен агент на ЦРУ.

— Американците са я наели? — Деймън пребледня.

 

 

— Не и за убийството на татко, не. Направила го е на своя глава, и както можеш да предположиш, са й много сърдити. Даже са пратили човек, който да „приключи“ с проблема, или поне така мисля, че го наричат.

— А междувременно, тя търси начин да проникне в лабораторията. Как се е измъкнала вчера?

— Има съучастник. Някакъв мъж, който кара ягуар. Докарал е колата между нея и хората ми, прикривайки я, докато лично отвърнал на стрелбата.

— Номерът на колата?

— Не, не са могли да го видят под ъгъла, под който им се е падал. Имало е, разбира се, и други свидетели, но те били твърде заети да се спасяват, за да забележат номера на колата.

— Най-важния въпрос е, опитала ли е досега да те нарани лично?

— Не — Родриго примигна от учудване.

— Следователно, за мен няма даже никаква опасност. Значи ще остана тук и можеш да ми прехвърлиш някои от задачите. Ще държа под контрол издирването на тази жена, или ще се заема с нещо друго, ако предпочиташ да запазиш тази задача за себе си. Може и да работим заедно по всички въпроси. Искам да помагам. Той беше и мой баща.

Родриго въздъхна, давайки си сметка, че не е бил прав да държи Деймън настрана. Брат му, в края на краищата, също носеше името Нерви. Сигурно копнееше за отмъщение толкова силно, колкото и самият той.

— Има и друга причина да искам този въпрос да се разреши възможно най-скоро — продължи Деймън. — Мисля да се оженя.

В изненадата си, Родриго се вторачи в брат си за момент, след което избухна в смях.

— Да се жениш? Кога? До сега не си споменавал нищо за някое по-специално момиче!

Деймън също се засмя и руменина покри бузите му.

— Не знам кога, защото още не съм й предложил. Но мисля, че ще каже „да“. Срещаме се вече повече от година.

— И до сега не си ни казал? — „ни“ включваше Салваторе, който щеше да бъде изключително доволен от факта, че единият от синовете му иска да се задоми и да го дари с внуци.

— Даже през последните няколко месеца прекарваме доста време заедно. Исках да съм сигурен, преди да повдигна въпроса. Тя е от Швейцария, от много добро семейство; баща й е банкер. Името й е Жизел — гласът му стана по-дълбок, когато произнесе името — От мига, в който я видях, знам, че тя е жената за мен.

— Но на нея май и е трябвало повече време, а? — Родриго се засмя отново. — Не й е било достатъчно само да погледне красивото ти лице, за да реши, че двамата ще имате красиви бебета?

— Разбрала го е веднага, да — каза Деймън с хладна увереност. — Съмнявала се е дали ще бъда добър съпруг.

— Всички в рода Нерви са добри съпрузи — каза Родриго и това наистина си беше така, ако съпругата не беше против някоя случайна любовница, от време на време. Деймън, обаче, сигурно щеше да й е верен. Просто си беше такъв.

Щастливата новина обясни, защо Деймън беше толкова нетърпелив да приключат с Лилиан Мансфийлд. Желанието му за отмъщение все пак оставаше част от мотивацията му, но ако беше само то, той щеше да прояви необходимото търпение и да остави Родриго да се справи сам. Деймън погледна към бюрото и видя снимката на него. Приближи се, обърна папката към себе си и заразглежда жената на нея.

— Привлекателна е — каза той. — Не красива, но някак си… привлекателна.

Прегледа набързо страниците в досието, четейки набързо текста по тях и вдигна очи в учудване:

— Това е досието й от ЦРУ. Как си се добрал до него?

— Имаме вътрешен човек там, разбира се. Също както и в Интерпол и Скотланд Ярд. В определени случаи се е доказало, че е доста полезно да знаем някои неща предварително.

— От ЦРУ звънят тук? Ти ли им се обаждаш?

— Не, разбира се, че не. Всяко обаждане към и от техния щаб се записва. Имам личния номер на един наш човек от Интерпол, Жорж Блан, а той на свой ред се свързва с ЦРУ и ФБР по каналния ред.

— Помислил ли си да поискаш от него мобилния номер на човека, който ЦРУ са изпратили да открие Мансфийлд? Нали ЦРУ не провежда такива задачи официално, а наема други хора за тях? Сигурен съм, че този или тази ще има мобилен телефон. Всички имат. Може би въпросния човек ще се заинтересува от предложението да изкара добра сума пари в допълнение към това, което му плащат от ЦРУ, при положение че ни даде определена информация, преди да я даде на ЦРУ.

Заинтригуван от идеята и огорчен, че сам не се е сетил по-рано, Родриго се вторачи в брат си с възхищение. „Умът му още си го бива“ помисли си той. А и Деймън беше един от рода Нерви все пак. Някои неща бяха вродени.

— Имаш дяволски ум — каза той и се засмя. — Срещу нас двамата, тази жена няма шанс.