Линда Хауърд
Целувай ме, докато спя (10)

Глава десета

Жорж Блан силно вярваше в закона и справедливостта, но в същото време беше и много прагматичен човек, който приемаше, че понякога трябваше да се правят трудни избори и всеки да се справя както може.

Не му харесваше да снабдява Родриго Нерви с информация, но имаше семейство, което трябваше да закриля, както и голям син, който учеше в университета „Джон Хопкинс“ в САЩ. Обучението там струваше почти тридесет хиляди долара годишно; само този факт би го разорил. Е, все някак си щеше да се справи, но преди около десетина години се беше появил Салваторе Нерви и леко му бе намекнал, че още една заплата, доста щедра при това, щеше да му дойде добре. В замяна, от него не се очакваше да прави нищо — само да споделя информация и от време не време да прави някои малки услуги. Жорж му бе отказал, но Салваторе, все така усмихнат, бе започнал да му изброява списък с нещастия, от които можеше да ти настръхне косата, които можеха да сполетят семейството му, — например къщата му да изгори, да отвлекат децата му или може би дори физически да им навредят. Разказа му, как банда главорези влезли в дома на една старица и я ослепили, като хвърлили киселина в лицето й, как спестяванията могат бързо да се топят, как непрекъснато се случваха автомобилни катастрофи.

Жорж го разбра много добре. Салваторе просто му бе описал в общи линии какво щеше да се случи с него и семейството му, ако откажеше да изпълни това, което Салваторе му нареди. Така че Жорж бе кимнал и се бе опитал през годините да ограничи, доколкото е възможно, щетите, които причинява с информацията, която предава и услугите, които върши. Салваторе, от друга страна, можеше да получава информацията, която иска, безплатно след заплахите, които бе отправил, за да го мотивира. Той обаче бе открил сметка в Швейцарска банка, на името на Жорж и в нея постъпваше, всяка година, сума равна на годишната заплата на Жорж, умножена по две. Блан беше достатъчно благоразумен да не показва, че има повече от това, което получава от Интерпол, но беше и достатъчно прагматичен, за да взима от Швейцарската сметка парите за обучението на сина си. Към този момент в сметката имаше една крупна сума, събирала се там в продължение на десет години, плюс лихвите, които се полагаха. Парите си бяха там; нямаше да ги използва да си купува лъскави неща, а щеше да ги използва за семейството си. В крайна сметка, щеше да му се наложи да направи нещо с парите, но не знаеше още точно какво.

През годините беше работил най-често с Родриго Нерви, наследника на Салваторе, който сега реално бе заел мястото му. Жорж би предпочел да работи директно със Салваторе. Родриго беше по-студен и по-умен от баща си и, както си мислеше, вероятно по-безпощаден. Единственото предимство, което Салваторе бе имал пред сина си, беше опита — повече години, в които да набере дяволския си списък с грехове.

Жорж погледна часовника си — един след обяд. Като се вземе предвид шестчасовата разлика между Париж и Вашингтон, това означаваше, че там е седем сутринта — точно най-доброто време да позвъниш на някого по телефона.

За обаждането, той използва личния си мобилен телефон. Не искаше да оставя следи в телефонните сметки на Интерпол. Чудесни изобретения са тези мобилни телефони, помисли си той — направо изкараха от употреба уличните автомати. Е, не бяха анонимни, разбира се, но неговия поне беше подсигурен срещу подслушване, а и беше много по-удобен.

— Ало — каза мъжки глас след второто позвъняване.

Жорж чуваше звука от гласовете на телевизионни водещи, четящи новини, на заден план.

— Ще ти изпратя една снимка — каза Жорж. — Ще я пуснеш ли през програмата за лицево разпознаване възможно най-скоро? — Жорж не използва имена, както и другия човек. Когато някой от тях се нуждаеше от някаква информация, той просто позвъняваше на личния телефон на другия, вместо да минава през установените канали, като по този начин ограничаваха официалните си контакти до минимум.

— Разбира се.

— Моля те, изпрати всичката информация по въпроса по обичайния начин.

Двамата затвориха слушалките. Разговорите им винаги се придържаха към минимума. Жорж не знаеше нищо за човека, с когото говореше; дори името му. Знаеше само, че свръзката му в Лондон работеше по същата причина, както и той самият — от страх. Между тях никога не се бе появявал дори и намек за приятелство. Това беше бизнес, който разбираха прекалено добре.

 

 

— Трябва ми ясен отговор. Ваксината ще бъде ли готова до следващия грипен сезон? — Родриго попита доктор Джордано.

На бюрото на Родриго имаше огромен доклад, но той беше загрижен само за важната част — ще успеят ли да произведат необходимото количество от ваксината, преди да им е необходимо. Д-р Джордано беше получил солидна субсидия от няколко световни здравни организации, за да разработи ваксина срещу птичия грип. Тяхната лаборатория не беше единствената, работеща по въпроса, но беше единствената, която разполагаше с д-р Джордано. Винченцо беше тъй силно запленен по вирусите, че бе оставил частната си практика на заден план, за да ги изследва. Тази му отдаденост го беше превърнала в един от световно признатите експерти, и всички бяха единодушни, че или е забележителен гений в областта, или бе имал невероятен късмет в работата си с микроскопичните гадости.

Трудно беше да се направи ваксина срещу който и да е щам от птичия грип, тъй като беше смъртоносен за птиците, и изследванията трябваше да се правят върху яйца, заразени с вируса. Грипът обаче, убиваше и яйцата, затова все още нямаше ваксина. Този, който успееше да я разработи, щеше да спечели доста пари.

Това начинание имаше потенциала да се превърне в най-доходоносния бизнес в цялата корпорация на Нерви; дори по-печеливша от наркотиците. До момента, бяха стигнали до задънена улица в развитието на птичия грип. Той можеше да се предава от птиците на хората, но нямаше все още възможността да се предава от човек на човек. Носителят на вируса или умираше, или се оправяше, но не заразяваше никого. Птичият грип, за момента, все още не бе в състояние да причини епидемия. Американският център за контрол над болестите, както и Световната здравна организация, бяха силно обезпокоени от някои промени, които се наблюдаваха във вируса напоследък. Учените бяха сигурни, че следващата грипна вълна, породена от вирус, с който хората до сега не са имали контакт и следователно нямат имунитет срещу него, щеше да бъде именно птичия грип. Всеки следващ сезон на пик при грипните зарази можеше да бъде момента. Досега на света му бе провървяло.

Ако вируса еволюираше достатъчно, че да може да се прехвърля от човек на човек, компанията разработила ваксина срещу него, щеше да може да поиска каквато и да е цена за продукта си. Д-р Джордано въздъхна:

— Ако няма повече усложнения, ваксината може да е готова до края на следващото лято. Не мога да гарантирам обаче, че няма да има спънки.

Експлозията в лабораторията миналия август беше унищожила няколко години работа. Винченцо беше успял да изолира рекомбиниран вирус и с цената на много усилия беше успял да създаде надеждна ваксина срещу него. Експлозията обаче, не само бе унищожила готовия продукт, но беше заличила и огромно количество информация. Компютри, файлове, хартиени носители — всичко беше заминало. Докторът трябваше да започне отначало.

Този път работата вървеше по-бързо, защото Винченцо вече знаеше повече, по отношение на това кое се получава и кое не, но Родриго беше много загрижен. Тазгодишният грип си беше от нормалния вид, но какво щеше да стане следващата година? Производството на една партида ваксина отнемаше около шест месеца, а до края на следващото лято трябваше да имат готово голямо количество. Ако пропуснеха срока и вирусът успееше да мутира така, че да се прехвърля от човек на човек, щяха да изпуснат златната възможност да спечелят невероятно богатство. Заразата щеше да се разпространи светкавично по целия свят; милиони щяха да умрат, но все пак, през този единствен сезон, имунните системи на тези, които оцелееха, щяха да се пригодят към конкретния вирус и да сложат край на краткия му успех. Само компанията, която разполагаше с готова ваксина в момента, в който бъде засечен първия случай, би пожънала огромен финансов успех.

Можеше и да им провърви още веднъж, и птичия грип да не мутира навреме за следващия сезон, но Родриго отказваше да се уповава само на късмета. Мутацията можеше да се случи по всяко време. Той се състезаваше срещу вируса, и беше решен да спечели.

— Твое задължение е да се погрижиш да няма повече спънки — каза той на Винченцо. — Възможност като тази идва веднъж в живота. Няма да я изпуснем — фактът, че ако Винченцо не можеше да се справи, Родриго щеше да го замести с някой, който може, беше оставен неизречен. Да, докторът беше стар приятел на баща му, но Родриго не страдаше от такава сантименталност. Винченцо беше свършил най-важната работа и вече беше дошъл момента, когато някой можеше да го замести.

— Може би не е само веднъж в живота. Това, което направих с този вирус, мога да повторя и с други.

— Но виж обстоятелствата! Случаят е идеален. Ако всичко мине добре, никой няма да разбере, а ще ни благославят като спасители. Ситуацията е идеална, и ние трябва да се възползваме от нея. Световната здравна организация знае за изследванията, които провеждаш, и никой няма да се учуди, че имаме ваксината. Но ако това се повтори или потрети, водата ще се размъти и ще се задават въпроси, на които не искаме да отговаряме. Не може всяка година да има пандемия; дори не на всеки пет години, без това да стане подозрително.

— Нещата се променят, — отговори Винченцо. — Хората вече живеят в много по-близък контакт с животните от преди.

— И никоя друга болест не е изследвана толкова обстойно, колкото грипа. Всеки щам е бил разглеждан хиляди пъти под микроскоп. Ти си лекар, знаеш ги тези неща — грипът беше най-масовия убиец. През 1918, по време на грипната епидемия, бяха умрели повече хора, отколкото през четиригодишната чума, която бе опустошила Европа през средните векове. Грипът през 1918, по средни изчисления беше убил между четиридесет и петдесет милиона човека. Дори и през обичайните години, когато почти не се чуваше за грип, от него умираха десетки хиляди хора по света. Всяка година се продаваха двеста и петдесет милиона дози от ваксините, а в случай на пандемия, бройката им щеше да се увеличи многократно.

Различни лаборатории в САЩ, Австралия и Великобритания работеха по въпроса за създаването на ваксина срещу вируса, който изследователите казваха, че ще бъде доминантен през следващия сезон. Пандемиите обаче, се предизвикваха от щамове, които не бяха предвидени. Тези щамове обикновено бяха нови и ваксините не действаха срещу тях. Целият процес беше една лотария с милиони човешки животи като залог. Повечето пъти, изследователите познаваха, но веднъж на всеки тридесетина години, някой вирус мутираше и ги хващаше неподготвени. От последната грипна пандемия в Хонконг през 1968-ма и 69-та бяха изминали тридесет и пет години. Поредната пандемия закъсняваше и часовника тиктакаше. Салваторе бе използвал цялото си влияние и всичките си връзки, за да спечели субсидията от СЗО, за разработване на ваксина срещу птичия грип. Обикновено, малкото лаборатории, които произвеждаха ваксини, се концентрираха върху познатите щамове на вируса, но не и върху птичия грип, така че техните ваксини щяха да бъдат безполезни. Със субсидията и всеотдайната работа на Винченцо, „Лаборатории Нерви“ щяха да имат предимство пред всички в разработката, а даже и повече — щяха да имат готови дози за продажба. При милионите хора по света, умиращи като мухи от новия вирус, всяко ефективно лекарство щеше да бъде безценно. Тук буквално нямаше ограничения за евентуалната печалба, която можеха да изкарат само за няколко месеца. Нямаше начин да се произведат достатъчно ваксини за всички, разбира се, но и без това на света ще му се отрази добре едно такова чудотворно разреждане на населението, мислеше си Родриго. Експлозията през август беше поставила на карта всичко това, а Салваторе бързо бе възвърнал контрола си над ситуацията. Виновниците бяха бързо елиминирани и беше инсталирана нова охранителна система, тъй като старата явно не вършеше работа. Въпреки всичките си усилия обаче, Родриго така и не бе успял да открие кой е наел двамата съпрузи да унищожат лабораторията. Конкурент за ваксината? Нямаше такъв, при положение, че никоя друга лаборатория не се занимаваше с този въпрос. Конкурент в бизнеса, като цяло? За такъв човек би имало други, по-големи цели, които можеше да си избере, но той ги бе пренебрегнал. Първо дойде експлозията, а три месеца по-късно Салваторе бе убит. Можеше ли да има някаква връзка между двете? През годините бе имало много опити за покушение срещу Салваторе, така че може би нямаше връзка между двете събития. Може би просто напоследък не им вървеше. И все пак, семейство Жубран бяха професионалисти. Съпругът беше експерт по взривовете, а жената наемен убиец. Денис Морел най-вероятно също беше професионалист. Не беше невъзможно да са били наети от един и същи човек.

Но характера на двете събития беше съвсем различен. При първото, целта беше работата на Винченцо и тъй като не беше тайна, че той работи по нова ваксина срещу грип, кой би имал полза от това разрушение? Само някой, който работи по същия въпрос, знаел е, че Винченцо е близо до разгадаването му и е искал да спечели още малко време. Без съмнение по света има частни лаборатории, които се опитват да произведат ваксина срещу птичия грип, но кой измежду многото не само би знаел, колко близо е Винченцо до отговора, но и би имал финансовата обосновка да наеме двама професионалисти да го спрат?

Някоя от редовно одобряваните лаборатории за антигрипни ваксини може би?

Убийството на Салваторе, от друга страна, по никакъв начин не влияеше на работата на Винченцо.

Родриго просто бе заел овакантеното място на баща си. Не, убийството на баща му не играеше никаква роля по този въпрос, затова Родриго просто не можеше да види никаква връзка между двете.

Телефонът иззвъня. Винченцо стана да си ходи, но Родриго го задържа с жест на ръката. Той имаше още въпроси относно ваксината. Вдигна слушалката и каза:

— Да?

— Имам отговора на въпроса ви — Отново не се споменаваха имена, но Родриго позна тихия глас на Блан.

— В нашата база данни нямаше никаква информация, обаче нашите приятели намериха съвпадение. Името й е Лилиан Мансфийлд, американка; работи като свободен агент и професионален убиец.

Кръвта на Родриго изстина. Значи те са я наели? Щом американците са се обърнали срещу него, нещата ставаха неимоверно по-сложни.

— Не. Моят човек твърди, че приятелите ни също са дълбоко учудени от случилото се и самите те се опитват да я открият.

Четейки между редовете, Родриго разбра, че ЦРУ също се опитваше да я намери и елиминира. Значи така! Това обясняваше факта, че някакъв американец е бил в апартамента й, да я търси. Родриго си отдъхна. Той обичаше да знае кои са опонентите му в тази импровизирана партия шах. С огромните си ресурси и информацията, която имат за нея, беше много вероятно американците да я открият първи, но той искаше лично да контролира решаването на проблема с живота й. Тя все още дишаше и това беше проблемът.

— Дали има някакъв начин връзката ти да споделя с нас как се развиват събитията? — ако той знаеше това, което и ЦРУ знаеха, можеше да ги остави да свършат тежката работа.

— Може би. Има още нещо, което мисля, че ще ви заинтригува. Тази жена е била близък приятел със семейство Жубран.

Родриго затвори очи. Значи ето каква била последната подробност, която осмисляше цялата картина.

— Благодаря — каза той. — Моля те да ме уведомиш ако имаме успех по другия въпрос с приятелите ни.

— Да, разбира се.

— Бих искал да получа копие от информацията, която имаш за нея.

— Ще ви го изпратя на факса възможно най-бързо, — отговори Блан, което означаваше, че ще го изпрати веднага, след като се прибере у дома същата вечер. Не би изпратил информацията от сградата на Интерпол.

Родриго затвори и облегна глава назад. Значи в крайна сметка имаше връзка между двете събития, но не такава, каквато той си мислеше. Отмъщение. Нещо толкова просто, което разбираше толкова добре. Салваторе бе убил приятелите й, а тя бе убила Салваторе. Който и да е наел семейство Жубран, беше задействал верига от събития, която бе завършила със смъртта на баща му.

— Името й е Лилиан Мансфийлд — каза той на Винченцо. — Това е истинското име на Денис Морел. Тя е професионален убиец, и е била приятелка на семейство Жубран.

Очите на Винченцо се разшириха.

— И е пила от отровата, знаейки за какво става въпрос? Изключително! Глупаво, но изключително.

Родриго не споделяше възхищението му към действията на тази Лилиан Мансфийлд. Баща му бе умрял от мъчителна и болезнена смърт, без чест и контрол над нещата и Родриго никога нямаше да го забрави.

И така: тя бе изпълнила мисията си и бе напуснала страната. Вероятно вече беше извън обсега му, но не беше извън обсега на сънародниците си. Имайки Блан за съюзник, Родриго щеше да остане в течение на работата им и когато я доближат, щеше да се намеси и лично да има честта. Щеше да му достави голямо удоволствие.