Линда Хауърд
Целувай ме, докато спя (1)

Глава първа
Париж

Лили наклони глава встрани и се усмихна на приятеля си, Салваторе Нерви, докато салонният управител ги настаняваше на най-добрата маса в ресторанта. Освен усмивката й, нищо друго по нея не беше истинско. Бледите й, леденостудени очи бяха покрити от лешниковокафяви лещи; русата й коса бе потъмнена до кафяво — с цвета на косъма на норка — и с леко изсветлени кичури. Лили я боядисваше през няколко дни, за да прикрива издайническите руси корени. За Салваторе Нерви тя беше Денис Морел — име принадлежащо на много хора във Франция, но не и прекалено често срещано, за да предизвиква подсъзнателни тревоги у подозрителните хора. А Салваторе Нерви бе точно от тях — подозрителен по природа. Това му качество бе спасявало живота му толкова много пъти, че сигурно вече не помнеше повечето случаи. Но ако всичко се развиеше по план тази вечер, той най-накрая щеше да падне в капана — подведен, по ирония на съдбата, от долната си глава. Фалшивата самоличност на Лили бе изградена набързо; нямаше необходимото време да се подготви по-добре. Разчиташе на факта, че Салваторе няма да поръча на хората си да ровят по-дълбоко или няма да има търпение да изчака резултатите от една по-обстойна проверка. В обичайната практика, ако й се налагаше да използва фалшива самоличност, хората в Лангли й я подготвяха, но този път действаше сама. Беше направила най-доброто, на което бе способна за времето, с което разполагаше. Родриго, най-големият син на Салваторе и втория човек в организацията, най-вероятно все още търсеше информация за нея. Времето й беше ограничено и скоро щеше да стане ясно, че точно тази Денис Морел се бе появила от никъде, само преди няколко месеца.

— Аа! — Салваторе се облегна назад с въздишка на задоволство, отвръщайки на усмивката й. Той бе красив мъж, в началото на петдесетте, с класическа италианска външност — лъскава черна коса, влажни тъмни очи и чувствена уста. Той полагаше усилия да се подържа във форма, а косата му още не бе започнала да посивява — или просто той умееше да прикрива естествения й цвят толкова добре, колкото и самата Лили.

— Тази вечер изглеждаш особено красива! Казвал ли съм ти го преди?

Освен всичко друго, той бе надарен и с традиционния италиански чар. Жалко, че беше такъв хладнокръвен убиец. Но и Лили не му отстъпваше; в това отношение способностите им бяха съизмерими, макар че Лили се надяваше на малка преднина. Трябваше й някакво предимство, колкото и малко да е то.

— Казвал си ми го — отговори тя с топлота в погледа. Акцентът й бе парижки; беше тренирала дълго и упорито, за да го постигне. — Благодаря ти отново.

Управителят на ресторанта, М. Дюран, се приближи и се поклони почтително.

— Толкова е хубаво да ви видя отново, мосю. Имам добри новини: успяхме да доставим бутилка „Шато Максимилиан“ от осемдесет и втора. Пристигна едва вчера и, щом видях името ви в листа с резервациите, реших да ви я запазя.

— Отлично! — Салваторе сияеше.

Въпросното Бордо от осемдесет и втора бе уникално и от него бяха останали само няколко бутилки. За да се сдобие с такава, човек трябваше да заплати солидна сума. Салваторе беше познавач и ценител на виното и бе готов да заплати всяка цена, за да се сдобие с рядък екземпляр. Нещо повече — той обичаше виното. Не купуваше бутилките само за да ги притежава. Пиеше съдържанието им, наслаждаваше му се, говореше за различните вкусове и аромати с пламенния ентусиазъм на поет. Салваторе насочи сияещата си усмивка към Лили:

— Това вино е като амброзия! Ще видиш.

— Не съм сигурна — отговори спокойно тя, — никога не съм харесвала вино.

Тя се беше постарала този факт да стане ясен от самото начало — Денис бе странна французойка, която не харесваше вино. Вкусовите й рецептори бяха отчайващо плебейски. Всъщност Лили обичаше вино, но когато беше със Салваторе тя не беше Лили. Тя беше Денис Морел, която пиеше само кафе или бутилирана вода.

Салваторе се усмихна многозначително:

— Ще видим — каза той и след това, все пак, й поръча само кафе.

Това беше третата й среща със Салваторе. От самото начало тя се държеше по-хладно отколкото би му се искало, като първите два пъти, когато я покани, му бе отказала. Това беше пресметнат риск, с който целеше да приспи вниманието му. Салваторе бе свикнал хората да търсят компанията му, винаги с цел да поискат услуга. Въобще не беше свикнал да му отказват. Привидната й липса на интерес към него бе засилила неговия собствен, защото така са устроени властимащите — очакват хората да се интересуват от тях. Освен по отношение на виното, тя отказваше да се съобразява и с желанията му. На предните им две срещи, той се бе опитал да я придума да вкуси от питието му, но тя бе отказала твърдо. Досега не беше срещал жена, която да не се опитва автоматично да му се хареса и равнодушието й го бе заинтригувало силно. На нея той й беше противен. Мразеше присъствието му, мразеше да му се усмихва по задължение, да разговаря с него, да понася дори най-безобидните му докосвания. През по-голямата част от времето бе успявала да контролира мъката си, като се насилваше да се концентрира само върху действието, но понякога гневът и болката бяха толкова силни, че едва успяваше да се удържи и да не му се нахвърли с голи ръце. Ако можеше, би го застреляла, но охраната му бе отлична. Трябваше да преминава през рутинно претърсване, всеки път, когато се срещаха. Дори при първите им две срещи, които бяха на обществени места, всички гости бяха предварително проверени за оръжие. Салваторе никога не се качваше в колата си на открито. Шофьорът му винаги спираше под защитен заслон, където да се качи в безопасност, а той не ходеше никъде, където му се налагаше да излезе на открито. Ако необходимите мерки за безопасното му придвижване не можеха да се изпълнят, той просто не отиваше на това място. Лили мислеше, че със сигурност има добре подсигурен таен изход от къщата, тук в Париж, за да може да се придвижва наоколо без никой да разбира за това, но ако наистина имаше такъв, тя още не го бе открила. Този ресторант му беше любимият, защото имаше частен покрит вход, който повечето баровци използваха. Също така, заведението бе изключително ексклузивно. Списъка на чакащите да го посетят бе доста дълъг и никой не му обръщаше внимание. Клиентите плащаха щедро, за да могат да посещават това уютно и безопасно място, чийто управител не пестеше усилията си да им осигурява всичко, от което имат нужда. Тук нямаше маси край външните прозорци. Вместо това, там бяха подредени саксии с цветя. Тухлените колони, разхвърляни из цялата площ на заведението, разчупваха интериора, като в същото време блокираха директната видимост отвън. В резултат се беше получила обстановка, която бе едновременно уютна и луксозна. Между масите сновяха цяла армия сервитьори в черни костюми, които дискретно допълваха чашите с вино, сменяха пепелниците, почистваха масите и изпълняваха всички желания на гостите, в повечето случаи преди да са били изречени. Навън, по цялото протежение на улицата, бяха паркирани автомобили с бронирани врати, непробиваеми за куршумите стъкла и специално подсилени подове. В колите седяха бодигардове, които внимателно наблюдаваха улицата и прозорците на съседните сгради за евентуални заплахи, били те реални или не.

Най-сигурният начин за взривяването на ресторанта беше със самонасочваща се ракета. Всичко останало щеше да зависи от късмета и нямаше да бъде надеждно. За нещастие обаче, Лили не разполагаше с такова оръжие.

В бордото, което щеше да бъде сервирано след малко, бе сложена отрова, толкова силна, че дори само половин чаша от него щеше да е смъртоносна. Управителят на заведението бе положил извънредни усилия да се сдобие с тази бутилка, а Лили бе вложила всичките си умения, за да се докопа първа до нея и да организира така, че да попадне у М. Дюран. В момента, в който разбра, че тя и Салваторе ще идват тук на вечеря, освободи доставката на виното.

Салваторе щеше да се опита и този път да я придума да пие от питието му, но нямаше да успее в това си начинание.

Сигурно се надяваше и на успех в уговарянето й да сподели леглото му довечера, но щеше да остане разочарован. Омразата й към него бе толкова огромна, че едва се бе насилила да му разреши да я целуне, при това привидно да покаже и някаква топлота. Нямаше обаче да му позволи нещо повече от това. Не би искала да е около него, когато отровата започнеше да действа, което щеше да бъде между четири и осем часа след поглъщането й, ако д-р Спеер бе прав в прогнозата си. През тези няколко часа тя щеше да е заета с напускането на страната.

Докато Салваторе разбереше, че нещо не е наред, щеше да е твърде късно. Отровата щеше да е нанесла основните си поражения, спирайки работата на бъбреците, черния дроб и увреждайки сърцето. Организмът му щеше да изпадне в масиран отказ на важните органи. Може би Салваторе щеше да поживее още няколко часа след това, даже може би цял ден, докато тялото му окончателно откажеше да функционира. Родриго щеше да пресее Франция през сито, за да намери Денис Морел, но тя щеше да се е изпарила във въздуха; или поне ще е така за известно време. Нямаше намерение да изчезва завинаги.

Отровата не бе оръжието, което обикновено би използвала. Този избор й бе наложен от самия Салваторе и неговата мания за собствената му сигурност. Предпочиташе пистолета, и би го използвала и в този случай, въпреки факта, че със сигурност самата тя можеше да бъде застреляна на място. Единствената пречка беше, че досега не успя да измисли начин да пренесе оръжието си в близост до Салваторе. Може би, ако не беше сама в тази задача, щеше да успее. Той бе преживял няколко атентата и си бе извлякъл съответните поуки. Дори снайперист не би могъл да си осигури чист изстрел към него. За да бъде убит Салваторе Нерви трябваше да се използва отрова или мощно оръжие, което би унищожило и всички около него. Не можеше да си позволи да убива така хладнокръвно и безогледно. В това се състоеше разликата между нея и Салваторе. Може би това беше единствената разлика между тях, но Лили държеше на това, дори и само за собствена утеха.

Тя беше на тридесет и седем години. Занимаваше се с тази професия от осемнадесетгодишна, т.е. половината й живот бе преминал като професионален убиец; при това беше една от най-добрите, иначе нямаше да бъде жива досега. В началото възрастта й бе предимство: тя бе толкова млада и невинна, че никой не я възприемаше като заплаха. Сега годините не играеха роля, но опитът й бе дал други предимства. Същият опит обаче, бе изсмукал жизнените й сили толкова силно, че понякога се чувстваше крехка като яйце с пукната черупка — само още един лек удар и щеше да се счупи.

А може би това яйце вече бе счупено, но тя просто не го бе осъзнала още. Знаеше само, че нищо не й е останало вече. Животът й бе заприличал на пустиня. Целите й бяха пред нея — Салваторе Нерви трябваше да умре, а с него и цялата му организация. Той беше първият и най-важния, защото бе човекът, който даде заповедта за убийството на най-скъпите й хора. Отвъд тази цел Лили не виждаше нищо друго — нито надежда, нито щастие, нито светлина. За нея нямаше почти никакво значение, че може да не преживее изпълнението на задачата, която сама си бе поставила.

Но това по никакъв начин не означаваше, че би се предала. Не беше склонна към самоубийство; напротив — изпитваше професионална гордост, че не само успяваше да свърши възложените й задачи, но и да се отърве невредима. В сърцето й все още мъждукаше онази толкова типична за хората надежда, че ако все пак успееше да оцелее, някой ден болката щеше да поутихне и тя отново да открие малките радости в живота. Тази надежда гореше с мъничък, но ярък пламък. Предполагаше, че тази надежда крепеше толкова много други хора да продължават напред, дори и в ситуации на абсолютна безнадеждност. Тази надежда бе всъщност причината толкова малко хора да се предават. При все това, не си правеше илюзии за трудността на задачата, която си бе поставила или за шансовете, които имаше да я постигне, като остане жива. След приключването й, щеше да се наложи напълно да изчезне — в случай, че изобщо оцелееше. Белите якички във Вашингтон нямаше да са особено доволни от премахването на Нерви. Това означаваше, че не само Родриго щеше да я търси, а също и собствените й хора и тя знаеше, че резултата щеше да е еднакъв, независимо кой пръв я откриеше. Бе нарушила правилата и това означаваше не само че биха я пожертвали — това винаги си е било така — но и нещо повече, смъртта й щеше да бъде желателна. Ситуацията, в която се намираше не беше особено приятна.

Не можеше да се прибере у дома; не че имаше вече дом. Не можеше да си позволи да застраши майка си, сестра си и нейното семейство. И без това не беше се чувала с тях от две години… или всъщност бяха четири, откакто за последно беше говорила с майка си. Или може би пет. Знаеше, че са добре, защото получаваше информация за тях. Тя вече не бе част от живота им, а те не разбираха нейния. Всъщност, не се бе виждала със семейството си от почти десет години. Те бяха част от миналото, а тя живееше в настоящето. Новите й приятели бяха заместили семейството й, но сега всички те бяха избити.

От момента, в който се разнесоха слуховете, че Салваторе Нерви бе отговорен за смъртта им, тя се бе концентрирала само върху едно — да се доближи достатъчно до него, за да го убие. Той дори не се бе опитал да скрие факта, че бе поръчител на убийствата. Беше използвал случая да покаже, че не е добра идея някой да му противоречи. Не го беше страх от полицията. Връзките, които имаше, го правеха недосегаем по тази линия. Бе купил толкова много хора на високи постове, не само във Франция, но и в цяла Европа, че можеше, и правеше това, което си поиска.

Усети, че Салваторе й говори нещо и че се е подразнил от факта, че не му обръща внимание.

— Съжалявам — извини се тя. — Притеснявам се за майка ми. Тя ми се обади днес и ми се оплака, че е паднала по стълбите вкъщи. Каза, че не се е ударила лошо, но мисля, че трябва да ида да я видя утре, само за да се уверя лично. Тя е вече на повече от седемдесет години, а старите хора толкова лесно чупят костите си, нали?

Това беше една доста удачна лъжа, не само защото тя наистина си беше мислила за майка си. Салваторе беше италианец до мозъка на костите си. Той самият боготвореше своята майка и добре разбираше отдадеността към семейството. Лицето му моментално доби изражение на загриженост.

— Разбира се, че трябва да идеш. Къде живее тя?

— В Тулуза — отвърна Лили, моментално избирайки случаен град, възможно най-далеч от Париж, но все пак в пределите на Франция.

Ако Салваторе споменеше Тулуза на Родриго, това би могло да й спечели няколко часа. Разбира се, Родриго можеше да си помисли, че тя е споменала Тулуза, само за да ги заблуди. Реално, развоя на нещата можеше да се предскаже с не по-голяма сигурност от резултата при хвърлянето на зар. Тя нямаше намерение да се тормози дотолкова. Щеше да следва предварителния си план и да се надява той да сработи.

— Кога ще се върнеш?

— Вдругиден, ако всичко е наред. Ако не е… — тя сви рамене.

— Тогава трябва да се възползваме максимално от тази вечер — пламенното изражение в очите му й подсказа много точно за какво си мисли.

Тя реагира остро, като се отдръпна назад и с повдигнати вежди хладно каза:

— Може би, да. А може би не — тонът й му подсказа, че тя не изгаря от желание да спи с него.

В резултат от сдържаността й, интересът му към нея се засили. Огънят в очите му избухна с нова сила. Лили мислеше, че нейната дистанцираност му напомня за миналото, за дните, когато е ухажвал починалата си съпруга, майката на децата му. Младите момичета в Италия, особено от нейното поколение, пазеха и много държаха на невинността си. Може би, все още беше така. Лили не познаваше много момичета от други страни.

Към масата им се приближиха двама келнери. Единият носеше бутилката вино като безценно съкровище, а другият — кафето на Лили. Тя се усмихна, изразявайки благодарността си, когато поставиха чашката пред нея, след което се зае да слага сметана и усърдно да не обръща внимание на Салваторе, докато другият келнер изпълняваше процедурата по изваждането на тапата и поднасянето й към носа на клиента. Всъщност, вниманието й бе приковано към бутилката и ритуалът, който се изпълняваше. Познавачите на виното бяха толкова педантични в тези подробности. Тя самата не го разбираше. За нея единствения смислен ритуал беше наливането на питието в чашата и пиенето му. Не искаше да помирисва коркови тапи. След като Салваторе кимна одобрително, келнерът, придавайки си възможно най-много важност, защото знаеше, че всички го гледат, наля виното. Лили затаи дъх докато Салваторе повъртя течността в чашата, вдъхна букета й и отпи малка глътка.

— Да! — каза той, затворил очи от удоволствие — Прекрасно.

Келнерът се поклони, като че ли той лично бе отговорен за тази прелест, след което остави бутилката на масата и се отдалечи.

— Трябва да го опиташ — каза й той.

— Ще бъде прахосничество — отвърна Лили, отпивайки от кафето. — За мен това е приятен вкус — каза тя, сочейки своята чаша. — Вино… не, мерси!

— Това вино ще промени мнението ти, честна дума.

— И други са ми обещавали същото преди. Не познаха.

— Само една глътка, просто го опитай — продължаваше да я подканя той и тя за първи път видя раздразнение в очите му. Той беше Салваторе Нерви, и не бе свикнал някой да му отказва, особено жена, която бе удостоил с вниманието си.

— Не обичам вино…

— Но не си опитвала точно това — отвърна той, като вдигна бутилката, наля малко във втора чаша и й я подаде. — Ако не се съгласиш, че това е вкусът на рая, никога вече няма да те карам да опитваш друго вино. Давам ти думата си.

Разбира се, него няма да го има, няма да е жив. Както и тя, ако пийнеше, дори глътка. Когато отново поклати отрицателно глава, досега сдържаният му гняв пламна и той рязко остави чашата на масата.

— Никога не се съгласяваш с предложенията ми — каза той, като я гледаше строго. — Чудя се защо изобщо си тук. Може би е време да те освободя от компанията си и да сложим край на тази вечер, а?

Нищо не би й харесало повече — само той да беше изпил повечко от виното. Лили не вярваше, че една малка глътка щеше да бъде достатъчна. Отровата се смяташе за много силна, а Лили бе инжектирала през корковата тапа достатъчно количество да повали няколко мъже като Салваторе. Но ако той си тръгнеше ядосан, какво щеше да стане с тази отворена бутилка вино? Дали щеше да я вземе със себе си, или в гнева си да я остави на масата? При цената, за която бе купено, това вино нямаше просто да бъде изхвърлено. Някой друг клиент щеше да го изпие или хората от персонала щяха да си го поделят.

— Е, добре — каза тя, хващайки чашата. Без колебание я навдигна и виното намокри здраво стиснатите й устни. Дали отровата можеше да прониква през кожата? Тя беше почти сигурна, че може. Д-р Спеер й бе казал да носи гумени ръкавици, когато борави с нея. Опасяваше се, че сега й предстоеше много интересна нощ. Интересна по начин, който не си бе представяла досега, но нямаше какво да се направи. Дори не можеше да събори, уж случайно, бутилката на пода, защото със сигурност хората от персонала щяха да влязат в контакт с отровата докато почистваха.

Не си направи труда да потисне тръпката, която премина през нея, докато си мислеше за евентуалните невинни жертви, след което бързо остави чашата и попи устните си със салфетка, която, след това, сгъна внимателно, за да не се докосне до влажното петно.

— Е? — Салваторе попита нетърпеливо, въпреки че бе видял потръпването й.

— Гнило грозде — отвърна тя и потрепери отново.

Той изглеждаше като поразен от гръм.

— Гнило?! — Салваторе не можеше да повярва, че тя не хареса това прекрасно питие.

— Да. За съжаление вкусовите ми рецептори улавят само основата на вкуса, първоизточника, който е гнило грозде. Сега доволен ли си? — тя допусна в интонацията й да се промъкнат гневни нотки. — Не обичам да ме карат насила да правя каквото и да било.

— Но аз не…

— Напротив! Заплаши, че повече няма да се виждаш с мен.

Той отпи отново от виното, за да спечели време преди да отговори.

— Извинявам се — продължи той внимателно — не съм свикнал да…

— Да ти отказват? — попита тя, повтаряйки движенията му докато отпиваше от кафето си. А дали кофеина няма да ускори действието на отровата? И дали сметаната няма да я забави?

Не би се поколебала да пожертва собствения си живот, за възможността да изстреля куршум в главата му. Защо тогава сегашната ситуация й се струваше различна? Лили се бе постарала да сведе риска до минимум, но такъв все пак съществуваше, а и да умре от отравяне си бе гадна смърт.

Той сви широките си рамене и я погледна печално.

— Точно така — отвърна, показвайки част от легендарния си чар.

Можеше да е много чаровен, когато поиска. Ако тя не познаваше истинската му същност, можеше и да я заблуди. Ако не бе преживяла смъртта на двама близки приятели и осиновената им дъщеря, можеше и да подходи философски към въпроса и да реши, че в този бизнес смъртта понякога е логичния край на нещата. Аврил и Тина знаеха рисковете, когато се включиха в тази игра, също като нея. Тринадесетгодишната Зиа обаче, нямаше вина. Не можеше да я забрави, както не можеше и да прости. Затова не искаше да гледа философки на нещата.

Три часа по-късно, след като бяха приключили с дългата вечеря, а цялото съдържание на бутилката бе в стомаха на Салваторе, те станаха да си тръгват. Беше малко след полунощ, от ноемврийското небе падаха снежинки, които се разтапяха веднага след допира си с мокрите улици. Лили не се чувстваше особено добре. Гадеше й се, но причината по-вероятно беше продължителния стрес, на който бе подложена, отколкото отровата, която се предполагаше, че щеше да подейства след повече от три часа.

— Мисля, че нещо от вечерята не ми понася — каза тя, докато сядаха в колата.

— Не е нужно да се преструваш, че не ти е добре, за да не дойдеш с мен в къщи — въздъхна Салваторе.

— Не се преструвам — каза тя остро.

Той обърна глава и се загледа в светлините на парижките улици, които прелитаха покрай тях. Беше добре, че той изпи всичкото вино, защото Лили бе сигурна, че след тази вечер щеше да я отпише като загубена кауза.

Облегна глава назад и затвори очи. Неразположението явно не бе причинено от стреса. Ставаше й по-зле с всеки изминал момент. Усети, как вечерята се надига в гърлото й и каза:

— Спрете колата, зле ми е.

Шофьорът натисна рязко спирачките — странно, как точно тази конкретна заплаха го накара да направи нещо в разрез с обучението и указанията, които винаги спазваше. Лили отвори врата преди колата да е спряла напълно, наведе се навън и повърна в канавката. Почувства ръката на Салваторе на гърба си, както и друга, която държеше нейната, макар, че Салваторе внимаваше да не се изложи на линията на огъня.

След като спазмите отминаха, Лили се отпусна на седалката и избърса устните си с кърпичката, която той безмълвно й подаде.

— Моля да ме извиниш — каза тя, като се изуми от безсилието и колебливостта, които прозвучаха в гласа й.

— Аз трябва да те помоля за извинение — каза той. — Не вярвах, че наистина ти е лошо. Да те откарам ли при някой лекар? Мога да извикам и моя личен…

— Не, няма нужда. Вече се чувствам по-добре — отговори тя. — Моля те, просто ме откарай вкъщи.

Салваторе изпълни молбата й, като по пътя й задаваше въпроси много загрижено, а накрая обеща да й се обади рано сутринта. Когато шофьорът най-накрая спря колата пред сградата, където Лили бе наела апартамент, тя приятелски потупа ръката му и каза:

— Да, моля те. Обади ми се утре. Само не ме целувай сега, може да съм хванала някой вирус.

С това толкова удобно извинение, тя придърпа палтото си около тялото и се стрелна през снежната вихрушка към вратата на сградата, без да поглежда назад, докато колата потегляше. Успя да стигне до апартамента си, където се свлече на най-близкия стол. Нямаше начин да си събере багажа и да замине за летището, както първоначално възнамеряваше. Може би така бе най-добре. Да се остави на опасността беше най-доброто прикритие. Ако и тя бе пострадала от отравянето, Родриго нямаше да я заподозре, но и нямаше да се интересува какво ще стане с нея, след като се оправи. В случай, че изобщо се оправеше.

Завладя я необичайно спокойствие, докато чакаше да се случи каквото имаше да се случва.