Лорета Чейс
Лорд Безупречност (5)

Глава 5

Британски музей, Събота, 22 Септември

Перегрин чувстваше вина заради младата лейди Уингейт, тази, която бе пропуснал да спомене и в момента седеше до него на едно преносимо столче. Двамата скицираха огромната червена гранитна глава със счупена корона на фараон Рамзес II, която Белцони бе изпратил от Египет.

За разлика от Египетската зала, музеят рядко бе препълнен, защото беше много трудно да се сдобиеш с билети. Някои хора казваха, че е по-лесно да получиш покана за Алмак, най-известното място, на което се събираше Обществото. Как Оливия се беше сдобила с билети, Перегрин не знаеше и предпочиташе да не узнава.

Въпреки, че мястото беше пусто днес, двамата разговаряха шепнешком и се стараеха моливите им да не спират да се движат.

— Ще мога да ти пиша докато си в Единбург — увери го Оливия.

„Ще бъде по-добре, ако тя не ми пише въобще, помисли си Перегрин.“ Писмата й бяха опасни. Не трябваше да е тук с нея. Никой от роднините му нямаше да я одобри. Първо, тя беше измамничка. Днес, например, майка й вярваше, че е тук с приятелка от училище и нейната майка. И макар Перегрин да не беше споменал на чичо си за момичето, и да не бе изрекъл никакви лъжи, съвестта му не спираше да го измъчва през цялото време. Оливия, от друга страна, изглежда нямаше съвест. Той знаеше добре, че тя ще му създаде проблеми, но не успяваше да се сдържи, защото бе ужасно завладяваща, също като история за призраци. Не можеш да спреш, преди да разбереш края.

— Възрастните четат ли всичките ти писма? — попита момичето.

Той поклати глава.

— Не и тези, които са от семейството или от учителите.

— Това улеснява нещата — каза тя. — Те вероятно познават почерците на роднините ти, така че ще се представям като твой бивш съученик. Ще използвам неговото име и адрес и ще пиша с момчешки почерк.

О, това беше изкушаващо. Екстравагантните писма на Оливия определено щяха да му предложат бягство от мрачните учебни дни. Но това, което тя предлагаше, не беше ли престъпление? Ако чичо му узнаеше…

— Много си блед — каза тя. — Не съм сигурна, че спортуваш достатъчно. Или може би не се храниш добре. Ако бях на твое място, нямаше да позволя заминаването за Единбург да ми развали апетита. Прекрасно място е, и не всички шотландци са толкова мрачни, колкото разправят.

— Предлагаш да извършиш фалшификация — прошепна Перегрин. — Това е углавно престъпление. Може да те обесят за такова нещо.

— Да спра ли да ти пиша тогава? — попита тя равнодушно.

— Може би така ще е най-добре.

— Вероятно си прав. Ще трябва добре да обмисля детайлите.

Перегрин знаеше, че не трябва да пита, но беше невъзможно да не го направи. Издържа едва минута преди да зададе въпроса:

— Какви детайли? Относно какво?

— Мисията ми — отвърна тя.

— Каква мисия? — попита той. — Ти не можеш да станеш рицар, преди да пораснеш.

Перегрин възприемаше много по-бързо, отколкото чичо му смяташе. Знаеше, че този подход е по-добър, вместо да повтори грешката си като й каже, че тя никога няма да стане рицар. Това само щеше да я накара да загуби самообладание. Той не се страхуваше, че може да го нарани. Опасяваше се, че скандалът ще привлече внимание. А след подобен инцидент, няколкото урока по рисуване, които бе взел, щяха да останат единствените в живота му.

— Не мога да чакам, докато порасна — каза тя. — Сега, след като ти заминаваш, аз и мама сме пак там, откъдето тръгнахме. Ако разчитаме само на уроците по рисуване, няма да можем да отидем никъде. Ще трябва да взема нещата в свои ръце и да открия съкровището.

След няколко тайни писма Перегрин постепенно беше научил, с ужасяващи подробности, точно защо Оливия и майка й бяха „отхвърлени като прокажени“. Беше наясно, че „Семейното Проклятие“ е свързано с лоша репутация. Ужасните ДеЛус си я заслужаваха, бе признала Оливия с охота — всички, освен майка й, която въобще не приличаше на останалите. Ако не друго, тя считаше майка си за твърде почтена.

Ако Оливия бе мил представител на рода ДеЛус, то тогава „Ужасните“ бе доста смекчено определение, мислеше си Перегрин.

Тя пълнеше писмата си с препратки към злите си роднини и с какво ли още не. Но никога не бе споменавала съкровище.

— Какво съкровище? — попита той, без да може да се сдържи.

— Съкровището на Едмънд ДеЛус — отвърна тя. — Моят прапрадядо. Пиратът. Знам къде го е скрил.

 

 

В събота сутринта Батшеба излезе със списък с възможни квартири и оптимистично настроение.

Тя обикаляше методично улиците, които пресичаха и заобикаляха Сохо Скуеър. Междувременно, денят, започнал с меко и ясно време, все повече помръкваше. До ранния следобед пронизващият вятър беше понижил температурата и сиви облаци закриха слънцето. В средата на следобеда, вятърът вече бе мразовит, а облаците потъмняваха едновременно с настроението й.

Бе открила, че стаите, които може да си позволи в Сохо бяха по-запуснати и тесни от тези, които обитаваше в момента. Поне в района на „Кървящото сърце“ някои от старите сгради все още пазеха следи от отминалото си величие. И че всички големи помещения бяха преграждани отново и отново докато се превърнат в малки и тесни кутийки. Нещо повече, кварталът бе приемлив в централната си част, но се влошаваше много по-бързо, отколкото бе очаквала. Ако повървеше само още няколко минути на югоизток от Сохо щеше да стигне до известния бедняшки квартал Сейнт Джайлс.

И така, Батшеба пропиля съботния ден. Вместо да се надява да си намери нов дом, вече бе започнала да се чуди дали няма само да изгуби още от скъпоценното си време за задача, която започваше да й се струва обречена на неуспех. Благодарение на абсурдно скъпите уроци на лорд Лайл финансите й се бяха подобрили значително, но се страхуваше, че няма да бъдат достатъчни, за да промени съществено положението си.

Лондон се бе оказал много по-скъп, отколкото бе очаквала. Не за пръв път се замисляше дали решението да дойдат тук бе правилно. Дъблин беше по-евтин и приветлив. И все пак Ирландия бе по-бедна и да се занимава там с художествена дейност беше много по-трудно. В Лондон определено бе по-лесно да намери добро училище за дъщеря си, което да може да си позволи.

За по-малко от година мис Смитсън от Ню Ормънд Стрийт беше изкоренила всички следи от ирландския акцент на Оливия. Тя говореше така, както би трябвало да говори една дама. Само ако някой можеше и да я научи да се държи така! В училище, сред съученичките си и под поразяващия поглед на мис Смитсън, Оливия беше образец за изтънчено поведение. За съжаление, както много от роднините на майка си, тя беше хамелеон, който лесно се приспособяваше към заобикалящата го среда. Извън училище, сред хора от различна среда, тя беше съвсем друга.

Нещата нямаше да се оправят, ако се върнеха в Ирландия. Лондон беше място на възможностите. Но не ги предлагаше евтино или лесно. И явно днес той нямаше да даде шанс на Батшеба Уингейт. Беше време да се предаде и да се прибере у дома.

Когато пое надолу покрай Меърдс Корт, започнаха да падат първите студени капки дъжд. Тя беше свикнала с лошото време, но днес бе изтощена физически и психически и изобщо не й беше до дъжд.

Капките падаха върху бонето и по пелерината на раменете й. „Скоро ще завали по-силно, помисли си тя и погледна към почернялото небе.“ Щеше да е напълно мокра докато се прибере у дома.

Когато стигна до ъгъла на Дийн Стрийт, откри, че се взира на юг към църквата „Света Ана“, където чакаха файтони. Но ако си позволеше да наеме превоз, трябваше да икономиса от вечерята. Изхвърли файтона от ума си и забърза през улицата, а погледът й се стрелкаше наляво и надясно. Ако гледаше само пред себе си, рискуваше да я прегазят, тъй като сивата дъждовна завеса, я превръщаше в неясно тъмно петно. Затова благоразумно се заоглежда, дали по улицата не се задават каруци или карети.

И така се блъсна право в мъжа, който вървеше насреща й. Батшеба чу сумтене и усети как той леко се олюля. Сграбчи го с две ръце за палтото, за да го предпази от падане. Това не беше най-разумната постъпка, но тя го направи инстинктивно. Отне й само миг, за да осъзнае, че той е по-висок и тежък от нея и че единственото, което можеше да се случи бе да я повлече със себе си. А през това време той вече бе успял да възвърне равновесието си.

— О, моля ви за извинение — каза тя, докато пускаше палтото му и с привичен майчински жест го приглади там, където го беше намачкала. — Аз не гледах… — чак сега вдигна глава и го погледна.

Дъждът валеше в лицето й, а дневната светлина почти беше изчезнала, но Батшеба веднага разпозна черните като въглен очи, втренчени в нея, патрицианския нос и твърдите устни, обещаващи предизвикателна усмивка. Загледана в него, тя просто отпусна едната си ръка, докато другата все още почиваше върху палтото му.

— Аз съм този, който трябва да помоли за извинение — каза лорд Ратборн. — Изглежда съм придобил досадния навик да се изпречвам на пътя ви.

— Аз не ви видях — отвърна тя и бързо се отдръпна. Можеше ли веднъж, поне веднъж, да се срещне с него по цивилизован и елегантен начин? Смущението я заля като гореща вълна и изостри тона й. — Не очаквах да ви срещна тук. Какво изобщо може да ви води в Сохо?

— Вие — отвърна той. — Търся ви от часове. Но не бива да ви държа под дъжда, докато ви обяснявам. Нека да притичаме до църквата „Света Ана“, за да вземем файтон. Тогава ще е по-удобно да поговорим.

Неволно, погледът й отскочи отново на юг към църквата. О, това беше толкова изкушаващо. Но да пътува в затворена карета с мъж, който я превръщаше в неразумно шестнадесетгодишно момиче, означаваше сама да си търси неприятностите.

— Не, благодаря. Мисля, че ще е най-добре, ако пътуваме в различни посоки — отговори тя и отново се насочи на изток.

Скоро Батшеба чу приближаващи се шумни стъпки. В следващия миг усети как краката й се отделят от земята и преди да осъзнае какво се случва, той я беше грабнал и я носеше надолу по Дийн Стрийт.

Стигнаха до Комптън Стрийт, преди да бе успяла да възвърне разума и способността си да говори.

— Пуснете ме — настоя тя.

Ратборн продължи да върви. Дори не се бе задъхал. За разлика от нея. Ръцете, които я обгръщаха, бяха като железни обръчи. Широките му гърди и рамене я предпазваха от вятъра и до голяма степен от дъжда. Палтото му беше влажно, но затоплено от тялото му. Беше забелязала добрата му физика, кройката на дрехите му я показваха, но бе подценила силата му. Знаеше, че е висок и добре сложен. Но не бе осъзнала каква мощ се крие в него. Огромна. Пленяваща. Изведнъж в съзнанието й се появи картина на воини с доспехи, атакуващи замъци, избиващи противниците си и отнасящи жените. Неговите предци сигурно са били такива мъже.

— Пуснете ме — повтори тя и започна да се дърпа.

Той само стегна хватката си и я притисна още по-силно към себе си. Заля я топлина и се почувства объркана. Знаеше, че трябва да се бори, но волята й отслабваше. Или това, което усещаше беше разпадането на моралните й задръжки.

Със закъснение си припомни, че се намират на оживена улица. Ако започнеше отново да се бори, единственото, което щеше да постигне, бе да привлече внимание. Хората се бяха подслонили покрай входните врати и нямаха какво друго да правят, освен да зяпат минувачите. Някой можеше да го разпознае. Или пък нея. Ако се разчуеше… Не смееше дори да си го помисли. Задържа главата си наведена и се опита да ангажира ума си с измисляне на планове за отмъщение и унищожително скастряне. Обаче разбра, че мозъкът й не работи и е оставил тялото й да се справя само. Беше й топло и уютно. Искаше й се да се приближи още по-плътно до силната топла гръд на мъжа, да се промъкне под палтото му. За щастие, разстоянието беше кратко, а той вървеше бързо. След няколко минути стигнаха до файтоните.

— Дамата се подхлъзна и нарани крака си — каза той на кочияша в началото на опашката. — Бих предпочел да пътуваме с възможно най-малко резки тръгвания, спирания и друсане, ако обичате.

След това я метна във файтона, изръмжа още нещо на кочияша и се качи при нея.

— Съжалявам за това — заговори той, когато файтона вече се движеше. — Е, не напълно — допълни и устните му се извиха съвсем леко.

Тя се опита да измисли рязък отговор. Но умът й бе бавен. Сърцето й, от друга страна, биеше като полудяло.

— Може би бях прекалено нетърпелив — каза той. — Въпреки това изглеждаше абсурдно да стоим там и да спорим под дъжда. Исках само да ви направя едно предложение.

Батшеба се вцепени. Разбираше, дори твърде добре. Това не можеше да я смути. Топлината я напусна постепенно и я остави вкочанена.

— Едно какво? — попита тя с цялото си ледено достойнство, което успя да събере.

Той махна пренебрежително с ръка и отвърна:

— Не такъв вид предложение.

— Изглежда, допускате грешката да ме мислите за вчерашна, милорд — заяви тя.

— Изглежда, сте напълно сляпа за очевидното, след като предполагате, че се опитвам да ви заблудя по подобен начин.

— Не съм сляпа.

— Но не използвате главата си — продължи той. — Проявете малко здрав разум. Аз не съм по-малкия син. Не мога да си позволя лукса да бъда нехранимайкото в семейството. Това е работа на Рупърт. Моят свят е твърде малък и в него е почти невъзможно да се запазят в тайна любовните връзки. Освен ако не се поддържат много дискетно или не са прекалено скучни, за да заинтересуват клюкарите и скандалните издания. Вие сте твърде интригуваща. Ако се обвържа с вас ще предизвикам обществен скандал. Като Байрон, дори ще бъде още по-лошо. Карикатуристите ще бъдат във възторг. Няма да мога да направя и крачка, без да видя неестествено преувеличеното си изображение, заедно с надписи, които минават за остроумието на деня. Подобна перспектива не ме изкушава.

Батшеба знаеше, че лорд Байрон е бил осмиван безмилостно. Беше виждала някои от жестоките карикатури. С Ратборн щеше да бъде още по-лошо. Колкото по-високо положение заемаше един човек в очите на обществото, толкова по-силно бе удоволствието от падението му.

— О! — каза тя с въздишка и разочарование. За момент почти бе повярвала, че е успяла да накара лорд Ратборн да се почувства така неразумен и незрял, както той я караше да се чувства.

— Предложението ми е почтено — продължи той. — Знам за етаж от къща с няколко стаи в Блумсбъри, които може би ще ви бъдат удобни. Хазайката е вдовица. Наемът би трябвало да е във възможностите ви, ако съм пресметнал правилно. Като умножим една четвърт от таксата на Перегрин по осем, колкото са учениците ви в понеделник и…

— Вие сте пресмятали доходите ми? — попита тя.

Ратборн й обясни, че голяма част от работата му в парламента включва изчисления. Следователно знаеше какво е бюджет и как се спазва. Освен това беше наясно, че някои хора трябва да живеят с много малко пари. Заедно с няколко свои колеги бе предприел инициативи за подобряване на положението на вдовиците, ветераните и други, за които нито правителството, нито църквата се грижеше.

— О, да, вашата прочута благотворителност — каза тя, с пламнало лице. Не искаше да бъде една от неговите милосърдни каузи.

— Това не е благотворителност, мадам — хладно отвърна той. — Просто ви спестявам грижата да търсите мисис Бригс сама и да губите времето си в скитане из незадоволителни квартали като Сохо. Останалото зависи от вас. Бихте ли желали да видите мястото?

Хладният тон целеше да подчини слушателя. Той накара Батшеба да иска да го разтърси. Тя, въпреки всичко, имаше гордост и негодуваше срещу това да я третират като глупаво, нисше същество. Все пак бъдещето на Оливия беше по-важно от гордостта на майка й.

Батшеба преглътна с усилие.

— Всъщност бих желала.

Тя не успя да чуе указанията, които Ратборн даде на кочияша, а дъждът се беше усилил толкова, че всичко навън изглеждаше като в мъгла. Когато файтонът спря, и той й помогна да слезе, й оставаше просто да му повярва, че я води при мисис Бригс от Блумсбъри Скуеър, а не в своето тайно любовно гнездо.

Батшеба почти можеше да види как кръвта на неговите безмилостни предци все още тече във вените му. Разбираше, че твърде много бе свикнал да нарежда на другите какво да правят и да очаква безропотно подчинение. Но не можеше да си го представи като човек, който би съблазнил и тласнал една жена към падение с лъжи и измами. За да примами една жена бе достатъчно само да стои и да изглежда отегчен от съвършенството си.

Инстинктите й се оказаха верни. Мисис Бригс се оказа почтена дама на средна възраст. Стаите, които предлагаше, макар и далеч от лукса, бяха чисти и обзаведени. Цената беше малко по-висока, отколкото би харесало на Батшеба и все пак беше по-ниска от тази, която си мислеше, че ще трябва да плаща в тази част на Лондон. След час всичко беше уговорено и тя заедно с Ратборн пътуваше с друг файтон към дома си.

По пътя той й даде няколко финансови съвета. Предположението му, че тя е некомпетентна по тези въпроси беше дразнещо, но предполагаше, че той не може да се спре. Явно бе придобил навика да урежда живота на хората с по-малко късмет. Във всеки случай, имаше опит в тези неща и само глупак не би се вслушал в думите му.

Обаче Батшеба се изненада, когато Ратборн извади една от визитните си картички и започна да записва на гърба й имена и адреси на магазини, в които би могла да занесе своите акварели и рисунки. При това, подробно й обясни, че ако изложи картините си на Флийт стрийт или на Странд вероятността повече хора, да ги видят и купят, е много по-голяма. Нещо повече, тя трябвало да си вдигне цените.

— Вие не оценявате работата си достатъчно — каза той.

— Аз съм абсолютно неизвестна — отвърна тя. — Не принадлежа към никое от престижните художествени общества. Човек трябва да оценява работата си като се съобразява с това.

— Вашето име, както вече посочих, далеч не е неизвестно — отбеляза той. — Вие просто сте твърде наивна.

Батшеба едва не се разсмя. Благодарение на своите родители, още на десет бе изгубила и последните остатъци от наивността си.

— Аз съм на тридесет и две и съм живяла къде ли не — отговори тя. — Видяла съм достатъчно, макар и не абсолютно всичко.

— Но изглежда не разбирате потенциалните си клиенти. Това започва да ме кара да се чудя дали наистина принадлежите към рода на „ужасните“ ДеЛус. Не се възползвате от обичайните човешки слабости. Не ви е хрумнало да използвате популярността си. Не сте наясно, че колкото по-скъпо е едно нещо, толкова повече го ценят хората. Така е устроено Модното Общество. Когато определихте четворна такса, за обучението на Перегрин, моето уважение към вас нарасна пропорционално.

Нямаше смисъл да се опитва да разчете нещо по лицето му. Дори да не беше придобил непроницаемо изражение, светлината беше твърде слаба. Не можеше да прецени дали той говореше саркастично. По-скоро звучеше отегчено.

— Съветвам ви, да ги накарате да си платят — продължи той. — Не можете да промените Обществото. Въпреки привилегированата си позиция и аз не мога. Както вече споменах, дори аз трябва да се съобразявам с правилата. Изморително е, но цената за нарушаването им е твърде висока. Освен това ще причиня страдание на семейството си и ще загубя уважението на хора, необходими за приемането на законопроекти, осъществяване на реформи и за подпомагане на различни други начинания, които дават смисъл на живота ми. Вашият покоен съпруг е нарушил правилата на това общество и вие вече сте платили цената. Тогава какво му дължите? Не е ли то длъжно към вас? Защо да не изискате достойно заплащане за работата, с която издържате себе си и дъщеря си?

Отегченият провлачен говор лесно можеше да заблуди, че темата е просто досадна за него. Той звучеше по същия начин, по който изглеждаше в Египетската зала, когато тя го видя за пръв път — самото въплъщение на аристократична скука.

В тясното пространство на файтона Батшеба седеше съвсем близо до него и усети, че нещо не е наред. Може би витаещото напрежение във въздуха или начина, по който той държеше главата и раменете си. Каквото и да беше, тя се съмняваше, че външното безразличие и душата му са в пълна хармония.

— Може би съм придобила лошия навик да се примирявам — каза тя. — Колко ли биха се изненадали майка ми и баща ми.

Нито един от родителите й не би се поколебал да се възползва от нечия слабост. Никой от тях не знаеше що е угризения.

— Така е — каза той. — Другият проблем е, че не сте лондончанка. Не знаете как да се възползвате от това място. Като повечето от моите познати, вие познавате само своята малка част от Лондон, но не и „безкрайната му разнообразност“.

— Сравнявате Лондон с Клеопатра? — попита тя и се усмихна на представата за отегчения аристократ очарован от този огромен, задимен град.

„Пред вечната й младост

възрастта предава се;

привичката не може да вземе връх

над нейната безкрайна разнообразност“^[1].

— Това ли е вашата представа?

Той кимна.

— Познавате добре Шекспир — отбеляза той.

— Но не и Лондон, както изглежда.

— Това би било невъзможно — каза той. — Колко дълго сте живяла тук? Година?

— Почти.

— Прекарал съм по-голямата част от живота си тук — отбеляза той. — И знам много повече, отколкото бих искал.

Доказа думите си с детайлно описание на околностите на Блумсбъри, както и на магазините и търговците, които си заслужаваше да се посетят и тези, които бе най-добре да се избягват.

Пристигнаха пред „Кървящото сърце“ прекалено бързо според Батшеба. Можеше да го слуша още доста дълго. Ратборн явно обичаше Лондон и картината, която рисуваше, преобрази представите й за града. До този следобед градът й изглеждаше като студена крепост, затворила портите си за нея. А той ги отвори и го превърна в рай. Впрочем тя осъзна, че това не беше всичко, което лордът беше направил днес за нея. Само преди малко Батшеба усещаше как се огъва под тежестта на грижите си. Ратборн ги бе облекчил. Никога досега не й се бе случвало нещо такова.

Родителите й пропиляваха парите си толкова бързо, колкото ги изкарваха и продължаваха да харчат, дори след като вече нямаха никакви. Когато кредиторите и хазяите започваха да настояват, майка й и баща й стягаха багажа и изчезваха. Обикновено късно през нощта. Джак, макар да бе далеч по-почтен, не беше по-полезен. Обичаше я страстно, но беше безнадеждно безотговорен. Практическите ежедневни проблеми бяха изцяло извън неговия опит. Той не можеше да ги види, още по-малко да ги анализира или да намери разрешение за тях. Не преценяваше стойността на парите. Представата да живее според дохода си беше извън неговите разбирания.

А този мъж, който не я обичаше, бе подредил финансите й, и я бе отвел в такъв дом, за какъвто се бе надявала. Даде й съвети как да изкарва и спестява пари. Дори бе разглобил Лондон, като механична играчка пред нея и й бе показал как работи.

Каретата спря. Батшеба не беше готова да се раздели с него, но нямаше никакво извинение да остане.

— Благодаря ви — каза тя и се усмихна леко. — Две незначителни думи, които не могат да изразят и частица от това, което чувствам. Иска ми се да бях Шекспир. Но не съм. Така че те трябва да изразят това, което съдържат множество гениални стихове.

Наистина възнамеряваше да остави думите да свършат цялата работа. Но настроението й се беше оправило и в този миг й се струваше, че всичко е възможно, така че се осмели да се приближи към него и леко да го целуне по бузата. В същия момент той извърна глава, устните му попаднаха върху нейните, дланта му обви тила й и тя пое по пътя на гибелта си.

 

 

Бенедикт не трябваше да си обръща главата. Нито да търси тези черешови устни. Но го направи и когато устните им се докоснаха, неговият всеизвестен самоконтрол се разпадна. Прихвана тила й още по-силно, придърпа я по-близо и я целуна така, както искаше да го направи, откакто я бе видял за първи път. Усети напрежението й, но някаква мъничка частичка от съзнанието му го уверяваше, че няма опасност. Тя ей сега щеше да го отблъсне или да му удари плесница, дори само от благоприличие.

Но не го отблъсна. Тялото й внезапно стана меко и отстъпчиво, а устните й се раздвижиха под неговите. Копринената й коса гъделичкаше ръката му, сякаш умоляваше да се увие около пръстите му. Ароматът на кожата й го покоряваше като опасна пара, а копнежът, пред който той отказваше да отстъпи, прерастваше в някаква лудост. Тялото му помнеше усещането за нейното, когато преди малко я понесе на ръце — начина, по който се бе сгушила в него, заоблените й форми, притиснати към него. Жадуваше за много повече и когато заговори по-късно, му струваше огромни усилия да не издаде колко бе напрегнат. Но това беше преди малко. Сега единственото, което го интересуваше бе настоящия момент. Обхвана лицето й с ръце и я зацелува страстно. Отпи младост, мечти и копнеж — вкус като след вечер, полята с твърде много вино, вкус на твърде много самотни нощи.

Разбира се, той не беше пиян или самотен. И знаеше, че е по-добре да не се измъчва за младостта, мечтите или копнежите си. Те бяха отминали отдавна. Преди години. Бяха безвъзвратно изгубени. Така че трябваше да съумее да разпознае опасността, да разбере какво го събуждаше за живот и да спре. Но момента, в който още можеше да разсъждава логично, бе отминал. Вече не беше в състояние да осъзнае, че това, което вкусва беше опасно и затова го привличаше все по-настойчиво и дори здравият му разум отстъпваше. Бе останало само усещането за жена, за вкуса, формите и аромата й — една забранена жена, а това я правеше още по-неустоима.

Ръцете й се прокраднаха към палтото му и го сграбчиха здраво. Той усети юмручетата й на гърдите си и сърцето му заби от вълнение, като на момче, което за пръв път чува девойка да му казва „да“. Спусна ръцете си под брадичката й, отвърза бонето, след което го бутна от главата й. След това прокара пръстите си през косата и къдриците й се увиха около тях, точно както искаше. Те бяха по-меки и копринени, отколкото си бе представял. Всичко в нея бе повече, отколкото един мъж можеше да желае, а Ратборн винаги искаше повече. Притисна я още по-силно към себе си и задълбочи целувката, за да открие тайнствения й вкус. Позволи на ръцете си да блуждаят нагоре-надолу по гърба й, но когато ги плъзна към гърдите й, тя се отдръпна. Избута го далеч от себе си с изненадваща сила.

— Не! Достатъчно! — тя се обърна и вдигна бонето си от пода на каретата. — О, колко лошо! — сложи шапката на главата си и набързо завърза панделките. — Това беше непростимо глупаво. Какво ми става? Не мога да повярвам… Каква идиотка съм! Трябваше да ви ритна или да ви настъпя по крака. Кълна се, някой би помислил, че не съм научила нищо за мъжете. Това беше ужасна грешка!

Бенедикт най-накрая намери гласа и част от разума си.

— Да, беше — съгласи се той, възвърнал присъщото си хладнокръвие и й помогна да слезе от каретата. Безупречен джентълмен както винаги.

— Довиждане — каза й.

Батшеба забърза напред, без да му отговори. В следващия миг, бе изчезнала в нощта. Ратборн изруга под нос и се зае да събира парчетата от вече разбития си, перфектно устроен свят.