Лорета Чейс
Лорд Безупречност (7)

Глава 7

Макар двуколката да бе твърде елегантна за хора, които се опитват да пътуват, без да привличат внимание, Батшеба трябваше да признае, че имаше предимства като скорост и маневреност. Спряха близо до ъгъла на Хайд Парк малко преди църковните камбаните да оповестят шест часа.

Мястото не беше толкова оживено, колкото през деня, но не можеше да се нарече пусто. Лодкарят все още пренасяше кофи към колите и файтоните, наредени на стоянката. Няколко войника си говореха под една улична лампа. Млекарката се връщаше към Найтбридж с празни ведра. А пазачът на бариерата щеше да продължи да работи и през нощта.

Поне някой от всичките тези хора трябваше да е бил тук следобеда. Ако Оливия се бе мяркала, все някой щеше да я е забелязал.

Затова след кратък разгорещен спор Ратборн се съгласи да продължи, а Батшеба да слезе от двуколката. Щяха да се срещнат малко по-надолу по пътя срещу Конюшните.

Първият човек, с който разговаря беше лодкарят. Той не се затрудни да си спомни Оливия. И не беше единственият. Както можеше да се очаква, момичето беше направило сцена.

Не след дълго, Батшеба се качи в двуколката.

— Е? — попита Ратборн.

— Така наречения оръженосец на дъщеря ми, Нат Дигърби, е бил отведен при съдията за предизвикване на безредици — каза тя. — Оливия, като една истинска ДеЛус, го изоставила и си намерила друг балама. Продавачката на пайове я чула да разказва сърцераздирателна история за болната си майка — Батшеба описа последвалата сцена и добави — лорд Лайл трябва да има рицарски характер. Оливия е щяла да го изостави, без да се замисли. Но изглежда някой го е научил на отговорност.

Тя подозираше силно, че този някой е бил Ратборн. Въпреки лековатия тон, с който той говореше за момчето, още от самото начало Батшеба бе усетила силната връзка между тях. Гневът му към методите, с които лорд Атертън се опитваше да се справи с Лайл, й показаха колко важен е племенникът му за него. Безумните действия на Оливия можеха да застрашат тази връзка.

Типично, помисли си мрачно Батшеба. Винаги, когато някой от Ужасните ДеЛус се появеше на сцената, нечий живот със сигурност се променяше и то рядко към добро.

— Въпреки че родителите му не могат да го забележат, Перегрин е зрял за възрастта си — каза Ратборн, докато подкарваше конете. — Той е счел за немислимо да позволи на дванадесетгодишно момиче да пътува напълно беззащитно.

— Сред низшите класи момичетата на дванадесет се възприемат като възрастни във всяко отношение — каза Батшеба. — Оливия не е имала безгрижен и спокоен живот. Освен това е наследила таланта на семейството ми да лъже и да мами, ако срещне трудност. Историята за болната майка е идеален пример. Чудя се защо пилея пари да я пращам на училище, когато тя може да ни докара цяло състояние, ако пише мелодрами за театъра или за по-сензационните издания.

Бенедикт я погледна.

— Не е възможно да сте чак толкова студена и цинична. Не мога да повярвам в това.

— Никой не може да си позволи да бъде мекушав с Оливия — каза Батшеба. — Тя само ще се възползва. Ужасно дете е. Или трябва да се изправя лице в лице с този факт или да се заблуждавам и да я гледам как се опропастява. Не искам да я оставя да се погуби. Поради тази причина не мога да бъда сантиментална или да се преструвам, че е обикновено момиче.

Настъпи мълчание. Батшеба не го наруши. Коравосърдечието й го шокира, естествено. Той бе аристократ и нямаше понятие как се отглежда проблемно дете. Много малка част от жените от неговата класа имаха някаква представа. За техните деца се грижеше някой друг. Но тя не му посочи този факт. Не искаше да изпитва съжаление към нея. Дори не искаше да я харесва — поне разумът й настояваше да е така на всяка цена. Здравомислещата Батшеба се радваше, че тази кризисна ситуация ги подтикна към спор. Враждебността щеше да ги държи на безопасно разстояние един от друг.

След известно време той проговори. По-скоро изръмжа:

— Казахте, че са тръгнали с колата на фермера. Успяхте ли да разберете в каква посока?

— Фермерът им е предложил да ги закара до Брентфорд — отвърна тя. — Оливия сигурно се е насочила към Бристол.

— Бристол е странно място, на което пират би заровил съкровище.

— Няма съкровище — каза Батшеба. — Това е легенда, нищо повече. Едмънд ДеЛус дори не е бил пират в действителност. Обяснявала съм всичко това на Оливия неведнъж. Само съм си хабила напразно думите.

— А истината е…?

— Моят прадядо наистина е имал идея да стане пират — каза тя. — Но бързо му омръзнало. Едмънд е бил денди или конте, или както са ги наричали по онова време. Скоро открил, че пиратите са груби, зле облечени и мръсни зверове. Въобще не били в стила на Едмънд. Нещо повече, тъй като далеч не били интелигентни, често свършвали осакатени, накълцани на парчета, удавени или на бесилото. Контрабандата му подхождала много повече. Да си играе на котка и мишка с английските власти било много по-забавно. Най-голямо удоволствие му доставяли дръзките набези в центъра на Северн, само на няколко мили от фамилния дом на семейството му.

— А, да, всъщност — каза Ратборн. — Бях забравил за другите ДеЛус…

— Добрите — помогна му тя да подбере правилното определение.

— По-малко вълнуващите — допълни той. — Семейното имение е близо до Бристол, ако си спомням правилно.

— Всеки член на моето семейство знае къде се намира Трогмортън и всичко, което се отнася за него, но никой не смее да го приближи на по-малко от 50 мили — каза тя. — А междувременно, никога не се умориха да възхваляват Едмънд ДеЛус. Може би защото Джак също бе склонен към непокорство, не се уморяваше да слуша за него. Той започна да повтаря тези истории на Оливия още докато беше бебе. Те бяха сред приказките за лека нощ, които й разказваше. Предполагах, че след като порасне, ще осъзнае, че заровеното съкровище е измислица, както и приказките от „Хиляда и една нощ“.

— Идеята за съкровище не е напълно неоснователна при тези обстоятелства — каза Ратборн. — Един контрабандист лесно може да натрупа състояние.

— Възможно е — отвърна тя. — Но би ли го заровил?

— Това изглежда съмнително — каза той.

— Няма никакъв смисъл — отговори тя. — Едмънд е бил разсипник. Защо да го заравя, след като може да го изхарчи? Многократно съм изтъквала този факт. Не мога да си спомня колко пъти тримата сме водили този разговор. Беше се превърнал в нещо като игра преди лягане. „Къде мислиш, че Едмънд ДеЛус е заровил съкровището, мамо?“, питаше Оливия, докато я завивахме. „Мъжете като него не заравят съкровища“ отвръщах аз. „Те ги изхарчват веднага щом ги получат — за пиене, хазарт и жени.“ След това питаше Джак: „Къде мислиш, е заровил съкровището, татко?“ А той отговаряше: „Точно под носовете на роднините си. Аз бих го скрил точно там, ако бях на негово място. Щях да изляза посред нощ и да го заровя в основата на мавзолея, където почиват всички почитани предци — цялото нечестно спечелено богатство, заровено на свята земя. И щях да се смея всеки път, щом се сетех за това.“

Тя чу как Ратборн си пое дъх.

— Да не би да ви шокирах, милорд? — попита тя.

Те стигнаха до бариерата на Хогмайър Лейн. Бенедикт спря двуколката.

— Е, да, шокиран съм, наистина — отвърна бавно. — Вашият съпруг е слагал детето си в леглото. Разказвал й е приказки за лека нощ. Удивително.

 

 

Пазачът на бариерата бе видял твърде много фермерски каруци, за да успее да си спомни някоя определена с или без млади пътници.

Все пак, това беше обичайният маршрут за Брентфорд, така че Бенедикт продължи. За негово разочарование напредваха много бавно. Този участък от пътя бе настлан с паважни камъни, което го правеше по-чист от този, който бяха изминали, но беше и доста тесен и натоварен.

Бенедикт се опита отново да се съсредоточи върху управлението на каретата, което бе доста рисковано след здрач. Фенерите я осветяваха отчасти, но не и пътя пред нея. Уличните лампи разкъсваха полумрака едва-едва. Той се опитваше да задържи очите и ума си върху пътя, докато гласът на Батшеба Уингейт се лееше около него. Беше свикнал да пропуска женските гласове покрай ушите си, докато съзнанието му бе заето с по-важни въпроси, като вдовиците от войната и ветераните, недостатъците на сегашните полицейски методи и непостоянството на английските закони.

Но сега не можеше да откъсне ума си от Батшеба Уингейт. Слушаше я, попиваше всяка нейна дума. Не можеше да я пренебрегне. Присъствието й на тясната седалка бе толкова осезателно, че единствения начин да не се допира до нея бе да се свие в своя край, което бе доста трудно при положение, че управляваше двуколката. Докосваха се често, хълбоците им се притискаха един в друг, бедрата им се потъркваха леко. И всеки допир му напомняше последния път, когато се докоснаха — целувката преди няколко седмици… вкусът на устните й, ароматът на кожата й и дивият глад, който бе събудила в него.

За да отвлече вниманието си от физическата близост, той се съсредоточи върху нещата, за които говореше тя. Прииска му се да научи колкото се може повече за Джак Уингейт. Образът, който тя му обрисува, не съвпадаше с този на Обществото — мъж, унищожен от фатална страст, жертва на безсърдечна сирена. Бенедикт си го представяше като сломен мъж, който живееше в самота, отритнат от света, към който принадлежеше с пълно право. Този Джак Уингейт, за който Батшеба говореше, изглежда бе открил своето истинско място. Коментарите му за заровеното съкровище го караха да изглежда по-скоро като някой от „ужасните“ ДеЛус, отколкото вдовицата му. Заинтригуван, Бенедикт искаше да проучи нещата по-задълбочено. Той беше много добър в проучванията и умееше да манипулира незабележимо хората, за да ги предизвика да говорят необмислено. Но използваше тези методи единствено и само за политически цели. Смяташе, че е оправдано, ако става въпрос за достойни каузи или за да смаже опонентите си. Но да ги употребява в лични разговори бе недостойно.

Любопитството към личните проблеми на другите е предпочитано занимание на ограничените умове.

Бенедикт, разбира се, не би позволил на някого да наднича в личния му живот. Проблемът бе, че близостта на Батшеба непрекъснато го разсейваше и изнервяше и думите му се изплъзнаха, преди да успее да прецени дали са уместни.

Сигурно това бе причината, поради която малко след като подминаха Кенсингтън Хаус и задръстването с превозни средства ги накара да спрат, той да каже:

— Аз съм дълбоко изумен. Винаги съм вярвал, че бавачките слагат децата да спят и им разказват приказки. Бащите, от друга страна, искат да знаят защо си завързал малкото си братче за колоната на леглото и си отрязал почти всичката му коса с ножче.

Едва бе изрекъл думите, когато му се прииска да бе замълчал. Но нямаше време да се терзае. Сред множеството превозни средства се освободи място и той бързо подкара двуколката напред. Въпреки че бе съсредоточен върху маневрите, все пак усети как тя се завъртя към него. Бенедикт усещаше погледа й върху лицето си така сякаш там бе дланта й… и знаеше, че не е пропуснала нито дума.

— Защо сте правили така? — попита тя.

— Преструвахме се, че сме в Американските колонии — отвърна той, шеговито — Аз бях червенокож индиански вожд. — Той винаги беше червенокож индиански вожд, защото беше тъмен. — Джефри беше моят английски пленник и го скалпирах.

Тя се засмя и порочния завладяващ звук почти го накара да се усмихне.

— Не сте били безупречно дете — отбеляза тя.

— Без никакво съмнение — отвърна той. Като дете бе мразил златистите коси и очи на Джефри и сладкото му ангелско изражение. — Щях да скалпирам и Алистър, ако бе попаднал в ръцете ми, но той винаги бе с някоя бавачка.

Батшеба не каза нищо. На него също не му се говореше, но продължи:

— Бавачките наричаха братята ми „малки златни ангелчета“. Дори човек с доста богато въображение не би казал, че бяха ангелчета, но поне външно приличаха.

— Трябвало е да скалпирате и бавачките — каза тя. — Заради глупостта им.

— Аз бях дете на не повече от осем или девет години — отвърна той. — Джефри и Алистър бяха светли, а аз тъмен. Ако те бяха златни ангелчета, какво бях аз?

— Какво друго сте можели да си помислите? — попита тя развълнувано. — На ваше място бих направила същото.

Ратборн я погледна.

— Едва ли?

— Защото съм жена? — попита тя с повдигнати вежди.

— Момичетата не се държат така.

— Колко малко знаете за моя пол. Всички деца са малки диваци, особено момичетата.

— Не всички деца — каза той. — Във всеки случай не за дълго. Определено не и по-големите. В момента, в който се роди следващото дете, се появяват отговорностите. Вече не сме точно деца. „Трябва да се грижиш за брат си, Бенедикт, ми казваха. Той е по-малък от теб“. Или: „Длъжен си да знаеш по-добре, Бенедикт, ти си по-големият“.

— Това ли ви е казвал баща ви?

— Горе-долу. Почти не си спомням лекциите му, с изключение на края им. Той въздъхваше и казваше, че му се иска да бе имал дъщери.

— Това е било просто родителски гняв — каза тя. — Малко мъже, и то не благородници, биха пожелали да имат дъщери вместо синове.

— Той наистина го мислеше — каза Бенедикт. — Повтарял го е безброй пъти оттогава насам.

— Още ли?

— Да.

— Защо? Периодът, в който сте опитвали от всичко отдавна е минал. Вече сте възрастни.

— Не и по неговите стандарти — отвърна Бенедикт.

Тя се обърна към него и го загледа втренчено.

— Дори и вие? Лорд Безупречност?

— Аз съм безупречен по обикновени стандарти — обясни той. — Стандартите на баща ми със сигурност не са обикновени. Нищо в него не е обикновено. Не съм сигурен дали притежава нещо човешко — и добави бързо: — Във всеки случай, той не ни е разказвал приказки за лека нощ. Въобще не предполагах, че родителите правят подобни неща.

— Навярно и родителите на Джак не са го правили — каза тя. — Ужасните ДеЛус трябва да са го покварили.

— Не непременно — отговори Бенедикт. — Вие споменахте, че е бил непокорен. Може би, точно като Перегрин, и вашият съпруг е искал да води различен начин на живот. Може би е било в природата му да бъде необикновен.

И така, сред ДеЛус, Джак Уингейт бе изпитал онзи вид свобода, която никога не би имал в уважаваното Общество. Открил е свят без правила.

— Трябва да призная, че той нямаше никакви проблеми да се приспособи — каза тя. — Но Джак правеше разлика между истина и измислица. Не съм сигурна, че роднините ми могат да я направят. Те плетат блестящи истории и може би лъжите им са толкова убедителни, защото дори и самите те вярват в тях. Мисля, че това се отнася и за Оливия. Само по този начин мога да си обясня безумните й постъпки.

— Тя се нуждае от гувернантка — каза той и в същия момент се прокле, че е изрекъл тези думи. Беше най-глупавото нещо, което можеше да каже. Защо да не й предложи да си наеме прислуга, а докато е на темата — и къща в провинцията, далеч от Лондон и вредното му влияние? С пламнало лице, зачака за саркастичния й коментар, относно неуместните си съвети.

— Не бих могла да съм по-съгласна — каза тя и отново го изуми, толкова лесно, както и преди. — Това е следващото в списъка ми. Мис Смитсън управлява добро училище, но не е същото. Аз съм имала гувернантка. Дракон. Дори татко се страхуваше от нея. Но такава беше и идеята. Ако не можеше да сплаши баща ми, не би могла дори и да си мечтае да ми направи впечатление.

— Да не би да ми казвате, че в детството си не сте се отличавали с прилично поведение? — попита той.

— От кого можех да се науча да се държа както подобава?

— Все от някого трябва да сте се научили — отбеляза той. — Вие сте истинска дама.

Тя се извърна, поглеждайки още веднъж напред и скръсти длани в скута си.

— Наистина сте дама — повтори той. — Няма никакво съмнение, а аз съм експерт в това отношение.

— Трябваше да стана дама — изрече тя сухо. — Майка ми имаше планове за мен.

— Това е бил повода за гувернантката дракон.

— Признавам, че и аз имам планове за Оливия.

— Вие се стремите да я предпазите да не провали живота си — каза той, докато избягваше несръчно управлявана двуколка насреща им. — Благородна цел.

— Не е нужно да бъдете тактичен. Мога да се досетя какво мислите.

— Съмнявам се — самият той не беше сигурен какво си мислеше. Даваше си сметка за натоварения път и за своето нетърпение поради забавянето им. Безпокоеше се за Перегрин и Оливия, за напредването на времето и настъпването на нощта. Чувстваше жената до себе си, топлината и физическата й близост… и може би нещо, което беше много по-опасно, усещаше как тя го омагьосва с думите си и начина, по който работеше ума й.

Нейният ум! Умът на една жена!

Но нямаше как да го избегне. Той твърде ясно осъзнаваше нарастващата емоционална близост и му бе прекалено неловко да се преструва, че тя не съществува. Твърде ясно усещаше, че нещо витае във въздуха. Бенедикт не знаеше дали беше заради тъмнината, или заради нея, но то го правеше непредпазлив и го караше да казва неща, които никога не би помислил да изрече на глас пред някого, особено пред жена. В същото време осъзнаваше, че разстоянието между тях е необятно като океан и изпитваше отчайваща ярост, защото не би могъл да го прекоси. Може би яростта го тревожеше най-силно.

Във всеки случай беше прекалено. Не можеше да мисли, защото имаше нужда от порядък, за да мисли, а в момента разполагаше единствено с безредие и хаос.

— Майка ми беше решена да ме види омъжена в благородно семейство — каза Батшеба, гласът й все още бе напрегнат, а тялото й все така стегнато, на седалката до него. — Аз трябваше да бъда ключа, който ще отключи вратите на Висшето общество за ужасните ДеЛус.

Тонът и позата й му казаха много повече, отколкото думите й и какво са й коствали амбициите на майка й. Била е наранена, и може би засрамена, при това твърде дълбоко, иначе Батшеба Уингейт щеше да говори за това с обичайното си забавно остроумие. Той искаше да узнае повече… но разумът му казваше, че е по-добре да не узнава. И без това вече й съчувстваше прекалено много.

— Всички майки искат дъщерите им да се омъжат добре — каза той с лек тон, като се надяваше да разведри разговора. — Плетат интриги, кроят планове и са напълно безскрупулни — той замълча за момент. — Включително и моят баща.

Тя трепна.

— Вашият баща?

— Знам — каза Бенедикт. — Ужасно шокиращо е. Но той не ограничава манипулациите си само в политиката. Бе решил, че всичките ми братя трябва да си намерят богати съпруги. Нещо повече — и досега следва тази цел. Дори с Рупърт, когото бе обявил за изгубена кауза.

— А вас?

— О, винаги съм бил освободен от тези долни финансови съображения. Аз ще наследя всичко.

Явно темата я откъсна от дълбокото нещастие, което изпитваше допреди малко, тъй като позата й леко се отпусна.

— Вероятно всички майки са ви предлагали дъщерите си — отбеляза тя. — Сигурно още го правят.

Той сви рамене.

— Не мисля, че тогава съм бил наясно с интригите и заговорите на мамчетата и компаньонките. Сега, когато гледам отстрани, е по-очевидно. Не съм се замислял, но предполагам, че е трудно за момичетата — поне за тези, с капка чувствителност и интелигентност. Не че по онова време обръщах внимание на подобни фини нюанси. Първо забелязвах лицата и фигурите им, после дали гласовете им са приятни и чак тогава тяхното поведение.

Бенедикт усети, че Батшеба се беше отпуснала и погледът й отново се върна на лицето му.

— Вие ми се подигравате — каза тя. — Според думите ви намирането на съпруга е като да изберете кон… Как беше името на онази аукционна къща? Тавър…

— Татърсол — помогна й той.

— Татърсол да е. Така ли гледат мъжете на известните балове в Алмак? Не обръщате ли някакво внимание на характерите на момичетата или на индивидуалността им?

— Ако не бяха момичета с добри качества, нямаше да бъдат на брачния пазар — каза той. — И със сигурност не биха получили достъп до Алмак.

Той дори не би си и помислил да обърне внимание на момиче, което не е допуснато. Това, че не беше длъжен да си намери богата съпруга, въобще не означаваше, че наследникът на лорд Харгейт може да се ожени, за която си поиска. Или когато си поиска. Бенедикт познаваше правилата и знаеше какво се очаква от него. А Ейда? Дали бе последвала правилата или сърцето си? Той не знаеше — и това казваше всичко, нали?

— С други думи, те са девици от добри семейства и това е всичко, което ви е нужно да знаете за тях — заключи мисис Уингейт. — Добри чистокръвни кобили…

— Аз съм наследникът на граф Харгейт — прекъсна я той остро. — Не можех да си позволя лукса да се влюбя до уши, ако имахте това предвид.

— Не исках да кажа това — каза тя. — Вие говорите за брак, за обвързване до края на живота и въпреки всичко любовта не е част от картината.

— Какъв абсурд — отвърна той. — Не мога да бродя по света като някой от героите на Байрон и да търся любовта на живота си, ако въобще съществува нещо подобно.

— А кое е важното във вашия живот? — попита тя. — Какво ще кажете за приятел и събеседник. Мили Боже, Ратборн, как избрахте?

— Не разбирам как този въпрос може да има някакво значение за вас? — изрече той с ледения тон, който бе усвоил от баща си. Този тон беше известен със способността си да оставя жертвите си лишени от говор, а в някои случаи и от воля за живот.

Тя подмина думите му като махна със слабата си, облечена в ръкавица ръка.

— Не бъдете глупав. Това е извънредно интересно. Чувствам се като гост в екзотична страна, опитващ се да разбере навиците на местните жители. Аз не съм избирала. Бях само на шестнадесет и просто се влюбих до уши. Но не беше правилно от моя страна да ви разпитвам. Очевидно, темата е твърде болезнена за вас — тонът й се смекчи. — Забравих, че сте овдовял неотдавна.

Сърцето му туптеше силно и Бенедикт се нуждаеше от целия си самоконтрол, за да не предаде вълнението си на конете чрез поводите. За щастие, най-накрая бяха достигнали до бариерата на Кенсингтън. Силно раздразнен, той зачака пазача да събере парите и да отвори портата. Най-накрая тя бе отворена. Докато преминаваше през нея, със закъснение се сети за Томас. Бе забравил напълно за слугата, който се возеше отзад. Ушите на Бенедикт запламтяха, когато си спомни за откровенията си свързани с братята му. Нямаше значение, че слугата не можеше да чуе разговора им заради непрекъснатия шум от трополене на колелата и чаткането на копитата по паважа, пръхтенето и цвиленето на конете, както и заради оплакванията и ругатните на другите кочияши. Бенедикт беше прекалено разстроен, за да разсъждава разумно.

— Трябва да ви напомня — изръмжа той, — че не сме сами.

— Казах ви да не вземате слуга — хладно му отвърна тя.

— Искаше ми се да не бях взел вас — каза той. — Вие… Дявол да го вземе! Заради вас забравих да попитам пазача на бариерата за децата.

Той спря двуколката, но преди да успее да нареди на Томас да се заеме с това, Батшеба вече бе слязла.

— Аз ще попитам — каза тя. — Вие сте твърде развълнуван.

Томас също слезе и се погрижи за конете, без да чака нареждания.

През това време, мисис Уингейт, без дори да погледне назад се насочи към бариерата, а бедрата й се полюшваха по най-предизвикателен начин — за радост на тълпата мъже, които извършиха мъчителни маневри с превозните си средства, за да могат да й направят път.

Бенедикт не изчака да види колко сблъсъка ще причини тя, нито свали някой от мъжете, за да го запрати срещу някоя стена, защото подобно поведение би било недостойно и напълно в стила на Рупърт, а я настигна с няколко бързи крачки.

— Не съм развълнуван — каза той. — Напълно съм способен да…

— Не трябваше да споменавам лейди Ратборн така лекомислено — прекъсна го тя. — Моля ви за извинение.

— Не е нужно да ставате сантиментална — отвърна той. — Ейда умря преди две години и тя… и тя… — Той въздъхна ядосано. — О, много добре! Тя беше непозната за мен. Ето, спокойна ли е сега романтичната ви душа?

На Батшеба й се искаше да не бе отваряла вратата си тази вечер. Оказваше се, че Ратборн е по-опасен отколкото се бе опасявала. Можеше да се справи с физическата близост с известни усилия, но емоционалната, бе нещо, което опасно пропукваше защитата й.

— Не, въобще не съм спокойна, защото говорите пълни глупости. Колко време бяхте женени?

— Шест години — отговори той.

— Тогава не може да не сте опознал съпругата си — Батшеба се спря — Настоявам да се върнете в двуколката. Привличате твърде много внимание.

Ратборн погледна каруците и файтоните, минаващи през бариерата.

— До колкото мога да установя, зрителите са само мъже и всички гледат към вас.

— За тях съм само една красива вещ. Докато се взират в мен, те не мислят за нищо друго. Да не би да искате да започнат да се питат, кой е аристократът, който ме следва по петите и ме гледа намръщено.

Той я изгледа още по-навъсено, поклони се рязко, обърна се и тръгна обратно към двуколката.

 

 

Бенедикт я чакаше до двуколката с джобния си часовник в ръка, когато тя се върна след няколко минути.

— Е? — попита той.

— Все още се движим в правилната посока — отговори тя и побърза да се качи в двуколката преди той да я е метнал като последния път. Не че имаше нещо против да я подхвърлят по този властен начин. По-скоро, защото й харесваше прекалено много лекотата, с която я повдигаше, силата и топлината, които излъчваше и най-вече й харесваше да усеща ръцете му върху тялото си.

Бе прекалено опасно. И без това не успяваше да прогони спомена за целувката отпреди няколко седмици. Спомняше си прекалено ясно усещането за дланта му на тила й и как това просто докосване бе стопило волята, морала и силата й едновременно.

След миг, тя се настани на седалката в двуколката, като се стараеше да седи в своя край без това да бъде очевидно, и потеглиха отново. Този път се движеха по-бързо, тъй като пътят вече не беше толкова натоварен. Докато Ратборн се съсредоточаваше върху управлението на конете, тя му разказа това, което бе научила от пазача на бариерата.

Оказало се, че човекът познавал фермера, който Батшеба му беше описала. Името му било Джарвис и пътувал редовно от Брентфорд до Лондон и обратно. Въпреки, че пазачът не можел да си спомни точно кога бе пристигнал фермера, но предположил, че е било преди един-два часа. Смътно си спомнял децата в каруцата, тъй като не им обърнал особено внимание. Джарвис често пътувал със своите или с децата на съседите си.

— След като е така, няма смисъл повече да спираме и да разпитваме за тях, преди да стигнем Брентфорд — каза Ратборн. — Ако по пътя няма много търговци на добитък, каруци и фургони, можем да пристигнем до осем часа. Те може би са с малко повече от час преднина в момента. Имаме чудесна възможност да ги намерим, преди да успеят да уговорят следващия си превоз. А в малко селце като Бренфорд това ще бъде доста по-трудно отколкото в оживения Хайд Парк. Ако племенникът ми не успее да убеди дъщеря ви да се върнат обратно, ще се досети, че скоро ще тръгна след него, а в такъв случай ще използва цялата си находчивост, за да се забавят.

— Това звучи доста разумно — каза Батшеба. — Проблемът е, че Оливия не е разумна.

— Тя е на дванадесет години — отвърна Ратборн. — Няма пари, а придружителят й е против пътуването. Дори и при по-обещаващи обстоятелства от тези, не би могла да стигне много далеч за няколко часа.

 

 

Перегрин скоро откри, че опитите да забави Оливия Уингейт биха имали по-голям успех, ако останалата част от света не бе пълен с наивници.

Фермерът им бе предложил да слязат пред странноприемницата „Гълъбите“ в Брентфорд и да споменат името му на съдържателя, който щял да се погрижи за тях и да им помогне да си намерят превоз на запад.

Перегрин бе решил, да настоява да отпочинат и да хапнат. Това щеше да му даде време да намери начин да остави съобщение за чичо си.

Със сигурност лорд Ратборн бе открил още преди часове, че Перегрин го няма. За съжаление, той не разполагаше с много следи. Ако на Перегрин му бе хрумнало, че няма да успее да накара Мис Уингейт да се върнат, щеше да остави знаци. Но изобщо не го бе предвидил. Все пак, чичо му беше много умен и бързо щеше да разбере какво се е случило. Без съмнение, вече ги следваше.

В края на краищата, разследването на престъпления бе едно от любимите занимания на Негова Светлост. Той познаваше всички полицаи и методите им за залавяне на крадци. Бе проучвал безброй непочтени хора и престъпници в хода на парламентарните си разследвания. Откриването на Перегрин и мис Уингейт щеше да бъде детска игра за него.

Ако Перегрин се забавеше достатъчно дълго време, чичо му щеше да ги настигне. Проблемът беше в това, че Оливия не се насочи към странноприемницата. Отначало постоя край пътя и изчака да се обезлюди. Тогава, за ужас на Перегрин, съблече роклята си и остана по момчешките дрехи, които бе облякла отдолу. От шала, в който бе събрала нещата си, тя извади шапка, сложи си я на главата и скри косата си под нея. Нави роклята, пъхна я в шала и отново го завърза.

След това, когато стигнаха до странноприемницата, тя не влезе в нея, а отиде в двора. Скиташе се из него, говорейки и ходейки като момче. Тъй като осъзнаваше, че да я разобличи на такова място не би било разумно, Перегрин можеше само да се навърта наоколо, болезнено напрегнат, докато разбере какво си е наумила тя, без да смее да предприеме нещо друго.

Оливия се сприятели с две конярчета, които играеха сложна игра на зарове и ги помоли да я научат и нея. Перегрин не посмя да ги предупреди. Или щяха да умрат от смях или да започнат да се бият с него, и това щеше да доведе някой полицай. А ако родителите му научеха, че е бил задържан от полицията, никога повече нямаше да го поверят на грижите на чичо му. За съвсем кратко време, което се стори като години на Перегрин, ужасното момиче, не само обра парите на нищо неподозиращите конярчета, но и им осигури превоз до Хънзлоу в наскоро поправената карета на техния господар.