Лорета Чейс
Лорд Безупречност (6)

Глава 6

Петък, 5-ти Октомври

За да не замесва повече лакея в тайната, Перегрин бе направил нещо като пощенска кутия, като разхлаби няколко от тухлите близо до задната градинска порта. Там Оливия или съучастникът й оставяха нейните писма и вземаха тези от Перегрин. Въпреки че беше момиче, тя имаше много по-голяма свобода да се разхожда из Лондон, от Перегрин. За разлика от него, тя нямаше слуги, които да я наблюдават непрекъснато.

Оливия правеше безброй отклонения на отиване и на връщане от училище и нито веднъж не се сещаше да спомене за тях на майка си. Това ужасяваше и същевременно очароваше Перегрин.

Той се промъкна между храстите, където никой не можеше да го види и отвори писмото.

„Куин Скуеър

Четвъртък, 4-ти Октомври

Милорд,

Сбогом! Настана Време да Отпътувам към моята Мисия.“

— Не — промълви той. — Не.

Беше й написал две дълги писма, в които подробно бе обяснил недостатъците на идеята й да намери съкровището на Едмънд ДеЛус.

Първо и най-важно бе това, че младите дами — а тя беше дама по рождение и никога не трябваше да го забравя — никога не пътуваха без придружител. Второ: трябваше да помисли за мъката, която щеше да причини на майка си, а тя беше толкова приятна, разумна и интелигентна, за разлика от някои други родители. Перегрин беше написал и трета, четвърта, пета и шеста точка, но явно само бе изхабил мастилото напразно.

— Със същия успех можех да пратя писмата и на главата на Рамзес II — измърмори Перегрин.

„Бъдете сигурен, сър, че съм прочела и обмислила Всяка Ваша Дума. Въпреки това, Проблемите Прераснаха В Криза. В Понеделник се преместихме на Куин Скуеър. Нашето ново Жилище е много по-удобно и аз се радвам, че е далеч от приюта за бедни. И все пак Мама става все По-нещастна с всеки изминал ден. Опасявам се, че се Разболява, Жертва на Изтощителна Болест. Тя се преструва, че яде и спи, но всичко това е Измама, защото продължава да става все по-бледа и слаба. Даже се Радвам, че Татко не е жив, за да я види, защото това би Разбило сърцето му.

Дори и вие ще се съгласите, че Не Бива Да Губя Нито Миг, и трябва да тръгна ВЕДНАГА. Бъдете сигурен, че съм взела вашите думи Присърце и няма да осъществя това Пътуване Сама. Сър Оливия пътува със своя Верен Оръженосец, Нат Дигърби. Неговият чичо кара стоки с каруцата си на пазара всеки Понеделник и Петък. Разбрахме се да се срещнем с него на бариерата при Хайд Парк. Той ще ни закара чак до Хънзлоу. Ето това е Мъдър План, не мислите ли?“

— Не, не мисля, ти, глупаво момиче — промълви Перегрин. — Какво ще стане с теб, след като стигнеш до Хънзлоу — ако въобще стигнеш толкова далеч? Не ти ли е хрумвало, че твоя „Верен Оръженосец“ Дигърби може да те отведе при „чичо“ си — сводника или при „леля“ си — съдържателката на публичен дом?

Перегрин не можеше да повярва, че тя е толкова наивна, след като знаеше толкова много други неща. Обясни си го с това, че не бе посещавала нормално училище, където момчетата, наред с гръцкия и латинския, научаваха всичко необходимо за сводниците, съдържателките на публични домове и проститутките. Но той нямаше време да попълни тези пропуски в образованието й. Това импулсивно създание тръгваше днес. Трябваше да я спре.

 

 

След половин час, Батшеба се отказа да чака лорд Лайл. Явно не бе разбрала добре плановете му. Бе останала с впечатлението, че ще отпътува за Шотландия в събота. Е, сигурно й бе казал петък, а тя е мислила за нещо друго и не го е чула добре. Не си спомняше дали се бе сбогувал с нея. Но от друга страна, защо един тринадесетгодишен лорд ще сметне за необходимо да се сбогува с учителката си по рисуване? Чичо му вече любезно бе прекратил отношенията им, няколко дни след последната им среща. А неговият секретар й беше написал учтиво благодарствено писмо и бе приложил към него дължимите такси за останалите уроци.

Мисис Уингейт събра вещите си, заключи класната стая и тръгна към дома си. Да, имаше нов дом, благодарение на лорд Ратборн… когото никога повече нямаше да види. Той щеше да стои далеч от нея и тя вече щеше да е в безопасност, в пълна безопасност.

Както и тъжна, и отегчена… докато след няколко часа извади една покривка от шкафа и намери писмото, което й бе оставила Оливия.

 

 

Перегрин пристигна на ъгъла на Хайд Парк уморен, разгорещен и ядосан. Беше се губил неколкократно и два пъти се бе наложило да бяга от хулигани, у които скъпото му облекло бе предизвикало недоволство. При нормални обстоятелства Перегрин щеше да се изправи срещу тях и да ги пребие. Но сега нямаше време за губене и това, че се наложи да избяга като страхливец, не подобри настроението му. Ядосваше се и на себе си, че не се бе сетил да наеме файтон, за да си спести повечето от неприятностите.

Ето в такова настроение трябваше да се опита да повлияе на Оливия, която стоеше до някакви продавачки на пайове и си бъбреше с тях. До нея бе застанало едно момче с вид на бик — Нат Дигърби, без съмнение. Главата му направо бе забита в тялото му и въобще не се виждаше врат, а раменете му бяха толкова широки, че сигурно преминаваше странично през вратите. И стоеше като бик, с леко приведена глава, като само очите му се движеха и наблюдаваха какво се случва наоколо.

Перегрин изправи рамене, изпъчи гърди и тръгна към тях. Вместо убедителната и тактична реч, която беше репетирал, той каза:

— Мис Уингейт, дойдох да ви прибера у дома.

Огромните й, сини кукленски очи се разшириха.

— Защо? Да не би да е станало нещо с мама?

— Не, нещо е станало с теб — отговори той. — Моето предположение е травма на главата. Само така мога да си обясня безумния ти план.

Момчето-бик се намръщи и застана пред Оливия.

— Хей, ти, омитай се — каза то.

— Ти се омитай — отвърна Перегрин. — Не говорех на теб.

Дигърби го сграбчи за палтото.

— Махни си ръцете — възпротиви се Перегрин.

— Ооо, чуйте го само? — заяде се придружителят на Оливия. — Не ви ли прилича на някоя префинена дама?

— Престани — отвърна Перегрин и стовари юмрука си в челюстта му.

 

 

Бенедикт беше в клуба си, когато му съобщиха, че един от слугите му настоява да разговаря с него.

Това не беше добър знак. Последният път, когато негов слуга бе дошъл да го търси в клуба бе заради Ада, която беше припаднала, след като се бе прибрала от молитвено събрание.

Въпреки това, Бенедикт изглеждаше съвсем спокоен, когато влезе в предверието, където го чакаше Томас.

При появата му, лицето на лакея се напрегна. Много лош знак. Без да обръща внимание на хладното предчувствие, което го обхващаше, Бенедикт му нареди да обясни, какво се е случило по най-краткия възможен начин.

— Става дума за лорд Лайл, милорд — каза Томас и замига усилено. — Не знам къде е. Влезе през вратата на печатницата, както обикновено. Аз отидох в кафенето на Портър, да го изчакам, както всеки друг път. Излязох навън, няколко минути по-рано. Но той не излезе, сър. Изчаках още четвърт час, след това се качих горе. Класната стая беше заключена и никой не ми отговори, когато виках и почуках на вратата. Слязох долу в магазина и попитах мистър Пофъм дали днешният урок по рисуване е свършил. Той ми отговори, че въобще не е имало такъв. Мисис Уингейт си тръгнала рано, каза, тъй като ученикът й не се появил.

Смразяващото усещане нарастваше и го вцепеняваше. Времето също бе забавило своя ход, сякаш замръзваше.

— Разбирам — каза Бенедикт. След това поиска шапката и палтото си и си тръгна заедно с лакея.

По време на краткия път до дома си, Бенедикт възвърна душевното си равновесие и се опита да обмисли проблема, както всички други проблеми, с които се сблъскваше и се опитваше да разреши ежедневно. До момента, в който влезе в къщата, бе свел хилядите налудничави възможности, които преминаха през ума му до двете най-правдоподобни.

1. Перегрин беше избягал.

2. Въпреки всичките предпазни мерки, някой бе открил кой е Перегрин и го беше отвлякъл.

Бенедикт и Томас се качиха в стаята на момчето и я претърсиха, но не откриха нищо, което да сочи, че е планирал да отпътува. Не липсваха и дрехите му, освен тези, с които е бил облечен през деня, бе казал Томас. След по-обстоен разпит обаче, бе разкрил още две важни подробности. Перегрин се бе запознал с червенокосо момиче преди две седмици в Британския музей и напоследък бе придобил навик да ходи в градината по няколко пъти на ден. Бенедикт унищожи няколко храста и лехи с цветя докато открие разхлабените тухли близо до задната градинска порта. Под една от тях намери червен восък и парче хартия. След това се върна в спалнята. Очите му се насочиха към канапето до прозореца, от който се откриваше гледка към градината. Напоследък често бе откривал племенника си точно там, надвесен над някоя книга. След няколко минути вече бе открил писмата, скрити между страниците на книгата на Белцони.

 

 

Лорд Лайл не се нуждаеше от много време, за да превърне Нат Дигърби в зашеметена купчинка, лежаща до пътя. Обаче то бе напълно достатъчно, за да се събере тълпа и Оливия да се изплъзне незабелязано. Тълпата от своя страна привличаше любопитството на минаващите, които забавяха движението по улицата. Пътят от двете страни на бариерата се задръсти с превозни средства, коне и пешеходци. Сред принудените да чакат беше и един млад фермер с малка каруца. Оливия се приближи към него. Сълзи изпълниха големите й сини очи. С треперещи устни тя започна да му разказва трогателна история за болната си майка в Слоу.

Трогнат, фермерът й предложи да я закара до Брентфорд и тя се качи. Обаче още преди каруцата да бе преминала през бариерата, лорд Лайл вече я бе настигнал.

— Ти, ужасно момиче! — извика той. — Няма да ти позволя да го направиш.

— О, вижте, това е моят беден брат — каза тя на фермера. — Полудял е от мъка. Казах му да остане в Лондон. Убеден е, че би могъл да си намери работа. Но…

Тя продължи трагичния си разказ за неволите им. Фермерът повярва на всяка нейна дума и покани лорд Лайл да се присъедини към сестра си, ако иска. Перегрин се огледа ужасен наоколо. Двама войника бяха хванали Нат Дигърби и го влачеха към полицейския пост. След това се качи в каруцата.

 

 

Батшеба запали още една свещ и прочете писмото отново, защото първият път не можа да повярва на очите си. След втория прочит вече бе бясна.

Планът на Оливия й беше добре познат. Родителите й се опитваха да се справят с трудностите по същия начин. Разчитаха на някакъв смахнат план да разреши всичките им проблеми наведнъж, вместо да се справят с тях един по един. Залагаха парите си на зарове, вместо да платят наема с тях.

Тя захвърли писмото.

— О, чакай само да ми паднеш в ръчичките, моето момиче.

Но първо трябваше да я намери. Писмото не разкриваше накъде е тръгнала. Оливия пишеше, че отива да открие легендарното съкровище на Едмънд ДеЛус, което беше достатъчно.

Сигурно се бе насочила към Трогмортън, провинциалната къща на граф Мандевил, защото Джак беше разказвал, че съкровището е там и защо ли да слуша скучната си майка, след като историите на баща й бяха много по-вълнуващи и романтични?

Единственият въпрос бе, колко преднина има? Не повече от няколко часа, предположи Батшеба. Ако Оливия днес не беше ходила на училище, мисис Смитсън досега щеше да й е съобщила. С малко късмет можеше да настигне дъщеря си за часове, вместо за няколко дни.

И все пак, за да я последва, Батшеба се нуждаеше от пари, което означаваше, че трябва да отиде до някоя заложна къща. Не беше сигурна къде се намира най-близката. Но мисис Бригс сигурно знаеше. Междувременно трябваше да намери какво да заложи. Започна да претърсва стаите. Изпразни шкафовете и чекмеджетата, свали спалното бельо от дюшеците и струпа всичко на купчина в средата на стаята. Точно когато увиваше няколко прибора за хранене, някой почука на вратата.

Тя се изправи, отметна косата от лицето си и тръгна към вратата, като в същото време се молеше да се окаже, че е пазача, енорийския служител или полицая, влачещ Оливия със себе си. Отвори вратата.

Мъжът, който стоеше в слабо осветения коридор, не беше пазача, нито енорийския служител или полицая.

— Мисис Уингейт — каза лорд Ратборн, с присъщия си отегчен маниер. — Мисля, че дъщеря ви е избягала заедно с моя племенник.

 

 

Стаята беше в пълен безпорядък, както и самата мисис Уингейт. Косата й се беше разпиляла, гарвановочерните й къдрици се виеха около челото и врата й. Лицето й пламтеше. Бе изцапала с нещо носа и бузата си и гледаше гневно към Бенедикт.

Той изпита желание да я грабне и да я целува докато намръщеното й изражение изчезне. Но се налагаше да се върне към реалността и да си припомни защо е дошъл — заради Перегрин. Който не беше тук, както се бе убедил веднага щом огледа стаята. Сърцето му се сви. Всички факти сочеха, че племенникът му ще се опита да спре мис Уингейт, вместо да тръгне с нея.

Все пак Бенедикт бе прекарал почти две седмици, потънал в абсолютна скука и бе невъзможно да се взира в разрошената и сърдита Батшеба Уингейт и да се чувства потиснат.

— Моля да ме извините, че се появявам без предупреждение — каза той. — Трябваше да помоля мисис Бригс да съобщи за мен, но тя имаше гости. Не исках да ги карам да се чувстват неудобно, докато я чакам да се качи да ви попита, дали ще ме приемете. Затова я оставих с впечатлението, че съм дошъл да огледам мястото. Може ли да вляза?

— Да, защо не? — Батшеба махна небрежно и се отдръпна от вратата. — Тъкмо тръгвах към заложната къща, но… — тя прекара пръсти през бляскавите си черни къдрици. — И лорд Лайл ли е изчезнал? С Оливия? Но те едва се познават.

— Изглежда, са се опознали доста добре. Кореспондирали са си тайно от седмици.

След като накратко й обясни, какво бе открил днес, той извади от вътрешния си джоб последното намерено писмо от Оливия и й го подаде. Тя го прегледа набързо, замисли се за миг и поаленя още повече.

— Бледа и слаба, наистина — каза тя. — Бурното й въображение пак се е развихрило.

Бенедикт не мислеше така. Въпреки че мисис Уингейт не изглеждаше бледа в момента, лицето й бе отслабнало и измъчено. Докато тя четеше, погледът му се плъзна надолу. Тя изглеждаше по-закръглена последния път, когато я бе видял… Целувал… Докосвал…

„Мисли за времето, нареди си той.“

Батшеба рязко сгъна писмото и му го върна.

— Трябва да е скрила неговите някъде тук — каза тя. — Но не виждам смисъл да губим време да ги търсим. По-добре да се опитаме да открием Оливия… и лорд Лайл, ако са заедно, в което ми е трудно да повярвам. Той е толкова разумно момче. Поставя всичко под съмнение, точно както вие ми казахте. Не мога да повярвам, че не се е усъмнил в Оливия. Смятах го за твърде разсъдлив, за да й позволи да го въвлече в някой от щурите си планове.

Бенедикт прибра писмото в джоба на палтото си.

— И аз си мислех така — каза той. — Не мога да повярвам, че Перегрин се е съгласил да участва в плана й. Трябва да сте забелязали, че в последното си писмо тя споменава за някой Нат Дигърби, който щял да я придружава и обяснява на Перегрин да не се притеснява за мисията й. Той сигурно се е опитвал да я разубеди. Така че съвсем основателно предположих, че е отишъл да я спре. Дойдох с надеждата, че я е вразумил и я е довел у дома.

— Сам не би могъл — каза тя. — Ако ми беше поискал съвет, щях да му препоръчам да вземе със себе си полицай. Или голяма рота войници.

Бенедикт си помисли, че всяка друга майка щеше да е на ръба на припадък или да изпадне в истерия. Но тя дори не изглеждаше притеснена. Обаче определено беше ядосана.

— Тъй като не съм тринадесет годишно момче, няма да търся подкрепление — каза Бенедикт. — Освен това не желая да осведомявам властите. Последното нещо, от което се нуждая, е, някой да разбере за това.

Ако тази история се разчуеше в неговия социален кръг, новината щеше да обиколи Лондон за часове. След няколко дни щеше да достигне до Атертън в Шотландия. Подобна перспектива не беше никак приятна.

— Лакеят ми Томас ще ми бъде напълно достатъчен — продължи той. — Между нас казано, смятам, че ще мога да издиря две деца — и се насочи към вратата.

Батшеба бързо препречи пътя му. Сините й очи искряха и Бенедикт почти отстъпи назад от изненада.

— Изглеждате отчаян — каза тя. — Затова извинявам невежеството ви по тези въпроси.

— Вие извинявате моето какво?

— Това е дело на Оливия, а тя е мой проблем. Аз познавам начина, по който разсъждава. Знам къде отива. И аз съм тази, която ще я търси — руменина обагри бузите й и бързо изчезна. — Както и да е, можете да ми спестите време, ако ми заемете пари, за да наема файтон.

Бенедикт почти зяпна от изумление. Но се усети навреме.

— Трябва да сте си загубила разсъдъка, ако мислите, че ще си стоя в къщи и ще бездействам, докато вие преследвате племенника ми — каза Ратборн. — Той не е ваша отговорност, а моя.

— Вие се заблуждавате, ако очаквате от мен да си остана вкъщи — отвърна му тя.

— Единият от нас трябва да тръгне, а другият да остане. Не можем да пътуваме заедно.

— Очевидно е — каза тя. — Но вие сте твърде объркан, за да разсъждавате ясно.

— Объркан? — повтори той невярващо. — Никога не съм объркан.

— Не мислите логично. Не искате това да се разчуе нали?

— Разбира се, аз…

— Именно. Аз бих привлякла далеч по-малко внимание от вас — прекъсна го тя нетърпеливо. — Не можете да започнете да разпитвате за две деца, без да предизвикате слухове. Всичко във вас крещи кой и какъв сте. Ще изглеждате отегчен, ще говорите саркастично, ще се държите по онзи високомерен начин и просто ще приемете, че вие командвате. На всички ще им стане ясно кой сте, сякаш имате табелка, с името и титлата ви, окачена на врата си.

— Аз мога да бъда дискретен — каза той.

— Но не можете да бъдете обикновен — отвърна тя.

Сякаш тя можеше, помисли си Бенедикт, с това лице и тяло. Щеше да привлече погледите, където и да отидеше. Цяла върволица от мъже щяха да се повлекат след нея с изплезени езици.

Той стисна ръце. Тя навън, да пътува през нощта в нает файтон, без придружител, дори без прислужница… Немислимо.

— Не можете да пътувате сама — заяви с познатия леден тон, който за всеки друг би означавал край на разговора.

— Пътувала съм сама през последните три години — отвърна тя.

Искаше му се да я разтърси. Наложи си да отпусне ръцете си и призова цялото си търпение.

— Била сте с дъщеря си — каза той. — Хората се отнасят по-различно към самотните жени, отколкото към майки, които пътуват с децата си.

— Това е абсурдно — каза тя и се обърна рязко. — Да се спори с вас е загуба на време. Ще постъпя така, както бях решила.

Тя закрачи към купчината вещи в средата на стаята и започна да прави вързоп.

Бе споменала, че тъкмо тръгвала към някоя заложна къща. Бенедикт се чудеше как да я спре, без да я прати в безсъзнание с един удар, да я напъха в усмирителна риза или да я привърже към някоя тежка мебел.

— Престанете — каза той с тон, който обикновено използваше само когато в парламента се разразяваха шумни спорове. — Забравете за заложната къща. Трябва да обединим усилията си.

— Ние не можем…

— Вие не ми оставяте друг избор, упорита жено — каза той. — По-скоро ще се оставя да ме обесят, отколкото да ви позволя да тръгнете сама.

 

 

Докато я чакаше да вземе бонето, палтото и всичко останало, което считаше, че ще й е необходимо, Бенедикт се опитваше да възстанови връзката между мозъка и езика си.

Никога не беше говорил на жена по този начин. Винаги бе проявявал търпение към нежния пол. Но тя… Тя беше проблем.

Нещата не се оправиха дори, когато Батшеба излезе от къщата след кратък разговор с мисис Бригс.

— Двуколка? — каза тя и се спря пред стълбичките, за да огледа критично спряното до тротоара превозно средство. — Открита при това?

— Да не би да си мислихте, че ще взема карета с четири коня? — попита той. — Представяте ли си да взема и кочияш за такова пътуване?

— Но това няма да свърши работа — отговори тя. — Твърде елегантна е.

— Наета е, нуждае се от пребоядисване и е поне на десет години. Нямате и най-малка представа какво означава елегантност. Качвайте се.

Тя сграбчи ръката му, а погледът й се прикова в Томас, който държеше конете.

— Не можем да пътуваме с прислужник — каза тя.

„Търпение, напомни си Бенедикт.“

— Някой трябва да се грижи за конете — отвърна той търпеливо. — Дори няма да забележите, че е тук. Ще седи отзад, ще наблюдава пейзажа и ще си мисли за свои неща.

Тя го дръпна за ръката, за да се приближи към нея, повдигна се на пръсти и прошепна в ухото му:

— Трябва да сте напълно обезумял, за да го доведете тук. Слугите са ужасни клюкари, по-лоши дори и от възрастните дами. По това време утре, всички в Лондон ще знаят какво сте правили и с кого.

Дъхът й гъделичкаше ухото му. Усещаше ясно тънката ръка, която стискаше неговата. Той я повдигна и я метна на седалката в двуколката. Когато се качи при нея, тя каза:

— Мога ли да ви напомня, че е деветнадесети век, а не девети. Подобно поведение е излязло от модата заедно с ризниците и покритите коси.

Томас бързо зае мястото си. Бенедикт подкара конете, преди да й отговори.

— Не съм свикнал да давам обяснение за действията си, мисис Уингейт… — започна той.

— Очевидно — отвърна тя.

Той заскърца със зъби. Наложи си да спре и да си напомни правилото: „Жените и децата, притежават по-малки мозъци, следователно имат по-ниска способност да разсъждават разумно и съответно изискват много повече търпение.“

И после обясни търпеливо:

— Томас не е като лондонските слуги. Той е от провинцията и е отраснал в семейното ни имение в Дарбишър. Въпреки че сега е мой лакей, разбира от коне толкова, колкото всеки друг от конярите ми. Доверих му се преди няколко седмици, когато Перегрин започна уроците по рисуване. Не бих му поверил толкова деликатна задача, ако му нямах пълно доверие.

Мисис Уингейт изпухтя, поизправи се и скръсти ръце в скута си.

— Моля за извинение, че поставих под съмнение решението ви. В крайна сметка, за мен е без значение, ако се окаже грешно. Не аз съм тази, която носи отговорност за единствения потомък и наследник на маркиз Атертън. Не аз ще падна от пиедестала си, ако светът научи, че не само съм разрешила, но и съм окуражила племенника си да общува с най-възмутителни личности. Не съм аз тази, която…

— Ще ми се да бяхте от тези, които са чували израза „Мълчанието е злато“ — каза той.

— Аз не съм политик — възрази тя. — Свикнала съм да говоря това, което мисля.

— А аз предполагах, че тревогата за дъщеря ви изцяло ще превземе мислите ви.

— Много се съмнявам, че Оливия ще пострада по някакъв начин — заяви майка й. — Само ми се иска да можех да кажа същото и за тези, които ще пресекат пътя й.