Метаданни
Данни
- Серия
- Братя Карсингтън (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lord Perfect, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Fantastique, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 94гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
Глава 3
Оливия наистина имаше идея, както подозираше Батшеба, и си бе набелязала лорд Лайл. Идеята постепенно се оформяше в съзнанието й откакто преди около година бяха дошли в Лондон.
Лондон не беше толкова забавен като Дъблин. Тук майка й бе измислила прекалено много правила. Човек можеше да се отегчи до смърт да седи всеки ден в класната стая на учителката с изпито лице и монотонен глас.
В Дъблин, когато татко й беше жив, животът беше по-весел. Майка й не беше толкова стриктна. Смееше се повече. Измисляше интересни игри и разказваше прекрасни истории. Всичко това се промени, след смъртта на татко. Той им беше казал да не скърбят, защото никога през живота си не се бил забавлявал толкова, колкото със съпругата и с дъщеря си. Беше невъзможно да не им липсва. Оливия плака много повече, отколкото той би искал. А също и мама.
Но вече бяха минали три години, а мама все още не беше на себе си. Оливия добре разбираше защо — те бяха твърде бедни, а бедните хора обикновено бяха нещастни. Гладуваха или боледуваха, живееха в мизерни жилища, приюти или в затворите за длъжници. Някои от тях мамеха, крадяха и нападаха. Най-лошите попадаха в затвора, а след това ги изпращаха в изгнание или на бесилото. Добрите хора страдаха не по-малко, дори да не бяха сторили нищо лошо. Да си беден бе не само неприятно, но и недостойно за уважение.
Що се отнася до аристократите, това беше съвсем различна история. Те нямаха никакви грижи. Правеха всичко, което поискат и никой не ги арестуваше или дори винеше, че са се държали лошо. Живееха в огромни къщи със стотици прислужници, които се грижеха за тях. Аристократите никога не работеха. Ако някой от тях нарисуваше картина, не беше нужно да я продаде, за да изкара пари. Нямаше нужда да дава уроци по рисуване на хленчещите, разглезени и невъзпитани деца на търговци, както правеше майка й.
И все пак, мама също беше аристократка. Нейният прапрадядо бил граф, а неговият син е живял на място, наречено Трогмортън, в огромна къща със стотици слуги. Майката на мама била дъщеря на сър Някой-си. Баба й била втора братовчедка на друг лорд Някой-си. Практически, всички роднини на мама бяха със синя кръв.
Проблемът беше, че имаше два вида ДеЛус — добрите и лошите. Мама имаше нещастието да е от „ужасните“ ДеЛус. Тези, които останалите лордове и дами отбягваха, защото… е, те бяха доста зли, всъщност.
Мама, обаче, въобще не беше зла, но точно там беше трагедията и причината за всичките й жестоки страдания и тежка бедност. Тези обстоятелства я бяха превърнали в нещо като „девойка в беда“, също като в онези истории, които лорд Лайл бе определил като митове.
Всъщност той не разбираше нищо. Това не бяха митове и ако този надменен тъпак знаеше историята на майка й, нямаше да наприказва толкова много глупости. А рицарите съществуваха и в днешно време. И не беше нужно да носят блестящи доспехи или непременно да са мъже.
Оливия беше рицарят, който щеше да спаси своята майка. Точно в това се състоеше Идеята. Все още не знаеше как точно щеше да я осъществи, но осъзнаваше, че парите бяха от решаващо значение. Ето защо тя започна да обработва лорд Лайл още в Египетската зала, веднага щом самообладанието й се възвърна и можеше да мисли ясно.
След смъртта на баща й, Лайл беше първият аристократ, до когото се бе приближила толкова, че да разговаря с него. Оливия осъзнаваше, че може да мине доста дълго време преди да й се отдаде втори подобен шанс и се възползва максимално от предоставената възможност.
Както можеше да се очаква, мама не одобри. В сряда вечерта тя се прибра много сърдита.
— Днес се срещнах с лорд Ратборн и лорд Лайл при Пофъм — каза тя на Оливия, докато сваляше износената си пелерина.
— Лорд Ратборн? — повтори Оливия и се опита да изглежда така, сякаш не си спомня за кого става въпрос…
— Много добре знаеш кой е той — отвърна майка й. — Ти обиди неговия племенник. След това се опита да привлечеш момчето като мой ученик.
— А-а, този ли? — каза Оливия. — Казах ти, че ми дожаля за него. Очевидно е, че отчаяно се нуждае от уроци по рисуване.
— А ние, очевидно, отчаяно се нуждаем от пари — отвърна майка й. — Обаче усилията ти са насочени в грешна посока.
Оливия започна бързо да изважда нещата за чай. Майка й я наблюдаваше, а лицето й беше толкова строго. Не изглеждаше добре. Имаше дълбоки сенки под очите, а кожата й беше толкова бледа. Горката мама!
— Права си, мамо — каза тя успокоително. — Всеки знае, че аристократите никога не плащат на служителите си. Трябваше да се сетя, че ще се отнасят по същия начин и с учителите.
— Въпросът не в това — продължи майка й. — Ти вече си достатъчно голяма, за да осъзнаваш нашето положение. Знаеш, че сме отхвърлени от обществото на аристократите и сме белязани като прокажени.
— Но докато разговаряхте, Лорд Ратборн не изглеждаше отвратен — каза Оливия. Той беше погледнал майка й така, както баща й го правеше. А тя се беше изчервила.
— Само се преструваше — отвърна Батшеба. — Той е безупречен джентълмен, а безупречният джентълмен винаги е любезен. Би се съгласил да уча безценния му племенник да рисува толкова, колкото би приел, твоят най-добър приятел, собственика на заложната къща, да го учи да смята.
Е, това вече беше разочароващо. Но трябваше нещо много повече от една спънка, за да разколебае Оливия. Все пак тя вече имаше Идея.
Писмото пристигна в четвъртък по такъв потаен начин, че събуди любопитството на Перегрин. Младият слуга мушна писмото в ръката му, шептейки как Негова светлост щял да му откъсне главата заради това, но просто не знаел как да откаже на младата дама.
И понеже Перегрин притежаваше интелигентност над средната, не му бе много трудно да заключи, коя беше младата дама от описанието на слугата. Тайната поява на писмото го заинтригува до болезнено нетърпение. Въпреки това знаеше, че ще е по-добре да го отвори, когато наоколо няма никой. Някой от другите слуги можеше да го види. Колкото повече знаеха, толкова по-голяма беше вероятността да разбере и иконома. А той щеше да каже на лорд Ратборн.
Перегрин бе затъкнал писмото във вътрешния джоб на жакета си и прекара следващите няколко часа в тиха агония, докато най-накрая успя да се уедини в стаята си, където вече можеше да го отвори.
То беше написано с едър, претрупан и разхвърлян почерк върху доста голямо количество хартия.
„Милорд,
Изключително е грешно — и вярвам Прибързано — за Млада Дама да пише тайно на Млад Джентълмен. Въпреки това аз трябва да се преклоня пред огромната Необходимост: Да Кажа Истината. Знам, че по този начин рискувам да понижа вашето Мнение за мен. Не че мога да си представя, как бихте могли да си мислите дори По-Лоши неща, отколкото досега, но вече трябва да ви е станало ясно, че поради Трагични Обстоятелства съм Отхвърлена като Прокажена от Аристократичното общество, към което вие принадлежите. Докато Семейното Проклятие се вдигне. Моята мила мама ми каза за вчерашната си срещата с вас и Негова Светлост, вашият Изключителен Чичо, пред печатницата на мистър Пофъм. Тя ме смъмри за моята Дързост и ми обясни, защо не е трябвало да ви предлагам уроци по рисуване. Нещо повече, тя ми каза, че Никога Повече Няма Да Ви Видя. Знам, че това е без значение за вас, защото за вас аз съм просто едно Незначително Момиче, което едва познавате и едва ли бихте желали да опознаете. Все пак, нашата Среща ми направи Изключително Впечатление. Откакто нашите Роднини решиха, че ние НИКОГА ПОВЕЧЕ НЯМА ДА СЕ СРЕЩНЕМ, аз си позволих Свободата да ви съобщя по този Потаен Начин, колко много се възхищавам на вашата Почтена и Смела Цел, да станете ВЕЛИК ИЗСЛЕДОВАТЕЛ, вместо да се превърнете в поредния безполезен Аристократ. Най-искрено ви желая успех в Усилията ви да се научите да Рисувате.
Искрено Ваша:
П.с. Моля ви да не се опитвате да се свързвате с мен. Един ден Семейното Проклятие ще се вдигне и тогава… В Индия има една категория хора, наречени Недосегаеми. Отсега нататък вие трябва да ме смятате за една от Тях.“
Писмото беше ужасно дори и за момиче. Тя беше украсила текста с твърде много извивки и завъртулки. Прекалено многото главни букви и дебело подчертани думи издаваха сантименталност, романтичен ум и емоционален характер.
Родителите на Перегрин бяха точно такива. Баба му и дядо му от страната на баща му дори в по-голяма степен. Всички Далмей винаги избухваха в драматични сцени и той започваше да се чувства виновен, без да има и най-малка представа в какво е сгрешил. Но пък логиката изглежда никога не бе имала място в мисловните процеси на неговите роднини — ако изобщо имаха такива, в което Перегрин понякога се съмняваше.
Това беше една от многото причини, поради които предпочиташе къщата на чичо си и неговата компания. Лорд Ратборн беше спокоен. Домакинството му бе спокойно. Когато беше раздразнен, не избухваше. Не мяташе мълнии и не изригваше в дълги, яростни тиради, в които нямаше никакъв смисъл. Никога не губеше самообладание, въпреки че от време на време ставаше раздразнителен. Дори в тези моменти, леко провлеченият му говор можеше да се повиши едва забележимо, но изражението му си оставаше толкова спокойно, сякаш бе направено от мрамор. Никога не крещеше. Никога. За нищо.
Перегрин не прекарваше времето си в напрегнато очакване на следващата буря, когато беше със своя чичо. Напротив, знаеше съвсем точно къде му е мястото и какво се очаква от него.
Така беше до сряда вечер.
Преди да отиде до стаята си, за да се преоблече за излизане, лорд Ратборн надзърна в ученическата стая, където Перегрин пишеше упражнение по гръцки. След като му поправи две грешки, Негова светлост му каза, че мисис Уингейт „не е подходяща“ за учител по рисуване. Изненадан и озадачен, Перегрин не можа да открие логиката в това решение.
— Не разбирам, сър — каза той. — Кое й е неподходящото? Не казахте ли, че нейния акварел е поразителен. Изглеждахте доста възхитен. И като че ли тя ви се стори приятна. Разбира се, трудно е да се каже, кога сте любезен, защото го искате и кога, защото така повелява дългът на джентълмена. Разликата е толкова очевидна, когато го правя аз. Но тя въобще не беше скучна или глупава. Точно обратното. Не ви ли направи впечатление, че е необичайно интелигентна за жена?
Лорд Ратборн не отговори на нито един от тези въпроси. Вместо това, лицето му придоби мраморно изражение.
— Казах, че не е подходяща Лайл. И точка по въпроса — каза той провлачено, но доста изразително.
— Но, сър…
— Не мога да си представя нищо по-тягостно от това да бъда разпитван от едно тринадесетгодишно момче — прекъсна го лорд Ратборн.
Перегрин забеляза изключително отегчения тон. Това означаваше, че темата е приключена, което беше изненадващо. Обикновено Негова светлост бе най-логичния и разумен възрастен. Ако Перегрин не беше толкова смаян, не би се взирал толкова настойчиво. И може би нямаше да забележи нищо. Но той гледаше втренчено чичо си и забеляза, че на лицето му трепна един мускул. Само веднъж, много леко и бързо, в най-горния ъгъл на дясната му скула.
Тогава Перегрин разбра, че имат „Сериозен Проблем“, както Оливия би написала, отнасящ се до мисис Уингейт. И щом лорд Ратборн не искаше да му каже какъв е, това означаваше, че наистина е много сериозен. Щом чичо му не говореше с него за това, то никой друг възрастен нямаше да го стори. Ако Перегрин бе достатъчно безразсъден да попита някой друг, би получил следния отговор: „Ако беше подходящо да го узнаеш, лорд Ратборн щеше да ти го каже.“
Целият петък и в събота Перегрин старателно се мъчеше да избие писмото от главата си. Момичето беше глупаво — тя искаше да стане рицар, за Бога! Но тъй като никога повече нямаше да я види, нейните семейни тайни нямаха значение.
Проблемът беше, че избраната от него професия беше свързана с разкриването на тайни. Той наскоро се завърна към заниманията си по гръцки и латински с усърдие, което преди не беше готов да покаже. Това стана, защото разбра, че те са решаващи за отключването на тайните на Древен Египет. Леля Дафне — всъщност, тя не му беше истинска леля, но всички от семейството на лорд Ратборн го бяха осиновили — обеща на Перегрин да го научи на коптски език, един от ключовите езици за дешифриране на йероглифите, ако се справеше похвално с Омир.
И така, до неделя Перегрин вече знаеше, че ще полудее, ако не разбере защо Оливия Уингейт беше „Отхвърлена Като Прокажена“ и какво бе „Семейното Проклятие“.
Ето защо, в неделя вечерта, доста след като чичо му му бе пожелал лека нощ и бе излязъл навън и по-голямата част от слугите си легнаха, Перегрин започна да пише на Оливия Уингейт.
Писмото от лорд Ратборн пристигна в печатницата на мистър Пофъм късно в петък. Батшеба изчака да се прибере у дома, за да го прочете. Отвори го с треперещи пръсти.
Бе написано от секретаря на Негова Светлост. Съобщението, с което отказваха нейните услуги, беше кратко и учтиво.
Тя се взира невиждащо в него дълго след като разбра смисъла му. Твърде познато, вледеняващо чувство бавно потече по вените й. След това дойде топлината и лицето й пламна.
Казваше си, че не е същото, но споменът я изгаряше, сякаш току-що бе жигосал съзнанието й, въпреки че бяха минали три години.
Случи се няколко месеца след като погреба Джак. Бе пристигнала бележка от свекъра й, написана от секретаря му и съпроводена от едно дълго писмо, което бил получил и вярвал, че е от нея. Писмото, което Батшеба изобщо не бе писала, съдържаше безсмислени разсъждения за смъртта на Джак и споменаваше неговата „любима дъщеря Оливия“. Авторът му търсеше прошка. Е, и пари, разбира се. Беше ужасно… „Нека се помирим в памет на Джак и заради доброто на неговото дете…“ и продължаваше в същия дух. Страница след страница писмото приличаше на унизителна просия — безсрамен опит да се възползва от смъртта на Джак и скръбта на баща му. Беше написано от ръката на майка й, която дори нямаше благоприличието да се възползва от ситуацията от свое име. Ако го беше направила, Батшеба може би никога нямаше да разбере за това и да преживее този мъчителен позор. Но не, мисис ДеЛус трябваше да се престори на дъщеря си. И така, Батшеба беше тази, която получи грубия отговор на лорд Фосбъри. И именно тя трябваше да понесе това унижение.
И когато писа на майка си, отговорът беше точно такъв, какъвто очакваше: „Направих го за теб, любов моя, защото ти си твърде горда и добросъвестна“.
Това беше последното писмо, което Батшеба бе получила от своите родители. Те се бяха преместили в Санкт Петербург, където баща й бе починал от чернодробно заболяване. Скоро след това майка й се бе омъжила отново и се бе запиляла нанякъде. Не се бе обадила на никого, включително и на собствената си дъщеря. На Батшеба й се искаше семейството й да й липсва, но не беше така. Детството й бе изпълнено с инциденти, като този с писмото до лорд Фосбъри. Нищо чудно, че беше готова да понесе всичко, в замяна на това да живее с Джак.
— Какво има, мамо? — попита Оливия.
Батшеба погледна нагоре. Не беше чула дъщеря си да влиза.
— Нищо — отвърна тя и накъса бележката, пратена от секретаря на лорд Ратборн, на малки парченца и ги хвърли в огъня.
— Ти си плакала — каза Оливия.
Батшеба набързо изтри очите си.
— Сигурно ми е влязла малко пепел в окото — отговори тя.
„Е, нищо лошо не е станало“, каза си. Знаеше, че ще се случи така. Просто бе загубила потенциален ученик. Щеше да намери други. Това беше нищо, в сравнение с унижението от бележката на лорд Фосбъри. Абсурдно беше да се чувства ядосана… разочарована… наранена.
С посещението си в Египетската зала, за първи път бе рискувала да се появи на място, посещавано от лондонската аристокрация. Няколкото думи разменени с лорд Ратборн бяха първият й разговор с джентълмен след погребението на Джак. Новите изживявания бяха нарушили спокойствието й, нищо повече. Това обяснение не беше напълно убедително, но й помогна да издържи петъка, съботата и неделята.
В понеделник, както обикновено, Батшеба проведе урока по рисуване, в стаята, която беше наела, два етажа над печатницата. Когато свърши, слезе в магазина, както правеше обикновено, да провери дали някой е питал за уроци по рисуване.
Висока позната фигура стоеше пред тезгяха. Тя зяпна като недодялано момиче, което никога не се бе учило на каквито и да е маниери. Погледът й се спусна блуждаещо през широките рамене, надолу по гърба му и още по-надолу по дългите мускулести крака и после пак се вдигна нагоре по безупречната, елегантно облечена мъжествена фигура. Съзерцаваше замаяно ивицата бяло копринено шалче, което се подаваше над яката на палтото му; гъстата, тъмна коса, извиваща се над него и забеляза малката сянка, падаща от периферията на шапката върху ухото му.
— А, ето я и нея — каза мистър Пофъм.
Батшеба премигна, когато той обърна глава. Високата аристократична фигура напълно закриваше дребния продавач. Джентълменът се обърна. Ратборн… да, разбира се. Кой друг би бил толкова… безупречен дори и в гръб? Кой друг би я гледал толкова сдържано, без искрица изненада, без намек за любопитство? Не, той не се заплесваше като някой идиот.
— Мисис Уингейт — каза той. — Пристигнахте точно навреме. Пофъм и аз почти щяхме да се скараме.
— О, не, наистина, сигурен съм, че нямаше, милорд — отвърна мистър Пофъм изключително смутен. — Само се колебаех, тъй като не бях напълно уверен… — гласът му постепенно заглъхна, явно бе затруднен.
— Изразих желание да наблюдавам вашия клас по рисуване — обясни Негова светлост. — Мистър Пофъм ми каза, че се провежда горе.
— Урокът свърши — заяви Батшеба. — А освен това си мислех, че и вашият интерес приключи. Получих бележка в този смисъл. Или може би съм сънувала?
— Очевидно съм ви засегнал — отвърна той. — Сигурно смятате, че ако човек веднъж вземе решение, трябва да се придържа твърдо към него.
Тя си помисли, че забелязва слаб намек на усмивка в десния ъгъл на устата му.
— Какво ще е необходимо, за да вземете окончателно решение? — попита Батшеба. — Урокът свърши. Следващият е в сряда. Желаете ли да направите още едно досадно пътуване до другата страна на луната, за да го наблюдавате?
— Холбърн не е другата страна на луната — отвърна той.
— Обаче не е и средата, в която обичайно се движите — каза тя.
— Може би ще пожелаете да ви опаковам картината, милорд, докато продължавате разговора си с мисис Уингейт? — вметна мистър Пофъм. — Така ще бъде готова за вас, когато си тръгвате. Или бихте предпочели да ви я изпратим?
— Не, ще я взема с мен — отговори Ратборн, без да отмества тъмния си поглед от Батшеба.
Пофъм изчезна в задната стаичка.
— Вашият акварел на Хампстед Хийт — каза Ратборн. — Виждате ли, в това е проблемът. Ето кое ме доведе отново в Холбърн. Ето кое ме направи толкова нерешителен и ме преследва от миналата сряда. Силно се съмнявам, че ще открия друг толкова талантлив преподавател. Истинските таланти трябва да посвещават времето си да създават и да излагат своите творби. Посредствените прекарват живота си в преподаване. Чудя се, дали не трябва да се възползвам от удобния момент, докато не сте възвърнала разума си и не сте престанала да пилеете времето и таланта си, преподавайки на досадни деца като племенника ми.
Ако беше направил комплимент за красотата й, Батшеба щеше да го приеме напълно равнодушно. Макар да съзнаваше, че периода на разцвета й е минал, тя беше свикнала с такъв вид ласкателство и се отнасяше към него с безразличие. Външният й вид не беше нейна заслуга. Но изкуството бе нещо, което създаваше. Беше особено горда с картината на Хампстед Хийт, така че Ратборн не би могъл да подбере по-подходяща похвала. Тя пламна цялата и се изчерви като ученичка.
— Обичайните ми ученици не са като вашия племенник — каза тя. — Дори класната стая не е това, с което той е свикнал. И талантлива или не, и двамата знаем, че аз не съм подходяща. Вие може и да сте склонен да пренебрегнете моето минало, но семейство му ще бъде ужасено.
— Неговото семейство винаги е ужасено — отвърна Ратборн. — Опитвам се да не им обръщам внимание, доколкото е възможно. Моля ви, ще бъдете ли така добра да ми покажете класната стая, за да мога да си я представя пълна с ученици? Аз не съм художник и въображението ми е ограничено. Надявам се, че класът не е голям.
— Осем ученика в понеделник — каза тя. — Ами тогава, елате… от тук.
Тя го поведе извън магазина и нагоре по тясното стълбище.
— Да си представя осем ученика е напълно в способностите ми — каза той, а дълбокият му глас прозвуча още по-ниско в малкото, мъждиво осветено пространство. — Момичета? Момчета? Или и двете?
— Момичета.
Нагоре имаше още два етажа, но Батшеба бе свикнала да ги изкачва и не би трябвало да се задъха толкова. Беше благодарна, че той не й зададе никакви други въпроси, докато не отвори вратата на класната стая.
Просторната стая бе слабо обзаведена и осветена от множество прозорци.
— Както виждате, светлината е добра — проговори тя, — особено в ранния следобед. Поддържаме я винаги чиста. Аз и още няколко жени си поделяме наема и се редуваме да я ползваме. Наехме една трудолюбива жена да почиства.
Тя му показа стативите, внимателно наредени в ъгъла на стаята.
— Моите момичета са дъщери на проспериращи търговци. Някои са малко разглезени, но успях да ги науча, колко е важно да се поддържа ред на работното място.
Ратборн отиде до един от прозорците, стиснал ръце зад гърба си и погледна навън. А Батшеба забеляза, че шапката на главата му вече я нямаше. Огледа се наоколо и я видя на един стол. Сигурно я бе свалил, когато бе влязъл в стаята. Тя не знаеше защо беше изненадана и дали това, което почувства беше изненада. Следобедната светлина танцуваше върху чистата му тъмна коса, която не бе оформена с нищо. В нея се забелязваха леки къдрици, които със сигурност бяха доста по-силно изразени, когато бе влажна. „Не си го представяй мокър“, нареди си тя.
Дълбокият му глас я откъсна от опасните мисли.
— На какво друго ги учите? — попита той. — Какъв е вашият метод?
Тя му обясни как започва курса, с упражнения в натюрморт, като позволява на ученичките да донесат няколко предмета от дома си и да ги подредят както искат.
— На първо време някакъв плод или чаша с чинийка — каза тя. — По-късно, може аз да подредя композицията, например — боне, чифт ръкавици и книга. А когато времето позволява, излизаме навън. Рисуваме дървета, порти или някоя витрина на магазин.
— Не ги ли водите в Кралската Академия, където да копират работите на други художници? — попита той, все още загледан през прозореца.
— Това не е най-добрият метод за моите ученички — отвърна тя. — Те не възнамеряват да стават художнички. Тяхното основно желание е да придобият финес и подобаващи на дама таланти. Родителите им искат те да се издигнат. Аз уча ученичките си да виждат. Уча ги на прости техники. Така ги подготвям да оценяват качеството. Наученото от мен, могат да приложат във всички други области или хобита. — Тя опита да си представи каква полза би имал младият лорд от подобно обучение.
— С други думи, вие им давате основа — каза Ратборн.
— Да.
— Точно това липсва на Перегрин — каза той и най-накрая се извърна от прозореца. Слънчевата светлина очерта леките къдрици в косата му и изсечените черти на лицето му. — Основата. И преди е имал учители по рисуване. Явно техните методи не са били подходящи за него. Може би вашите ще са.
— Ще му бъдат нужни индивидуални уроци — отбеляза Батшеба, безмилостно потискайки семето на надежда, което се опитваше да покълне в нея. Това негово „може би“, беше доста дипломатично. По-вероятно бе стаята да му се вижда запусната, методите й да му се струват аматьорски, а ученичките й — недостойни. — Не мога да му преподавам в клас с момичета. Неговото присъствие би развалило дисциплината. Ще предизвика свян у някои девойки, други ще са по-дръзки и в крайна сметка всички ще се държат глупаво.
— Присъствието на Перегрин винаги е разрушително — каза Ратборн. — Няма значение в каква среда се намира. Момичета, момчета, възрастни. Учители, семейството, духовници, моряци, войници, членове на Парламента. Племенникът ми е Тома Неверни. Иска всичко да е доказано. Той е любопитен, логичен, упорит. Ще ви задава въпроса „Защо?“ по сто пъти на час. Така че ще постъпите много глупаво, ако не завишите обичайната си такса поне три пъти.
Не беше възможно да е сериозен. Тройна такса само за едно момче? Лорд Лайл едва ли бе по-труден за контролиране от Оливия, колкото и да се опитваше и колкото и да бе разглезен от родителите си. Оливия беше наследила твърде много от характера на „ужасните“ ДеЛус.
— В такъв случай трябва да го учетворя — отвърна Батшеба.
— Неслучайно момчето спомена, че сте разумна — каза Ратборн и се отдалечи от прозореца. — Бихте ли се съгласили тогава да го вземете, въпреки моите предупреждения?
Тя дори не мигна. Баща й я беше научил как да играе карти.
— А вие взехте ли решение, вече? — попита тя.
Той огледа стаята.
— Хората от моя кръг няма да харесат това — каза той. — Симпатиите им са насочени към семейството на вашия покоен съпруг.
— О! — въздъхна тя.
Изведнъж се почувства толкова изморена. Също като Сизиф, който с всички сили тласкал огромния камък нагоре към върха на планината, само за да падне обратно. Камъкът беше нейното минало и се търкаляше надолу, за да смачка едва поникналата надежда. Изпита същото, както онзи ден пред печатницата, когато разбра, че името й бе затворило още една врата пред нея.
— Тези остарели недоволства и предразсъдъци са толкова изморителни — продължи Ратборн. — Ако родителите на Перегрин открият, че точно вие го обучавате, ще изпаднат в истерия. Прекалената емоционалност е част от природата им, разбирате ли. Но не могат да я преодолеят. Може би заради това се провалиха напълно със сина си. И решиха проблема като го оставиха при мен, а те се оттеглиха в бърлогата си в Шотландия. Но щом роднините ми са го оставили при мен, ще трябва да живеят с моите решения — погледна я в очите и се усмихна съвсем леко. — Всичко, което трябва да направя, е да реша. Знаете ли, че в момента гледате като дъщеря си, когато се беше ядосала на Перегрин. Може би желаете да ме замерите с някой скицник?
— Това би ли помогнало да решите? — попита го тя.
Усмивката му стана по-забележима и на нея й се прииска да я бе държал скрита, защото когато я показа в истинската й светлина, вместо само да я загатва, ритъмът на сърцето й се ускори, а този на мозъка й се забави.
— Реших, че момчето се нуждае от вас — каза той. — Реших, че той е много по-важен от стари дрязги и скандали.
Бенедикт смяташе, че е дошъл на себе си. Разбра, че е влязла в печатницата, още преди да я бе видял. Чу леките стъпки и веднага усети присъствието й. Той си даде време да се вземе в ръце, преди да се обърне към нея. Тогава я погледна и си помисли, че магията е развалена. Тя не изглеждаше като най-красивото създание в целия свят, както бе вярвал до момента. Вече не му се струваше прекалено млада, за да има дъщеря на възрастта на Перегрин. Лицето, което Бенедикт намираше за толкова незабравимо, сега беше измъчено, а очите й не бяха така блестящи, както ги помнеше. Следователно можеше да бъде сигурен, че е направил избора си, придържайки се стриктно към това, което му нареждаше съвестта, без да се влияе от мнението на обществото или от сцените, които трябваше да изтърпи, ако Атертън научеха за това. Някой трябваше да избере най-доброто за Перегрин.
В мига, в които произнесе думите, Бенедикт знаеше, че е направил правилния избор. Това, което не очакваше, бе да види как то се отрази на лицето й. Първо очите й светнаха, след това изражението й се смекчи, изопнатите й устни се извиха в усмивка. Измъченият израз внезапно изчезна и отнесе със себе си всички белези на възрастта. Синьото в очите й беше блестящо, почти заслепяващо и тя изглеждаше така сякаш цялата грееше. Ако бе надарен с въображение, Бенедикт можеше да си представи, че е изрекъл магическо заклинание, за да предизвика подобно преобразяване. Но той никога не си беше позволявал подобни волности.
— Вие наистина сте безупречен — каза тя учудено.
Безупречен! Както казваха всички останали. Колко ниски бяха техните стандарти за безупречност!
— Да, това е толкова досадно — отвърна той. — Сега трябва да отговоря: „Никой не е безупречен“, но това е още по-досадно. Утешавам се с факта, че ако хората научат за това, което направих сега, ще спрат да казват, че съм безупречен. Колко вълнуващо. Най-накрая ще имам недостатък.
— Нямах никаква идея, че е толкова трудно да се сдобиете с такъв — каза тя. — За щастие, дошли сте на правилното място. Както може би сте чували, моят клон в семейство ДеЛус ги притежава в изобилие.
— Ако имам нужда от друг, ще знам къде да дойда — отговори той.
— Препоръчвам ви първо да свикнете с този — каза тя. — Засега е таен недостатък. Някои хора смятат, че тези са от най-добрия вид.
— Един недостатък, една тайна — каза Бенедикт. — Вече се чувствам доста пропаднал.
— За мен е чест да ви помогна — отговори тя. — Но да се върнем към работата. Тук ли ще идва лорд Лайл за уроците? Знам, че е малко отдалечено, но това може да се счита за предимство. Така вероятността да се срещне с познати е по-малка.
— И на мен ми хрумна това — каза Бенедикт. — Достатъчно ще бъде да го пращам с някой от прислугата. — „Някой дискретен“, помисли си той. — И най-добре да е пеша.
— Но от Кавендиш Скуеър са близо две мили — отбеляза тя.
— Вие знаете къде живея? — попита той.
— Кой не знае? — каза тя.
„Кой ли наистина“, зачуди се Бенедикт. За него уединението беше недостижим блян.
— Две мили са нищо — продължи той. — Перегрин се нуждае от упражнение, особено сега. Наскоро осъзна, че доброто познаване на гръцкия и латинския език е от съществено значение за археолога и класическите автори го обсебиха. Ако наистина възнамерява да отиде в Египет, то физическата издръжливост ще му е нужна не по-малко от знанията. Освен това ще трябва да свикне да бъде сред хора, които „не се движат в същите кръгове“, като него.
Той си позволи усмивка, заради израза, който използва. Ако тя мислеше, че не познава Холбърн, то не знаеше много за него или за Лондон. След това бавно премести погледа си от забележителното й лице към прозореца и гледката към сградите отсреща, която му се предоставяше. Всичко това беше за Перегрин. Трябваше да съсредоточи мислите си върху него. Тя изглежда нямаше никакъв проблем да се концентрира върху работата. Каза му дните и часовете, в които стаята беше свободна за индивидуалните занимания, написа му какви материали ще са необходими и изясни името и адреса на деловия съветник на Бенедикт, на когото щеше да праща сметките.
След това той нямаше повече извинения да остава там. В следващите десет минути взе картината от Пофъм и се отправи доста по на запад от Холбърн към далеч по-изискано място, където да я сложат в рамка.
А после щеше да я закачи в спалнята си, реши Бенедикт.